17
Чет, Окт
4 New Articles

Регионалната геополитика на Иран

брой 2 2004
Typography

Ислямска република Иран играе една от доминиращите роли в може би най-важния регион на планетата – Западна Азия, към която принадлежат Близкият и Средният Изток, Кавказ, зоната на Каспийско море и Централна Азия. Иран заема ключово военно-стратегическо положение, като е едновременно и средноизточна, и кавказка, и каспийска, и централно азиатска държава, чиито брегове се мият от водите на Персийския и Оманския залив на Индийския океан. Всички реални или потенциални конфликтни точки в региона, по един или друг начин, също са свързани с Иран. Всички, на пръв поглед, чисто вътрешни проблеми на отделните страни от тази част на света, независимо дали са етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или пък са касаят наркотрафика, тероризма и сепаратизма, трудно могат да бъдат ефективно решени, без съдействето на Техеран. Излишно е да се напомня значението на страната като източник на стратегически суровини и енергоносители, а също като територия за техния транзит (особено на нефт и газ). Така, проучените петролни запаси на Иран се равняват на 90 млрд. барела, което го превръща в една от най-големите петролни държави в света. При това всичките му находища се характеризират с висока производителност и ниска себестойност на добития петрол. Иран е на второ място по производство на петрол сред страните-членки на ОПЕК и на второ място в света (след Русия) по запаси от природен газ. Известните до този момент запаси от тази суровина се равняват на 21 трилиона куб.м., което е над 14% от всички световни запаси. Нещо повече, 70-милионният Иран, разполагащ с една от най-големите по численост армии в света (около 800 хиляди души), представлява, независимо от външно- или вътрешнополитическата конюнктура, решаващ фактор в западно-азиатската регионална политика.

Най-важна особеност в историческото развитие на Ислямската република Иран (която отбеляза през февруари 25-годишнината от свалянето на шаха и победата на т.нар. “революция на аятоласите”) през последните десетина години е постепенната еволюция от краен радикализъм към прагматичен и умерен ислямизъм. Днес управляващият елит (независимо от политическата му ориентация – либерали, консерватори или “неоконсерватори”) все по-често демонстрира, че е наясно с тенденциите и динамиката на съвременното развитие на иранското общество, както и със световните социално-икономически процеси, опитвайки се да координира с тях векторите на собствената си вътрешна и външна политика. Не на последно място става дума за съществена промяна във възгледите на иранските идеолози и политици относно пътя на средствата за осъществяване “износа на ислямската революция”.

Разбира се, това съвсем не означава, че Иран се отказва от идеята за регионална хегемония, която започна да реализира на практика още преди 40 години сваленият от радикалните шиити шах Мохамад Реза Пахлави. Напротив – утопичната идея за “световната ислямска революция” постепенно се трансформира в далеч по-реалната теза за доминацията на персите-шиити на регионално ниво, т.е. най-вече в Близкия и Среден Изток. Като религиозният компонент на тази идея, прагматично се преплита с откровено националистическия.

Постепенно прагматизмът в политиката на Техеран, започна да доминира над чисто идеологическите съображения, най-вече по отношение на безусловната (доскоро) подкрепа за единоверците-шиити, извън Иран. Израз на това стана не само отказът от силовия експорт на идеите на ислямската революция и праволинейната пропаганда на ислямския фундаментализъм, но и промените в иранската външна политика (един пример за което е проарменската позиция на Техеран в конфликта с мюсюлмански Азербайджан).

Всичко това обаче не пречи на Иран да използва “шиитските” лостове за постигане на регионалните си цели и формиране на политиката си в Близкия и Среден Изток. Така, Техеран активно подкрепя афганистанските шиите и спонсорира ливанската екстремистка групировка “Хизбула”. Към Иран традиционно се ориентира и елитът на шиитското духовенство в Ирак, което също ефективно се използва от Техеран.


 

Днес основните направления в регионалната (гео)политика на Ислямска република Иран са следните: Ирак, Афганистан, Кавказкият регион, Каспийският басейн, пост-съветска Централна Азия, палестино-израелският конфликт и Персийският залив.

