Всяка епоха се характеризира със специфични обществени приоритети, оказващи пряко или косвено влияние върху развитието на науката и нейните парадигми, Парадигмите стоят в основата на научния анализ и синтез и предопределят както процесите на диференциация, така и единството на науката. Хагет и Чорли например, определят парадигмите като относително устойчиви схеми на изследователска дейност. Всяка парадигма поставя изследователя в определени методологически рамки и с времето може да предизвика шаблонизиране на неговата дейност. От тази гледна точка спираловидната ротация на научните парадигми във времето трябва да се разглежда като полезен за познанието процес.
Класически научни парадигми са наблюдението и описанието. Заедно с картографирането те са в основата на пространствено-откривателската парадигма през Древността и Средновековието. През Късното Средновековие постепенно се зараждат и основите на теоретичното научно обяснение, основаващо се на първите натурфилософски концепции. Фрагментарните знания прерастват в научни концепции, издават се енциклопедии, систематизира се натрупаният емпиричен материал. Методологичните основи на изследователската дейност се усложняват, поради застъпването на класическата, схоластичната, метафизичната, материалистичната, системната, хронологичната, хорологичната и други парадигми. Тяхното взаимно преплитане предизвиква противоборство между многобройни научни направления и школи. Задълбочава се диференциацията на науката - появяват се нови направления, изследващи природните и обществените закономерности, както и взаимодействието между тях. Научното познание навлиза в епохата на експерименталното естествоизпитание, рационализма, индуктивния и дедуктивния метод на познанието.
До средата на ХХ век научните парадигми са до голяма степен подчинени на социално-икономическата идея за овладяване на природно-ресурсния потенциал на обитаемото пространство с цел прогресивно нарастване производството на блага, за да се удовлетворят нарастващите в количествен и качествен смисъл консумативни нужди на обществото. В основата на такъв тип обществен прогрес стои перманентната идея за задоволяване на потребностите чрез екстензивно увеличаване мащабите на експлоатация на природни ресурси.
През последните десетилетия все повече учени поставят нова принципна методологична основа на своите изследвания - природната цена на обществения прогрес. Нарушеното равновесие между обществените приоритети и състоянието на природните системи води до появата на парадигма, основаваща се на идеята за устойчиво развитие. Наред с традиционните икономически аспекти на човешката дейност, все по-важно значение придобиват проблемите на екологичната ефективност от производството. Търси се баланс между краткосрочните и дългосрочните цели в развитието на съвременната цивилизация. Учудваща е обаче консервативната реакция на част от българската научна общност по отношение на методологичната значимост на концепцията за устойчиво развитие. Стига се дори до пълното й отрицание като безсмислена, противоречива, ненужна, вредна и дори непреводима за традиционното научно познание. Най-типични в това отношение са публикациите на автори, непознаващи същността, целите и принципите на концепцията, както и механизмите и проблемите на прехода към устойчиво развитие.
Според нас, появата на концепцията за устойчиво развитие е верен ориентир за научната общност, който може да даде оптимални комплексни решения за съвременните демографски, икономически и екологични предизвикателства както в глобален, така и в регионален мащаб. Същевременно устойчивото развитие не трябва да се разглежда като опит за постигане на неподвижна хармония между посочените обществени критерии. В този смисъл то е непостижимо. Устойчивото развитие е стремеж за балансиране на човешките ценности и оптимизиране на динамичните отношения между природата и обществото. В този смисъл то е ефективна методологична база за перспективното развитие и в това се състои ценността му като концепция.
Проблемите на регионалното развитие и регионалната политика за реализиране на обществените цели изискват познаване и съобразяване с динамични природни, демографски, икономически и екологични процеси. Регионалното развитие е съществен елемент от общия процес на развитие на обществото (Маринов и др., 1998). Планирането и устройството на територията са главен императив в човешкото поведение. Същевременно пространството се превръща във все по-ограничен ресурс, за който се конкурират все повече потребители. "Съкращаващото се" по този начин пространство в неговите демографски и инфраструктурни измерения е достатъчен довод за търсенето на баланс в отношенията между обществото и природата. Това от своя страна изисква съгласуване между принципите на регионалната политика (демографска, икономическа, екологична) и принципите на устойчивото развитие.
