17
Чет, Окт
4 New Articles

Близкият изток в китайската енергийна стратегия

брой 2 2004
Typography

През последната четвърт на миналия век глобалната геополитика на Китай претърпя радикални промени. Ако през 60-те – 70-те години в китайската външна политика доминираха политико-идеологическите елементи (използвайки конфронтацията между Вашингтон и Москва, Пекин се стремеше да стане лидер на “Третия свят”), то след разпадането на Съветския съюз и края на студената война на преден план бе поставен икономическият прагматизъм, като следствие от вътрешните реформи на Дън Сяо-пин и неговите наследници – Цзян Цзъ-мин и Ху Цзин-тао.

През последните години икономиката на Китай се развива стремително. Брутният национален продукт нарастна с 9,1% през 2003, достигайки 6,4 трилиона долара. По този основен икономически показател страната се изкачи на второ място в света след САЩ (10,9 трилиона долара). Същият показател за Япония например е 3,5 трилиона долара. Ускореното развитие и модернизацията на китайската икономика изисква и значително по-големи финансови и енергийни ресурси. Най-убедителен показател за китайския икономически ръст е прогресивно нарастващото потребление на енергоресурси. През 2003 Китай стана вторият, след САЩ, потребител на петрол в света, измествайки Япония. До 1993 Пекин удовлетворяваше своите потребности от петрол изключително от вътрешните си ресурси. Според китайското Министерство на минералните ресурси, установените петролни запаси на страната възлизат на 6,5 млрд. тона (около 43% от предполагаемите). Очаква се, че към 2010 Китай щепроизвежда около 200 млн. тона собствен петрол годишно, което ще го изкачи на пето място сред държавите-петролопроизводителки. В същото време зависимостта на страната в енергийната сфера от външни енергоносители расте постоянно. Така, докато през последните години нуждите от петрол са нараствали средно с 4% годишно, вътрешното производство на тази суровина е нараствало само с 1,7%. През 2003 вносът на суров петрол в Китай е нарастнал с 31%. За първото полугодие на 2004 пък, той е нарастнал със 69%, спрямо същия период на предходната година. Днес вносният петрол покрива 32% от потреблението на страната, като при запазване на сегашните темпове на растеж той ще се удвои през 2010. Смята се, че през 2004 потреблението на петрол ще достигне 300 млн. тона, от тях 120 млн. ще са внос. Според International Energy Agency (IEA), през 2020 Китай ще внася около 70% от необходимият му петрол и 50% - от газта. Нивото на петролното потребление в страната нараства средно със 7,5% годишно – т.е. седем пъти по-бързо, отколкото в САЩ например. По прогнози на ІЕА, през 2030 Китай ще се изравни с Америка по обема на внасяния петрол.

Пак по данни на ІЕА, китайският дял в световното търсене на петрол през 2003 е бил 35%. Агенцията прогнозира, че потребностите на страната от петрол през 2010 ще достигнат 523 млн. тона, а през 2020 китайската икономика ще “усвоява” между 6 и 9 млн. барела дневно. Междувременно, Пекин възнамерява да увеличи добива на природен газ до 100 млрд. куб.м. и се готви да внася по още 60 млрд. куб. м. годишно.

Близкият изток като основен източник на енергоресурси за Китай

В Близкият изток са съсредоточени 64% от всички досега установени световни запаси от петрол. По данни на ІЕА, добивът на петрол в района на Персийския залив може да достигне 30,7 млн. барел дневно през 2010 и 42,9 млн. барела – през 2020 (в сравнение с 21,7 млн. барела дневно през 2000). Което пък ще увеличи дела на страните от Залива в световното производство на петрол до 34% през 2020.

Опитвайки да си гарантира собствена ниша на близкоизточния пазар Китай се сблъсква с факта, че той на практика е почти зает от американците, японците и (западно) европейските държави. В тази ситуация Пекин бе принуден да се ориентира към малкото все още свободни, но затова пък твърде “рисковани” пазари, които все още не бяха заети, или просто не интересуваха никого, предлагайки там стоки, които дотогава никой друг не беше предлагал. През 1990 износът на Китай в близкоизточните държави достигна 1,5 млрд. долара. По онова време 50 хиляди китайски работници и специалисти вече работеха в региона, най-вече в строителството. През 1994 само стокообменът между Китай и арабските страни от Залива достигна 2,26 млрд. долара.


