Нашумелият напоследък американски експерт по международни отношения Параг Хана е роден през 1977 в Канпур, Индия. Завършва международни отношения в Джорджтаунския университет и Свободния университет в Берлин, където получава магистърска степен по проблемите на сигурността. Защитава докторска степен в London School of Economics.
Работи като анализатор в изключително влиятелния Съвет за международни отношения, Световния икономически форум и Института Брукинг. Параг Хана е директор на Инициативата за глобално управление към Американската стратегическа програма в New America Foundation (един от водещите „мозъчни центрове” в САЩ). През 2007 е геополитически съветник на американските специални части в Ирак и Афганистан, а през 2008 е съветник по външната политика на кандидата за президент от Демократическата партия Барак Обама.
Хана е автор на множество статии във водещи американски издания и редовен участник в различни телевизионни програми. През март 2008 се появи книгата му „Вторият свят: Империи и влияние в новия глобален ред”. Според Хана, към т.нар. „Втори свят” днес принадлежат страни, като Индия, Китай, Бразилия и други, чиито характеристики са типични едновременно за Първия и за Третия свят.
В края на 2009 излезе поредният му бестселър „Как да управляваме света”.
- В най-новата си книга често използвате такива понятия, като „национална държава”, „регионализъм”, „международни организации”. Според Вас, дали глобалната криза е повлияла сериозно на баланса между тях?
- Менталната промяна в посока осъзнаване на необходимостта от регионализма беше налице още преди кризата. В Азия например, лансираха идеята за създаването на собствена банкова сфера. В Латинска Америка, Бразилия се опитваше да формира съюз на южноамериканските нации. Междувременно, финансовото кредитиране на тази държава нарасна, с помощта на Световната банка и Международната банка за развитие. Напоследък съм приятно изненадан, че вниманието на някои международни конференции се насочва именно към регионалното равнище. Защото доскоро анализаторите от големите държави, събрали се на някой форум, предпочитаха да разсъждават само за случващото се на глобално ниво: например за необходимостта да се реформира Съветът за сигурност на ООН или за нуждата от нов световен ред. Лично аз смятам, че трябва да отделяме повече средства за укрепване на регионалните организации и по-малко – за реформирането на глобалните, защото в бъдеще няма да са чак толкова много случаите, когато ще ни се налага да правим нещо на глобално равнище.
- Само че сегашната финансово-икономическа криза има глобален характер...
- Що се отнася да финансовата криза, това наистина е така. Какво обаче означава „глобална”? Ние имаме глобална Организация на обединените нации. Дали обаче и Г-20 е глобална общност? За решаването на различните проблеми се нуждаем от различни конфигурация от държави. За да се справим с екологичните проблеми ни е необходима една конфигурация, а за преодоляването на финансовата криза – друга.
- Означава ли това, че понятието „национална държава” вече не е актуално?
- Не, разбира се, всичко зависи от конкретната държава. Има много различни типове държави. Една трета от днешните държави са постколониални, провалили се държави. В същото време съществуват и такива силни държави, като Китай, Индия, САЩ, Русия, Бразилия. Има и микродържави, които са достатъчно уверени в силите и възможностите си, като Катар например. А има и държави, съществуващи само формално - като Судан, Конго и подобните на тях. Тоест, наистина има много различни типове държави. Затова, когато ме питат, каква съдба очаква националната държава в бъдеще, предпочитам да уточня за коя държава става дума.
- Но, когато се дискутират глобални проблеми, обикновено забравяме за съществуването на държави, като Конго, Чад или Судан...
- Точно така е, в подобни дискусии предпочитаме да оперираме с обобщени абстракции, от които няма никаква полза.
- В първата си книга „Вторият свят”, която породи толкова шумни дискусии, лансирате тезата, че светът на бъдещето ще включва три, формиращи се днес, полюса: САЩ, Европейският съюз и Китай. В тази връзка обаче, възникват определени въпроси. Свикнали сме да гледаме на Запада, като на единна общност. Възможно ли е той да се разпадне на два, различни полюса? Имам предвид САЩ и ЕС.