Ирак

Иран бе първата държава от региона, която официално призна (след свалянето на Саддам Хюсеин) Временният управляващ съвет на Ирак, а след това и правителството на тази страна. През последната година и половина Техеран направи много за интензифицирането на ирано-иракските отношения. Бяха осъществени няколко взаимни визити на най-високо официално ниво. Активизираха се и икономическите отношения между двете страни. В частност, бе постигнато споразумение за изграждането на две железопътни линии - едната по маршрута Багдад-Каср Ширин-Керманшах-Техеран, а другата – по маршрута Басра-Шаламче-Хоремшахр. До края на 2004 ще стартира и изграждането на петролопровод от Ирак към Иран, който ще даде възможност за транспортирането на около 400 хиляди барела дневно към иранското пристанище Абадан. Търговската и експортна банка на Иран откри свои филиали в иракската провинция Сюлеймания. Рязко нарастна търговията между двете страни, включително и регионалната. В някои участъци на ирано-иракската граница стокообменът се е увеличил два пъти.

Иранското влияние в Ирак обаче, не се ограничава с това. С изключителната подкрепа на иранските радикали се ползва екстремистки настроеният водач на шиитите в Ирак Моктада ас-Садр – яростен поддръжник на идеите на покойния аятолах Хомейни за ислямската революция. Тезата на Моктада ас-Садр е, че: “според сегашния иракски президент, Америка е наш партньор, но аз смятам, че тя е наш враг”, напълно съвпада с позицията на Техеран. Според иракския политолог Нидал ал-Лейси: “зад шиитското възстание в Ирак, най-вероятно стои съседен шиитски Иран, понеже Техеран е крайно обезспокоен от факта, че американските войски се намират на иранската граница”. Според повечето международни анализатори, въоръжените действия на т.нар. “Армия на Махди”, ръководена от ас-Садр, които са очевиден опит за извоюване на водещо (или поне достойно) място в бъдещото ръководство на Ирак, изцяло отговарят на иранските интереси в тази страна. В случая не става дума за личността на този млад и крайно амбициозен иракски шейх. Всъщност, Техеран едва ли би искал да види точно него начело на Ирак. Неслучайно бившият ирански президент Рафсанджани, който продилъжава да се ползва с влияние в страната, нарече наскоро ас-Садр: “амбициозно хлапе, което си позволява прекалено висок тон”. Въпреки това, именно чрез действията на ас-Садр Техеран се опитва да даде недвусмислен знак на Вашингтон, кой всъщност ръководи нещата в Ирак и без кого там не може да бъде постигнат истински мир.

В Ирак, Техерен вече е задействал и редица други “шиитски лостове”, като в същото време (както подобава на опитен геополитически играч) продължава да води сложна и многоходова игра по линията Ирак-САЩ. Създалата се през втората половина на 2004 вътрешнополитическа и военна ситуация в Ирак и, особено въоръжените действия на шиитите, начело с ас-Садр, минимизират възможностите за установяване на нормални делови отношения между американската администрация в Ирак и местната шиитска общност. Така, американците се лишават от последната тънка нишка, която до неотдавна ги свързваше с шиитското мнозинство. Като един от най-активните геополитически играчи в Близкия и Среден Изток, Иран не пропусна да се възползва от грешките на американската дипломация в Ирак (най-вече в опитите за привличане на мнозинството от местните шиити). И сега иранските шиите са готови да възстановят взривеният мост между иракските им единоверци и американците. Въпросът е, колко би струвало това на САЩ?

Неслучайно, именно в разгара на шиитското възстание в Ирак, президентът на Ислямска република Иран заяви: “Ако сегашното поведение на Америка претърпи радикална промяна и се убедим, че тя не се опитва да навреди на собствените ни интереси, и ако тези интереси го налагат, страната ни би могла да се ориентира към друга политика” и дори специално подчерта, че: “нямаме намерение вечно да враждуваме и ако интересите ни го изискват, можем да провеждаме и по-различен курс”.


 

Всъщност, това бе поредният ясен знак за Вашингтон, че има възможност за споразумение по шиитския въпрос, при положение, че иранците разполагат с наистина много силен коз – войнственият Моктада ас-Садр.