 

На външните енергийни пазари действат три основни китайски държавни компании – CNCP, CNOOC и Petrochina, които през последните години рязко активизираха дейността с в проучването и добива на петрол в Близкия изток и Северна Африка, Югизточна и Централна Азия, Австралия, Индонезия, Русия и Азебрайджан. Тази активизация бе провокирана най-вече от намаления обем на добива на енергоносители в самия Китай. Днес делът на близкоизточния петрол в общия обем на внасяния от китайците петрол е около 60%. Предполага се, че към 2015 той ще нарастне до 70%. През 2002 Китай е купил от само три близкоизточни държави – Саудитска Арабия (11,53 млн. тона), Иран (10,73 млн. тона) и Оман (8,31 млн.тона), 43,3% от целия внесен в страната петрол.

Най-забележителното и значимо постижение на Китай в Близкия изток е проникването му на петролния пазар на Саудитска Арабия, който Вашингтон смята за свой запазен периметър. Активните отношения между Пекин и Риад започнаха да се развиват от средата на 80-те години, когато Китай достави на Саудитската монархия свои балистични ракети със среден радиус. Срещу достъпа си до саудитския петрол китайците предлагат на Риад възможността да оперира на техния енергиен пазар, който съвсем скоро ще стане най-големия в света.

От края на 90-те години насам ускорено се развиват и политическите връзки между Пекин и Риад. През 1998 саудитският престолонаследник Абдала бин Абдел Азис посети Китай, като по време на посещението му бе постигнато споразумение за изграждането на съвместен китайско-саудитски нефтопреработвателен комплекс (на стойност 1,5 млрд.долара), както и за доставката за Китай на 10 млн. тона саудитски петрол годишно през следващите 50 години (т.е. до средата на ХХІ век). През 1999, по време на посещениета на председателя на Китайската народна република Цзян Цзъ-мин в Риад, бе обявено устаняваването на “стратегически отношения” между двете държави в енергийната сфера. Китайците предложиха да доставят на Саудитска Арабия междуконтинентални ракети с обхват от 5,5 хиляди километра, но Риад бе принуден да се откаже от слелката поради силния американски натиск. В същото време обаче, наличието на известно влошаване в отношенията между Вашингтон и Саудитската монархия през последните години (т.е. след 11 септември), вероятно ще доведе до нова активизация на китайско-саудитските отношения.

Така, в началото на 2004 китайска компания спечели търга за газопровода в северозападната част на пустинята Руб ал Хали. На свой ред саудитската компания Aramco финансира строителството на нефтопреработвателен завод в китайската провинция Шандун. Заедно с Exon Mobil, Aramco финансира и строителството на друг нефтопреработвателен комплекс в Гуанчжоу (провинция Фудзян), който ще бъде захранван изцяло със саудитски петрол.

Активно се развиват и китайско-кувейтските отношения в енегийната сфера. Доскоро основно препятствие пред тях бе липсата на закон, позволяващ на чужди компании да финансират добива на петрол в Кувейт. Въпреки това китайският концерн Sinopec успя наскоро да постигне принципно споразумение с кувейтската страна за участие във финансирането на разработката на петролните полета в Северен Кувейт, чиито запаси се оценяват на 10 млрд. борела. По време на официалното посешение в Китай през юли 2004 на кувейтския премиер шейх Сабах ал-Джабер ас-Сабах бе подписано ново споразумение за сътрудничество в добива и преработката на петрол и природен газ.

През 90-те години на миналия век интензивно се развиваше и икономическото сътрудничество на Китай с Иран. Между 1990 и 1994 стокооборотът между двете държави нарастна от 314 до 700 млн.долара. Подписаното през 1995 споразумение за търговско-икономическо сътрудничество на стойност 2 млрд.долара предвиждаше Китай да може да купува до 60 хиляди барела ирански петрол дневно, а също изграждането на съвместен нефтопреработвателен завод в Китай, както и на циментов завод и няколко електростанции в Иран. Китайските концерни Sinopec и CNPC действат изключително активно в Иран. През януари 2000, Sinopec подписа договор с иранската държавна петролна корпорация NIOC за разработката на петролните полета в районите на Заван и Кашан. В Иран обаче, китайците се сблъскват със силната конкуренция на Япония – наскоро японските фирми подписаха дългосрочен договор с NIOC за разработване на петролните полета в района на Азадеган.