- Всъщност, истината е, че от стратегическа гледна точка Западът отдавна не е единен. Отдавна стана ясно, че не съществува никакъв единен западен алианс. Войната в Ирак окончателно ликвидира това понятие. И те (т.е. европейците – б.р.), и ние (т.е. американците – б.р.) имаме общи стратегически цели, задачи и тактически въпроси, като например борбата с тероризма. Само че методите ни на действие, както и начинът, по който се самооценяваме, са много различни. Затова е по-точно да кажем, че Западът вече включва два различни силови полюса.
- Означава ли това края на НАТО?
- Не, НАТО може да продължи да съществува още дълго. Също както и ООН. Проблемът е, доколко са ефективни тези две организации. Каква е целта им? Кои от лансираните от тях проекти са в състояние да реализират? Що се отнася до НАТО, отговорът на последния въпрос е: много малко от тях.
- Ако се върнем към предложения от Вас модел на „триполюсен свят”, къде в него е мястото на държави, като Русия, Индия и Япония? Или пък на ислямския свят?
- Моделът на „триполюсния свят” не изключва съществуването на въпросните субекти. Но фактът си е факт: САЩ, ЕС и Китай, всеки от тях поотделно, представляват 20% от световната икономика. Нараства и тяхната военна мощ. Те притежават универсалната способност да променят хода на политиката в целия свят. За другите, споменати от вас, държави не може да се твърди подобно нещо. Москва може да мечтае Русия отново да се превърне в свръхдържава, но това означава, че се заблуждава. Руската икономика е съпоставима с тази на Франция. Тоест, в икономически план, тя не е свръхдържава. А не е възможно да претендираш за политически статут на свръхдържава, ако не притежаваш такъв статут, в икономическа план. Според мен, в света има три притегателни центъра. Русия също е притегателен център, но не влиза в тази „голяма тройка”. Тя е притегателен център на регионално равнище. Да, това е доста специфичен център, при това огромен. За което неколкократно споменавам и в книгата си. От това обаче не следва, че тя е истински полюс, в глобалния смисъл, т.е. образец който се стремят да следват и около който опитват да се обединят държави от целия свят. От чисто икономическа гледна точка, единствената държава, която би могла да се добави към този триполюсен спектър, е Япония.
- Тезата Ви напълно ли изключва хипотезата за Г-2, или „Кимерика”?
- В книгата си въвеждам понятието Г-3. Тезата за Г-2 или „Кимерика” ми се струва доста глупава, защото САЩ и Китай не са единствените сили в света. Между другото, забравих да отговоря на въпроса ви за ролята на ислямския свят. Всъщност, такъв свят на практика не съществува, така че нямам и какво да ви отговоря. В света има много мюсюлмани, като те са интегрирани в различни държави – арабски и неарабски. Никога и никъде в света обаче, не се осъществяват действия, за които да можем да кажем, че са били предприети от „ислямския свят”.
- Не забравяйте, че съществува Организацията Ислямска конференция...
- Съществуването и само потвърждава изложеното от мен по-горе, защото ОИК не прави абсолютно нищо. Ние самите измислихме понятието „ислямски свят”. По-скоро, измисли го Джордж Буш. Или пък Осама бин Ладен. Те просто действаха общо в тази посока. Само че това е едно напълно безполезно понятие.
- Споменахте, че следва да отделяме по-малко внимание на световните организации, а повече – на регионалните. Означава ли това, че ООН няма бъдеще?