Независимо от това, че определени сили в Иран се опитват да се възползват от вътрешнополитическата ситуация в съседен Ирак за собствените си интереси, ясно е че Техеран разполага там с много сериозно влиние, което ще продължи да нараства и занапред. На практика, американците сами създадоха необходимите условия за превръщането на Иран в основна фигура в многоходовата геополитическа игра, която в момента тече в Ирак.

Афганистан

Във външнополитически план, действията на Иран по афганистанския проблем могат да се определят като решителни и последователни. Иран бе сред първите държави, признали преходното правителство на Афганистан, начело с Хамид Карзаи. Несъмнена заслуга на Техеран бе и успехът на свиканата в Германия конференция за бъдещето на Афганистан. В Токио, на конференцията за оказване на финансова помощ на Афганистан, иранците отново се наредиха сред основните спонсори за икономическото възраждане на страната. Неслучайно Хамид Карзаи направи едно от първите си официални посещение именно в Техеран, където бе посрещнат подчертано любезно. Планира се разширяване на контактите между двете страни в банковата, търговско-промишлената, селскостопанската, социалната и редица други сфери. Така, Техеран лансира програма за сътрудничество с Кабул, включваща: държавна финансова помощ от 500 млн.долара, изплащане заплатите на кабулските учители в продължение на шест месеца и проект за изграждане на магистралата Мешхед-Херат. В рамките на ирано-афганистанското сътрудничество се предвижда финансовите структури и големите ирански компании да участват пряко в съвместни проекти за възстановяване на разрушената от войната икономика. Частният сектор в иранската икономика възнамерява да отпусне на Афганистан кредит от един милиард долара за възстановяването на страната.

Иран се готви да участва активно и във възстановяването на афганистанското селско стопанство. Между двете земеделски министерства бе сключено споразумение за доставка на значително количества селскостопанска техника и машини за Афганистан.

Техеран и Кабул се споразумяха и за създаването на съвместен Комитет за развитие на професионално-техническото сътрудничество в различните сфери на икономиката. Той ще се формира със съвместните усилия на министерствата на труда и социалните грижи на двете страни. Официалните власти в Кабул виждат в Иран “държава, разполагаща с големи ресурси и демонстрирала добрата си воля да играе важна роля за възстановяването на Афганистан, и ние бихме искали всички страни в света да ни помагат така, както ни помагат иранците”.

Западът, който се самообяви за архитект на нов демократичен Афганистан, вече е...

{rt}

Ислямска република Иран играе една от доминиращите роли в може би най-важния регион на планетата – Западна Азия, към която принадлежат Близкият и Средният Изток, Кавказ, зоната на Каспийско море и Централна Азия. Иран заема ключово военно-стратегическо положение, като е едновременно и средноизточна, и кавказка, и каспийска, и централно азиатска държава, чиито брегове се мият от водите на Персийския и Оманския залив на Индийския океан. Всички реални или потенциални конфликтни точки в региона, по един или друг начин, също са свързани с Иран. Всички, на пръв поглед, чисто вътрешни проблеми на отделните страни от тази част на света, независимо дали са етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или пък са касаят наркотрафика, тероризма и сепаратизма, трудно могат да бъдат ефективно решени, без съдействето на Техеран. Излишно е да се напомня значението на страната като източник на стратегически суровини и енергоносители, а също като територия за техния транзит (особено на нефт и газ). Така, проучените петролни запаси на Иран се равняват на 90 млрд. барела, което го превръща в една от най-големите петролни държави в света. При това всичките му находища се характеризират с висока производителност и ниска себестойност на добития петрол. Иран е на второ място по производство на петрол сред страните-членки на ОПЕК и на второ място в света (след Русия) по запаси от природен газ. Известните до този момент запаси от тази суровина се равняват на 21 трилиона куб.м., което е над 14% от всички световни запаси. Нещо повече, 70-милионният Иран, разполагащ с една от най-големите по численост армии в света (около 800 хиляди души), представлява, независимо от външно- или вътрешнополитическата конюнктура, решаващ фактор в западно-азиатската регионална политика.