Регионалната политика е сред най-важните приоритети на държавното управление. Обикновено тя намира израз в система от нормативно регламентирани документи на национално ниво, но нейните инструменти са най-ефективни на нивата на административно-териториалните единици. Традиционен акцент на регионалната политика в България са стопанско-демографските процеси, като не винаги се търси връзката им с по-слабо изследваните социални, културно-политически или екологични процеси. От тази гледна точка регионалната политика у нас почти игнорира пространствените различия по отношение на такива важни аспекти на общественото поведение като жизнена среда, традиции, култура, начин на живот, ценностна система и др. Чрез тях социално-географският анализ може да е по-полезен, тъй като ще обвърже множество от пространствено изразени фактори (Милкова, 2001).
Изясняването на термина демографска политика изисква уточнение. Като такъв той се употребява само в страните от Източна Европа, докато в другите страни обикновено се използват термините „политика за населението” и „семейна политика”. Демографската политика трябва да се разглежда като част от социално-икономическата политика. Това е целенасочена дейност на държавните органи и техните структури в сферата на регулирането на процеса на възпроизводство на населението. Тя има за цел чрез икономически, социални, правни, психологически и други методи да формира оптимален за обществото режим на възпроизводство, съхраняване или изменение на тенденцията в областта на числеността и структурата на населението, темповете на изменение, динамиката на раждаемост, смъртност, семеен състав, разселване, вътрешна и външна миграция, качествените характеристики на населението.
Съвременните демографски проблеми в България се характеризират с обратен на преобладаващата световна тенденция знак, което изисква предимно пронаталистична (1) демографска политика. Нейна главна цел трябва да бъде стабилизацията на броя на населението в страната и оптимизиране на неговите възрастово-полова, социална, образователна, етническа и прочие структури.
Провеждането на ефективна демографска политика в нашата страна трябва да става при отчитане на конкретната етно-конфесионалната ситуация. Този важен за националната ни сигурност въпрос е исторически обусловен, но се отличава със значителни регионални контрасти. Поради това, според нас, провеждането на обща национална демографска политика, която не отчита регионалните особености в демографската структура и поведение на отделните етнически общности и групи в България, може да не доведе до постигането на оптимален ефект и дори да задълбочи демографската криза. До подобни изводи, впрочем, достига и П.Славейков (2004).
В досегашната практика демографската политика на България използва предимно нравствено-етични, финансово-икономически и административни механизми за повишаване на раждаемостта и оптимизиране на качествените демографски характеристики в страната. Един от първите примери за провеждане на целенасочена демографска политика е Законът за данъка върху общия доход от 1920, приет от правителството на Александър Стамболийски. Чрез него се установява т. нар. "лично-семействен данък", който се начислява върху облагаемия доход. Подобна формулировка и цели има и приетият през 1946 закон, при който необлагаемите суми са съобразени с облагаемия доход и броя на членовете на семейството. През 1968 пък е въведен т. нар. „ергенски данък”. В продължение на две десетилетия с него са облагани неженени, неомъжени, овдовели, семейни или разведени без деца. Отменен е през 1990. За недостатъците му недвусмислено говори фактът, че именно това е периодът през който неконтролируемо протича най-важният и необратим етап от демографския преход (2) в България. Единствената етническа група, която увеличава своя относителен дял през периода 1965-1992, е ромската - от 1,8 % на 3,7 %! При това става дума за официална статистика от преброявания, която обикновено дава занижени данни за ромите. С хаотичен и противоречив характер е и провежданата политика по отношение на абортите.