Едно от средствата, гарантирали пробива на Пекин на иранския енергиен пазар бе доставката на китайско оръжие за Техеран. Както е известно, по време на ирано-иракската война (1980-1988) Китай бе практическия единственият сериозен източник на оръжие за...

{rt}

През последната четвърт на миналия век глобалната геополитика на Китай претърпя радикални промени. Ако през 60-те – 70-те години в китайската външна политика доминираха политико-идеологическите елементи (използвайки конфронтацията между Вашингтон и Москва, Пекин се стремеше да стане лидер на “Третия свят”), то след разпадането на Съветския съюз и края на студената война на преден план бе поставен икономическият прагматизъм, като следствие от вътрешните реформи на Дън Сяо-пин и неговите наследници – Цзян Цзъ-мин и Ху Цзин-тао.

През последните години икономиката на Китай се развива стремително. Брутният национален продукт нарастна с 9,1% през 2003, достигайки 6,4 трилиона долара. По този основен икономически показател страната се изкачи на второ място в света след САЩ (10,9 трилиона долара). Същият показател за Япония например е 3,5 трилиона долара. Ускореното развитие и модернизацията на китайската икономика изисква и значително по-големи финансови и енергийни ресурси. Най-убедителен показател за китайския икономически ръст е прогресивно нарастващото потребление на енергоресурси. През 2003 Китай стана вторият, след САЩ, потребител на петрол в света, измествайки Япония. До 1993 Пекин удовлетворяваше своите потребности от петрол изключително от вътрешните си ресурси. Според китайското Министерство на минералните ресурси, установените петролни запаси на страната възлизат на 6,5 млрд. тона (около 43% от предполагаемите). Очаква се, че към 2010 Китай щепроизвежда около 200 млн. тона собствен петрол годишно, което ще го изкачи на пето място сред държавите-петролопроизводителки. В същото време зависимостта на страната в енергийната сфера от външни енергоносители расте постоянно. Така, докато през последните години нуждите от петрол са нараствали средно с 4% годишно, вътрешното производство на тази суровина е нараствало само с 1,7%. През 2003 вносът на суров петрол в Китай е нарастнал с 31%. За първото полугодие на 2004 пък, той е нарастнал със 69%, спрямо същия период на предходната година. Днес вносният петрол покрива 32% от потреблението на страната, като при запазване на сегашните темпове на растеж той ще се удвои през 2010. Смята се, че през 2004 потреблението на петрол ще достигне 300 млн. тона, от тях 120 млн. ще са внос. Според International Energy Agency (IEA), през 2020 Китай ще внася около 70% от необходимият му петрол и 50% - от газта. Нивото на петролното потребление в страната нараства средно със 7,5% годишно – т.е. седем пъти по-бързо, отколкото в САЩ например. По прогнози на ІЕА, през 2030 Китай ще се изравни с Америка по обема на внасяния петрол.

Пак по данни на ІЕА, китайският дял в световното търсене на петрол през 2003 е бил 35%. Агенцията прогнозира, че потребностите на страната от петрол през 2010 ще достигнат 523 млн. тона, а през 2020 китайската икономика ще “усвоява” между 6 и 9 млн. барела дневно. Междувременно, Пекин възнамерява да увеличи добива на природен газ до 100 млрд. куб.м. и се готви да внася по още 60 млрд. куб. м. годишно.

Близкият изток като основен източник на енергоресурси за Китай

В Близкият изток са съсредоточени 64% от всички досега установени световни запаси от петрол. По данни на ІЕА, добивът на петрол в района на Персийския залив може да достигне 30,7 млн. барел дневно през 2010 и 42,9 млн. барела – през 2020 (в сравнение с 21,7 млн. барела дневно през 2000). Което пък ще увеличи дела на страните от Залива в световното производство на петрол до 34% през 2020.

Опитвайки да си гарантира собствена ниша на близкоизточния пазар Китай се сблъсква с факта, че той на практика е почти зает от американците, японците и (западно) европейските държави. В тази ситуация Пекин бе принуден да се ориентира към малкото все още свободни, но затова пък твърде “рисковани” пазари, които все още не бяха заети, или просто не интересуваха никого, предлагайки там стоки, които дотогава никой друг не беше предлагал. През 1990 износът на Китай в близкоизточните държави достигна 1,5 млрд. долара. По онова време 50 хиляди китайски работници и специалисти вече работеха в региона, най-вече в строителството. През 1994 само стокообменът между Китай и арабските страни от Залива достигна 2,26 млрд. долара.