Най-важна особеност в историческото развитие на Ислямската република Иран (която отбеляза през февруари 25-годишнината от свалянето на шаха и победата на т.нар. “революция на аятоласите”) през последните десетина години е постепенната еволюция от краен радикализъм към прагматичен и умерен ислямизъм. Днес управляващият елит (независимо от политическата му ориентация – либерали, консерватори или “неоконсерватори”) все по-често демонстрира, че е наясно с тенденциите и динамиката на съвременното развитие на иранското общество, както и със световните социално-икономически процеси, опитвайки се да координира с тях векторите на собствената си вътрешна и външна политика. Не на последно място става дума за съществена промяна във възгледите на иранските идеолози и политици относно пътя на средствата за осъществяване “износа на ислямската революция”.

Разбира се, това съвсем не означава, че Иран се отказва от идеята за регионална хегемония, която започна да реализира на практика още преди 40 години сваленият от радикалните шиити шах Мохамад Реза Пахлави. Напротив – утопичната идея за “световната ислямска революция” постепенно се трансформира в далеч по-реалната теза за доминацията на персите-шиити на регионално ниво, т.е. най-вече в Близкия и Среден Изток. Като религиозният компонент на тази идея, прагматично се преплита с откровено националистическия.

Постепенно прагматизмът в политиката на Техеран, започна да доминира над чисто идеологическите съображения, най-вече по отношение на безусловната (доскоро) подкрепа за единоверците-шиити, извън Иран. Израз на това стана не само отказът от силовия експорт на идеите на ислямската революция и праволинейната пропаганда на ислямския фундаментализъм, но и промените в иранската външна политика (един пример за което е проарменската позиция на Техеран в конфликта с мюсюлмански Азербайджан).

Всичко това обаче не пречи на Иран да използва “шиитските” лостове за постигане на регионалните си цели и формиране на политиката си в Близкия и Среден Изток. Така, Техеран активно подкрепя афганистанските шиите и спонсорира ливанската екстремистка групировка “Хизбула”. Към Иран традиционно се ориентира и елитът на шиитското духовенство в Ирак, което също ефективно се използва от Техеран.

Ислямска република Иран играе една от доминиращите роли в може би най-важния регион на планетата – Западна Азия, към която принадлежат Близкият и Средният Изток, Кавказ, зоната на Каспийско море и Централна Азия. Иран заема ключово военно-стратегическо положение, като е едновременно и средноизточна, и кавказка, и каспийска, и централно азиатска държава, чиито брегове се мият от водите на Персийския и Оманския залив на Индийския океан. Всички реални или потенциални конфликтни точки в региона, по един или друг начин, също са свързани с Иран. Всички, на пръв поглед, чисто вътрешни проблеми на отделните страни от тази част на света, независимо дали са етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или пък са касаят наркотрафика, тероризма и сепаратизма, трудно могат да бъдат ефективно решени, без съдействето на Техеран. Излишно е да се напомня значението на страната като източник на стратегически суровини и енергоносители, а също като територия за техния транзит (особено на нефт и газ). Така, проучените петролни запаси на Иран се равняват на 90 млрд. барела, което го превръща в една от най-големите петролни държави в света. При това всичките му находища се характеризират с висока производителност и ниска себестойност на добития петрол. Иран е на второ място по производство на петрол сред страните-членки на ОПЕК и на второ място в света (след Русия) по запаси от природен газ. Известните до този момент запаси от тази суровина се равняват на 21 трилиона куб.м., което е над 14% от всички световни запаси. Нещо повече, 70-милионният Иран, разполагащ с една от най-големите по численост армии в света (около 800 хиляди души), представлява, независимо от външно- или вътрешнополитическата конюнктура, решаващ фактор в западно-азиатската регионална политика.

Най-важна особеност в историческото развитие на Ислямската република Иран (която отбеляза през февруари 25-годишнината от свалянето на шаха и победата на т.нар. “революция на аятоласите”) през последните десетина години е постепенната еволюция от краен радикализъм към прагматичен и умерен ислямизъм. Днес управляващият елит (независимо от политическата му ориентация – либерали, консерватори или “неоконсерватори”) все по-често демонстрира, че е наясно с тенденциите и динамиката на съвременното развитие на иранското общество, както и със световните социално-икономически процеси, опитвайки се да координира с тях векторите на собствената си вътрешна и външна политика. Не на последно място става дума за съществена промяна във възгледите на иранските идеолози и политици относно пътя на средствата за осъществяване “износа на ислямската революция”.