До 1989 в основата на нормативната база, засягаща демографката политика в България, е „Указът за насърчаване на раждаемостта”, обнародван в ДВ. бр.15 от 1968. Заедно с поредицата от изменения и допълнения към него, този закон предвижда семейни месечни добавки според броя на децата в семейството, жилищни и данъчни облекчения, предимства при приемане в учебни заведения, еднократни парични помощи, отпуски за отглеждане на деца и др.
На пръв поглед, повечето от посочените механизми за оптимизиране на качествените демографски...
{rt}
Всяка епоха се характеризира със специфични обществени приоритети, оказващи пряко или косвено влияние върху развитието на науката и нейните парадигми, Парадигмите стоят в основата на научния анализ и синтез и предопределят както процесите на диференциация, така и единството на науката. Хагет и Чорли например, определят парадигмите като относително устойчиви схеми на изследователска дейност. Всяка парадигма поставя изследователя в определени методологически рамки и с времето може да предизвика шаблонизиране на неговата дейност. От тази гледна точка спираловидната ротация на научните парадигми във времето трябва да се разглежда като полезен за познанието процес.
Класически научни парадигми са наблюдението и описанието. Заедно с картографирането те са в основата на пространствено-откривателската парадигма през Древността и Средновековието. През Късното Средновековие постепенно се зараждат и основите на теоретичното научно обяснение, основаващо се на първите натурфилософски концепции. Фрагментарните знания прерастват в научни концепции, издават се енциклопедии, систематизира се натрупаният емпиричен материал. Методологичните основи на изследователската дейност се усложняват, поради застъпването на класическата, схоластичната, метафизичната, материалистичната, системната, хронологичната, хорологичната и други парадигми. Тяхното взаимно преплитане предизвиква противоборство между многобройни научни направления и школи. Задълбочава се диференциацията на науката - появяват се нови направления, изследващи природните и обществените закономерности, както и взаимодействието между тях. Научното познание навлиза в епохата на експерименталното естествоизпитание, рационализма, индуктивния и дедуктивния метод на познанието.
До средата на ХХ век научните парадигми са до голяма степен подчинени на социално-икономическата идея за овладяване на природно-ресурсния потенциал на обитаемото пространство с цел прогресивно нарастване производството на блага, за да се удовлетворят нарастващите в количествен и качествен смисъл консумативни нужди на обществото. В основата на такъв тип обществен прогрес стои перманентната идея за задоволяване на потребностите чрез екстензивно увеличаване мащабите на експлоатация на природни ресурси.
През последните десетилетия все повече учени поставят нова принципна методологична основа на своите изследвания - природната цена на обществения прогрес. Нарушеното равновесие между обществените приоритети и състоянието на природните системи води до появата на парадигма, основаваща се на идеята за устойчиво развитие. Наред с традиционните икономически аспекти на човешката дейност, все по-важно значение придобиват проблемите на екологичната ефективност от производството. Търси се баланс между краткосрочните и дългосрочните цели в развитието на съвременната цивилизация. Учудваща е обаче консервативната реакция на част от българската научна общност по отношение на методологичната значимост на концепцията за устойчиво развитие. Стига се дори до пълното й отрицание като безсмислена, противоречива, ненужна, вредна и дори непреводима за традиционното научно познание. Най-типични в това отношение са публикациите на автори, непознаващи същността, целите и принципите на концепцията, както и механизмите и проблемите на прехода към устойчиво развитие.
Според нас, появата на концепцията за устойчиво развитие е верен ориентир за научната общност, който може да даде оптимални комплексни решения за съвременните демографски, икономически и екологични предизвикателства както в глобален, така и в регионален мащаб. Същевременно устойчивото развитие не трябва да се разглежда като опит за постигане на неподвижна хармония между посочените обществени критерии. В този смисъл то е непостижимо. Устойчивото развитие е стремеж за балансиране на човешките ценности и оптимизиране на динамичните отношения между природата и обществото. В този смисъл то е ефективна методологична база за перспективното развитие и в това се състои ценността му като концепция.