- ООН съчетава у себе си много различни функции и същности. Тя има генерален секретар, Генерална асамблея и Съвет за сигурност. Има обаче и множество функционални агенции, ангажирани в различни сфери: човешките права, бежанците, екологията. Според мен, не съществува единна Организация на обединените нации. Много от нейните структурни подразделения имат бъдеще, други обаче – не. Генералният секретар например, е безполезен. Същото се отнася и за Програмата за развитие, Програмата за околната среда и Съвета за сигурност на ООН, а донякъде и за нейната Генерална асамблея. Затова пък Световната продоволствена програма, Комисията по правата на човека или ЮНИЦЕФ са много полезни организации. Те действително работят и се ползват с уважение. Миротворческите мисии също са много важни.
- Но тези мисии се осъществяват под егидата на Съвета за сигурност, а Вие току що го обявихте за безполезен...
- Така е. Само че миротворците (чиито корпус се формира от представители на различни държави, тъй като ООН не разполага с постоянна армия) могат да осъществяват регионални миротворчески операции, съгласно Хартата на ООН, която се интерпретира от Съвета за сигурност. Всъщност, и без участието на Съвета, тази Харта достатъчно ясно посочва, че ООН следва да полага усилия за осъществяването на регионални миротворчески операции. Затова е напълно възможно да бъдат обособени достатъчно многобройни военни контингенти, които да осъществяват регионалните миротворчески операции, под егидата на различни регионални организации, вместо да си останат част от операциите на ООН.
- Афганистанският въпрос също ли следва да се решава на регионално равнище?
- Да. Неведнъж достатъчно ясно съм изразявал мнението си, че афганистанският проблем трябва да се прехвърли на регионално равнище, особено имайки предвид, че става въпрос за затворен регион, без излаз на море. Окупацията на подобен регион, лишен от достъп до големи водни басейни, от чуждестранни войски, при всички случаи, е обречена на неуспех.
- Означава ли това, че с афганистанския проблем следва да се заемат най-вече Пакистан и Иран?
- Ами именно това наблюдаваме в момента. Провеждат се срещи между пакистански и афганистански парламентаристи, министри, шефове на разузнавателните служби, чиновници от икономическите министерства. Иран също играе важна роля. Необходимо е тясно сътрудничество между Иран, Пакистан и Афганистан по проблемите, касаещи енергетиката, инфраструктурата, петролопроводите, пътищата...
- А наркотиците?
- И наркотиците, разбира се. Всички тези сфери императивно изискват тристранно сътрудничество.
- Възможно ли е подобно сътрудничество, имайки предвид сложния характер на отношенията между трите държави?
- Не мисля, че въпросът е в това. Истинският въпрос е, дали можем да стимулираме с подходящите средства този процес. И, ако можем, дали има поне минимален шанс резултатът да се окаже позитивен? Лично аз смятам, че отговорът на този въпрос е положителен.
- Наистина ли вярвате в това?
- Вярвам, че трябва да стимулираме този процес и да следим внимателно, къде ще ни доведе. Не мисля, че може да се отговори утвърдително на един въпрос, който остава без отговор вече петнайсет години.
- Общото мнение е, че именно Пакистан доведе навремето талибаните на власт в Афганистан...
- Така е. Именно затова Пакистан е едновременно и част от решението, и част от проблема. Между другото, това е типично за провалилите се държави.
- Искате да кажете, че и двете държави са „провалени”, но, въпреки това, са в състояние да намерят решение на афганистанския проблем?
- Пакистан е провалила се държава, макар и малко по-различна от останалите, от този тип. Що се отнася до Афганистан, това е една напълно провалена държава.
- И все пак, как точно следва да бъде стимулиран този процес? Като начало, не трябва ли да бъдат изтеглени от Афганистан Международните сили по поддържане на сигурността?
- Всъщност, истината е, че можем само да продължаваме това, което се случва в момента. А именно, с помощта на международните сили, да подготвим афганистанска национална армия, да създадем афганистанска гранична служба и афганистанска полиция. Както и да стимулираме трансграничното сътрудничество между Афганистан и Пакистан. Това са четирите, особено важни, функции на международните сили по поддържане на сигурността. И, ако те успеят да ги реализират, общият резултат ще е положителен.
{rt}