Разбира се, това съвсем не означава, че Иран се отказва от идеята за регионална хегемония, която започна да реализира на практика още преди 40 години сваленият от радикалните шиити шах Мохамад Реза Пахлави. Напротив – утопичната идея за “световната ислямска революция” постепенно се трансформира в далеч по-реалната теза за доминацията на персите-шиити на регионално ниво, т.е. най-вече в Близкия и Среден Изток. Като религиозният компонент на тази идея, прагматично се преплита с откровено националистическия.

Постепенно прагматизмът в политиката на Техеран, започна да доминира над чисто идеологическите съображения, най-вече по отношение на безусловната (доскоро) подкрепа за единоверците-шиити, извън Иран. Израз на това стана не само отказът от силовия експорт на идеите на ислямската революция и праволинейната пропаганда на ислямския фундаментализъм, но и промените в иранската външна политика (един пример за което е проарменската позиция на Техеран в конфликта с мюсюлмански Азербайджан).

Всичко това обаче не пречи на Иран да използва “шиитските” лостове за постигане на регионалните си цели и формиране на политиката си в Близкия и Среден Изток. Така, Техеран активно подкрепя афганистанските шиите и спонсорира ливанската екстремистка групировка “Хизбула”. Към Иран традиционно се ориентира и елитът на шиитското духовенство в Ирак, което също ефективно се използва от Техеран.

Страница 2

 

Днес основните направления в регионалната (гео)политика на Ислямска република Иран са следните: Ирак, Афганистан, Кавказкият регион, Каспийският басейн, пост-съветска Централна Азия, палестино-израелският конфликт и Персийският залив.

Ирак

Иран бе първата държава от региона, която официално призна (след свалянето на Саддам Хюсеин) Временният управляващ съвет на Ирак, а след това и правителството на тази страна. През последната година и половина Техеран направи много за интензифицирането на ирано-иракските отношения. Бяха осъществени няколко взаимни визити на най-високо официално ниво. Активизираха се и икономическите отношения между двете страни. В частност, бе постигнато споразумение за изграждането на две железопътни линии - едната по маршрута Багдад-Каср Ширин-Керманшах-Техеран, а другата – по маршрута Басра-Шаламче-Хоремшахр. До края на 2004 ще стартира и изграждането на петролопровод от Ирак към Иран, който ще даде възможност за транспортирането на около 400 хиляди барела дневно към иранското пристанище Абадан. Търговската и експортна банка на Иран откри свои филиали в иракската провинция Сюлеймания. Рязко нарастна търговията между двете страни, включително и регионалната. В някои участъци на ирано-иракската граница стокообменът се е увеличил два пъти.

Иранското влияние в Ирак обаче, не се ограничава с това. С изключителната подкрепа на иранските радикали се ползва екстремистки настроеният водач на шиитите в Ирак Моктада ас-Садр – яростен поддръжник на идеите на покойния аятолах Хомейни за ислямската революция. Тезата на Моктада ас-Садр е, че: “според сегашния иракски президент, Америка е наш партньор, но аз смятам, че тя е наш враг”, напълно съвпада с позицията на Техеран. Според иракския политолог Нидал ал-Лейси: “зад шиитското възстание в Ирак, най-вероятно стои съседен шиитски Иран, понеже Техеран е крайно обезспокоен от факта, че американските войски се намират на иранската граница”. Според повечето международни анализатори, въоръжените действия на т.нар. “Армия на Махди”, ръководена от ас-Садр, които са очевиден опит за извоюване на водещо (или поне достойно) място в бъдещото ръководство на Ирак, изцяло отговарят на иранските интереси в тази страна. В случая не става дума за личността на този млад и крайно амбициозен иракски шейх. Всъщност, Техеран едва ли би искал да види точно него начело на Ирак. Неслучайно бившият ирански президент Рафсанджани, който продилъжава да се ползва с влияние в страната, нарече наскоро ас-Садр: “амбициозно хлапе, което си позволява прекалено висок тон”. Въпреки това, именно чрез действията на ас-Садр Техеран се опитва да даде недвусмислен знак на Вашингтон, кой всъщност ръководи нещата в Ирак и без кого там не може да бъде постигнат истински мир.