През последната четвърт на миналия век глобалната геополитика на Китай претърпя радикални промени. Ако през 60-те – 70-те години в китайската външна политика доминираха политико-идеологическите елементи (използвайки конфронтацията между Вашингтон и Москва, Пекин се стремеше да стане лидер на “Третия свят”), то след разпадането на Съветския съюз и края на студената война на преден план бе поставен икономическият прагматизъм, като следствие от вътрешните реформи на Дън Сяо-пин и неговите наследници – Цзян Цзъ-мин и Ху Цзин-тао.

През последните години икономиката на Китай се развива стремително. Брутният национален продукт нарастна с 9,1% през 2003, достигайки 6,4 трилиона долара. По този основен икономически показател страната се изкачи на второ място в света след САЩ (10,9 трилиона долара). Същият показател за Япония например е 3,5 трилиона долара. Ускореното развитие и модернизацията на китайската икономика изисква и значително по-големи финансови и енергийни ресурси. Най-убедителен показател за китайския икономически ръст е прогресивно нарастващото потребление на енергоресурси. През 2003 Китай стана вторият, след САЩ, потребител на петрол в света, измествайки Япония. До 1993 Пекин удовлетворяваше своите потребности от петрол изключително от вътрешните си ресурси. Според китайското Министерство на минералните ресурси, установените петролни запаси на страната възлизат на 6,5 млрд. тона (около 43% от предполагаемите). Очаква се, че към 2010 Китай щепроизвежда около 200 млн. тона собствен петрол годишно, което ще го изкачи на пето място сред държавите-петролопроизводителки. В същото време зависимостта на страната в енергийната сфера от външни енергоносители расте постоянно. Така, докато през последните години нуждите от петрол са нараствали средно с 4% годишно, вътрешното производство на тази суровина е нараствало само с 1,7%. През 2003 вносът на суров петрол в Китай е нарастнал с 31%. За първото полугодие на 2004 пък, той е нарастнал със 69%, спрямо същия период на предходната година. Днес вносният петрол покрива 32% от потреблението на страната, като при запазване на сегашните темпове на растеж той ще се удвои през 2010. Смята се, че през 2004 потреблението на петрол ще достигне 300 млн. тона, от тях 120 млн. ще са внос. Според International Energy Agency (IEA), през 2020 Китай ще внася около 70% от необходимият му петрол и 50% - от газта. Нивото на петролното потребление в страната нараства средно със 7,5% годишно – т.е. седем пъти по-бързо, отколкото в САЩ например. По прогнози на ІЕА, през 2030 Китай ще се изравни с Америка по обема на внасяния петрол.

Пак по данни на ІЕА, китайският дял в световното търсене на петрол през 2003 е бил 35%. Агенцията прогнозира, че потребностите на страната от петрол през 2010 ще достигнат 523 млн. тона, а през 2020 китайската икономика ще “усвоява” между 6 и 9 млн. барела дневно. Междувременно, Пекин възнамерява да увеличи добива на природен газ до 100 млрд. куб.м. и се готви да внася по още 60 млрд. куб. м. годишно.

Близкият изток като основен източник на енергоресурси за Китай

В Близкият изток са съсредоточени 64% от всички досега установени световни запаси от петрол. По данни на ІЕА, добивът на петрол в района на Персийския залив може да достигне 30,7 млн. барел дневно през 2010 и 42,9 млн. барела – през 2020 (в сравнение с 21,7 млн. барела дневно през 2000). Което пък ще увеличи дела на страните от Залива в световното производство на петрол до 34% през 2020.

Опитвайки да си гарантира собствена ниша на близкоизточния пазар Китай се сблъсква с факта, че той на практика е почти зает от американците, японците и (западно) европейските държави. В тази ситуация Пекин бе принуден да се ориентира към малкото все още свободни, но затова пък твърде “рисковани” пазари, които все още не бяха заети, или просто не интересуваха никого, предлагайки там стоки, които дотогава никой друг не беше предлагал. През 1990 износът на Китай в близкоизточните държави достигна 1,5 млрд. долара. По онова време 50 хиляди китайски работници и специалисти вече работеха в региона, най-вече в строителството. През 1994 само стокообменът между Китай и арабските страни от Залива достигна 2,26 млрд. долара.