В Ирак, Техерен вече е задействал и редица други “шиитски лостове”, като в същото време (както подобава на опитен геополитически играч) продължава да води сложна и многоходова игра по линията Ирак-САЩ. Създалата се през втората половина на 2004 вътрешнополитическа и военна ситуация в Ирак и, особено въоръжените действия на шиитите, начело с ас-Садр, минимизират възможностите за установяване на нормални делови отношения между американската администрация в Ирак и местната шиитска общност. Така, американците се лишават от последната тънка нишка, която до неотдавна ги свързваше с шиитското мнозинство. Като един от най-активните геополитически играчи в Близкия и Среден Изток, Иран не пропусна да се възползва от грешките на американската дипломация в Ирак (най-вече в опитите за привличане на мнозинството от местните шиити). И сега иранските шиите са готови да възстановят взривеният мост между иракските им единоверци и американците. Въпросът е, колко би струвало това на САЩ?

Неслучайно, именно в разгара на шиитското възстание в Ирак, президентът на Ислямска република Иран заяви: “Ако сегашното поведение на Америка претърпи радикална промяна и се убедим, че тя не се опитва да навреди на собствените ни интереси, и ако тези интереси го налагат, страната ни би могла да се ориентира към друга политика” и дори специално подчерта, че: “нямаме намерение вечно да враждуваме и ако интересите ни го изискват, можем да провеждаме и по-различен курс”.

Страница 3

 

Всъщност, това бе поредният ясен знак за Вашингтон, че има възможност за споразумение по шиитския въпрос, при положение, че иранците разполагат с наистина много силен коз – войнственият Моктада ас-Садр.

Независимо от това, че определени сили в Иран се опитват да се възползват от вътрешнополитическата ситуация в съседен Ирак за собствените си интереси, ясно е че Техеран разполага там с много сериозно влиние, което ще продължи да нараства и занапред. На практика, американците сами създадоха необходимите условия за превръщането на Иран в основна фигура в многоходовата геополитическа игра, която в момента тече в Ирак.

Афганистан

Във външнополитически план, действията на Иран по афганистанския проблем могат да се определят като решителни и последователни. Иран бе сред първите държави, признали преходното правителство на Афганистан, начело с Хамид Карзаи. Несъмнена заслуга на Техеран бе и успехът на свиканата в Германия конференция за бъдещето на Афганистан. В Токио, на конференцията за оказване на финансова помощ на Афганистан, иранците отново се наредиха сред основните спонсори за икономическото възраждане на страната. Неслучайно Хамид Карзаи направи едно от първите си официални посещение именно в Техеран, където бе посрещнат подчертано любезно. Планира се разширяване на контактите между двете страни в банковата, търговско-промишлената, селскостопанската, социалната и редица други сфери. Така, Техеран лансира програма за сътрудничество с Кабул, включваща: държавна финансова помощ от 500 млн.долара, изплащане заплатите на кабулските учители в продължение на шест месеца и проект за изграждане на магистралата Мешхед-Херат. В рамките на ирано-афганистанското сътрудничество се предвижда финансовите структури и големите ирански компании да участват пряко в съвместни проекти за възстановяване на разрушената от войната икономика. Частният сектор в иранската икономика възнамерява да отпусне на Афганистан кредит от един милиард долара за възстановяването на страната.

Иран се готви да участва активно и във възстановяването на афганистанското селско стопанство. Между двете земеделски министерства бе сключено споразумение за доставка на значително количества селскостопанска техника и машини за Афганистан.

Техеран и Кабул се споразумяха и за създаването на съвместен Комитет за развитие на професионално-техническото сътрудничество в различните сфери на икономиката. Той ще се формира със съвместните усилия на министерствата на труда и социалните грижи на двете страни. Официалните власти в Кабул виждат в Иран “държава, разполагаща с големи ресурси и демонстрирала добрата си воля да играе важна роля за възстановяването на Афганистан, и ние бихме искали всички страни в света да ни помагат така, както ни помагат иранците”.

Западът, който се самообяви за архитект на нов демократичен Афганистан, вече е...

{rt}