Страница 2

 

На външните енергийни пазари действат три основни китайски държавни компании – CNCP, CNOOC и Petrochina, които през последните години рязко активизираха дейността с в проучването и добива на петрол в Близкия изток и Северна Африка, Югизточна и Централна Азия, Австралия, Индонезия, Русия и Азебрайджан. Тази активизация бе провокирана най-вече от намаления обем на добива на енергоносители в самия Китай. Днес делът на близкоизточния петрол в общия обем на внасяния от китайците петрол е около 60%. Предполага се, че към 2015 той ще нарастне до 70%. През 2002 Китай е купил от само три близкоизточни държави – Саудитска Арабия (11,53 млн. тона), Иран (10,73 млн. тона) и Оман (8,31 млн.тона), 43,3% от целия внесен в страната петрол.

Най-забележителното и значимо постижение на Китай в Близкия изток е проникването му на петролния пазар на Саудитска Арабия, който Вашингтон смята за свой запазен периметър. Активните отношения между Пекин и Риад започнаха да се развиват от средата на 80-те години, когато Китай достави на Саудитската монархия свои балистични ракети със среден радиус. Срещу достъпа си до саудитския петрол китайците предлагат на Риад възможността да оперира на техния енергиен пазар, който съвсем скоро ще стане най-големия в света.

От края на 90-те години насам ускорено се развиват и политическите връзки между Пекин и Риад. През 1998 саудитският престолонаследник Абдала бин Абдел Азис посети Китай, като по време на посещението му бе постигнато споразумение за изграждането на съвместен китайско-саудитски нефтопреработвателен комплекс (на стойност 1,5 млрд.долара), както и за доставката за Китай на 10 млн. тона саудитски петрол годишно през следващите 50 години (т.е. до средата на ХХІ век). През 1999, по време на посещениета на председателя на Китайската народна република Цзян Цзъ-мин в Риад, бе обявено устаняваването на “стратегически отношения” между двете държави в енергийната сфера. Китайците предложиха да доставят на Саудитска Арабия междуконтинентални ракети с обхват от 5,5 хиляди километра, но Риад бе принуден да се откаже от слелката поради силния американски натиск. В същото време обаче, наличието на известно влошаване в отношенията между Вашингтон и Саудитската монархия през последните години (т.е. след 11 септември), вероятно ще доведе до нова активизация на китайско-саудитските отношения.

Така, в началото на 2004 китайска компания спечели търга за газопровода в северозападната част на пустинята Руб ал Хали. На свой ред саудитската компания Aramco финансира строителството на нефтопреработвателен завод в китайската провинция Шандун. Заедно с Exon Mobil, Aramco финансира и строителството на друг нефтопреработвателен комплекс в Гуанчжоу (провинция Фудзян), който ще бъде захранван изцяло със саудитски петрол.

Активно се развиват и китайско-кувейтските отношения в енегийната сфера. Доскоро основно препятствие пред тях бе липсата на закон, позволяващ на чужди компании да финансират добива на петрол в Кувейт. Въпреки това китайският концерн Sinopec успя наскоро да постигне принципно споразумение с кувейтската страна за участие във финансирането на разработката на петролните полета в Северен Кувейт, чиито запаси се оценяват на 10 млрд. борела. По време на официалното посешение в Китай през юли 2004 на кувейтския премиер шейх Сабах ал-Джабер ас-Сабах бе подписано ново споразумение за сътрудничество в добива и преработката на петрол и природен газ.

През 90-те години на миналия век интензивно се развиваше и икономическото сътрудничество на Китай с Иран. Между 1990 и 1994 стокооборотът между двете държави нарастна от 314 до 700 млн.долара. Подписаното през 1995 споразумение за търговско-икономическо сътрудничество на стойност 2 млрд.долара предвиждаше Китай да може да купува до 60 хиляди барела ирански петрол дневно, а също изграждането на съвместен нефтопреработвателен завод в Китай, както и на циментов завод и няколко електростанции в Иран. Китайските концерни Sinopec и CNPC действат изключително активно в Иран. През януари 2000, Sinopec подписа договор с иранската държавна петролна корпорация NIOC за разработката на петролните полета в районите на Заван и Кашан. В Иран обаче, китайците се сблъскват със силната конкуренция на Япония – наскоро японските фирми подписаха дългосрочен договор с NIOC за разработване на петролните полета в района на Азадеган.

Едно от средствата, гарантирали пробива на Пекин на иранския енергиен пазар бе доставката на китайско оръжие за Техеран. Както е известно, по време на ирано-иракската война (1980-1988) Китай бе практическия единственият сериозен източник на оръжие за...

{rt}