Докато, от 11 септември 2001 насам, Съединените щати се опитват да активизират проекта си за трансформиране на света, съобразно либерално-демократичния модел, лансиран навремето от американските „бащи-основатели”, незападните цивилизации се развиват по свой собствен път, демонстрирайки политическа воля за повече власт и влияние. Сред тях Русия изпъква като едно от основните препятствия пред реализацията на глобалната стратегия на Вашингтон. През последните години тази страна се опитва да защити собствената си зона на влияние и, в същото време, да докаже на света, че е незаменима по отношение на енергийната сигурност.
Доктрината на Макиндер
Както е известно, централната теза в доктрината на един от класиците на геополитиката – британският професор Хилфорд Макиндер (1861-1947), който преподава геополитика в Оксфорд, е, че всички големи геополитически събития се развиват около „сърцевината” на планетата – т.нар. Хартленд, т.е. Евразия. Евразия е оста на планетата, трудно достижима за морските държави, а пък Русия е ядрото на Евразия, която Макиндер определя като Империя, заемаща в света „същата централна позиция, каквато в Европа заема Германия”. Около този труднодостъпен, заради наличието на редица естествени прегради (пустинните пространства на Сибир, Хималаите, Тибет, пустинята Гоби), епицентър на световната геополитика са разположени териториите на континенталното крайбрежие (т.нар. Римленд) – Западна Европа, Южна Азия, Близкият и Далечният изток.
Отвъд пределите на това крайбрежие, рамките на Хартленда се дооформят от две островни системи: Британските и Японските острови.
Според тази визия за света, световните морски държави (таласокрациите, както ги нарича Макиндер) се стремят да попречат на постигането на континентално единство в Евразия. За целта те се опитват да поддържат враждебността и разделението по линията Изток-Запад между основните свръхдържави, способни да формират подобни алианси (т.е. между Русия и Германия, Германия и Франция и Русия и Китай), и да контролират крайбрежието на суперконтинента (т.е. Римленда). Тази англосаксонска „матрица”, която се възприема както от Британската империя, през ХІХ и началото на ХХ век, така и от американската таласокрация, през ХХ-ти, е необходимо условие за да разберем и днешните геополитически реалности.
Теорията на Макиндер напомня за двете тези, към които представителите на англосаксонската таласокрация винаги са се придържали: „Не може да има силна Европа без силна Германия (неслучайно, след 1945, тази страна се намира под плътната американска „опека”)” и „Евразия не може да пълноценно да противодейства на САЩ без силна Русия”.
И така, Съединените щати се опитват да създадат един американски свят. Основната цел на външната им политика, наред с оптимизирането на икономическите и политически национални интереси на САЩ, е трансформацията на света по модела на американското общество. А скритият двигател на тяхната мощ е американският месианизъм. Подписвайки, през 1941, т.нар. Атлантическа харта, Рузвелт и Чърчил поставят основите на либерално-демократичната „мондиализация”, чиято крайна цел е създаването на световно правителство. Чак до 1947, Вашингтон разчита към този проект да бъде привлечен и Съветският съюз, въпреки огромното разминаване между американския и съветския мондиализъм. Две години след краха на Европа, през 1945, американците обаче окончателно осъзнават, че няма да могат да ангажират Москва в либералния си мондиалистки проект и затова преориентират своята външна политика, а мястото на мондиализма временно бива заето от атлантизма.
През 1989 обаче, т.е. след геополитическото поражение на Съветската империя, мондиалистката мечта отново бе съживена. И тъкмо на нея беше подчинена американската външнополитическа експанзия. Като предлог за тази експанзия беше използван един нов враг, „отгледан” върху руините на съветския комунизъм: ислямистският тероризъм. Истината е, че навремето Съединените щати отгледаха това чудовище, опитвайки се да създадат преграда пред социалистическите революции, осъществявани с подкрепата на Москва. Сунитският ислямизъм беше съюзник на Америка в борбата и срещу Съветска Русия в Афганистан. Привличайки арабските ветерани на антикомунистическата „герила” в Афганистан, той се оказа първата „люпилня” както на печално известната Ал Кайда, така и на алжирските ислямисти. Друг важен момент беше фундаменталистката шиитска революция в Иран, през 1979, когато американците, на практика, изоставиха иранския шах на произвола на съдбата. САЩ разчитаха, че тази революция ще попречи на формирането на съюз между СССР и Иран (който щеше да стане възможен, ако вместо ислямистката, в тази страна бе избухнала марксистка революция, подкрепяна от Москва), както и, че новата шиитска ислямска държава ще балансира мощта на сунитския фундаментализъм. В арабския свят обаче, това развитие на събитията вдъхнови действията на „Мюсюлманските братя” в Сирия и Египет. Междувременно, Вашингтон насъска Ирак срещу Иран (както и обратното), следвайки печално известната формула „нека им позволим да се убиват помежду си”. Това помогна на американците да се справят с арабския национализъм, пречещ за реализацията на техните интереси в Близкия и Средния изток (както и на тези на Израел). Но този съюз на САЩ с ислямистите се разпадна скоро след краха на СССР. Негови остатъчни прояви бяха американските действия на Балканите, благодарение на които там възникнаха две нови мюсюлмански държави: Косово и Босна и Херцеговина.
Истината е, че ислямизмът винаги е бил полезен за САЩ: и като съюзник в борбата със Съветите, по време на студената война, и в ролята на „плашило” и нов глобален враг в епохата след краха на двуполюсния модел. Разбира се, ислямистите наистина съществуват и не са продукт само на американското въображение. Те могат да създават пречки и да пораждат проблеми, но никога няма да са в състояние да окажат решаващо влияние върху силовия баланс в света.
Войната с ислямизма като прикритие в битката за Евразия
След краха на Съветския съюз, американците бързо осъзнаха, че в Евразия е останала само една държава, способна (благодарение на демографския и икономическия си потенциал) да отправи предизвикателство към САЩ, и това е Китай. Потресаващият индустриален и търговски просперитет на Китай ни кара да си припомним успехите на Германия, настигнала и надминала великите индустриални държави в навечерието на Първата световна война – успехи, които провокират таласокрациите да разпалят кървав глобален конфликт.
Американските стратези се опасяват, че ако Китай излезе начело сред световните сили, съчетавайки икономическата си мощ и политическата си независимост, на САЩ може да се наложи да забравят за великата си месианска мечта, изложена в прословутите „принципи на предначертаната съдба” (Principles of Manifest Destiny) от 1845, както и за мечтите на „бащите основатели”, повечето от които са били своеобразни „протестантски фундаменталисти”.
И така, след рухването на СССР, американските стратези концентрираха усилията си върху сдържането на китайското възраждане. Без съмнение, тези хора помнят уроците на Макиндер. Навремето, англосаксонците съумяват да унищожат евразийския проект на германските си съперници, а след това и евразийския проект на руснаците. Сега на ред са китайците. Тоест, за пореден път силите на Морето атакуват Сушата.
Така наречените „хуманитарни войни”, както и войната с тероризма се оказаха предлог за нова мащабна евразийска игра, в която Китай изпълнява ролята на основната мишена, а Русия – на предварителното условие за да бъде спечелена тази битка.
Китай е голямата цел, защото е единствената държава, способна да изпревари Америка, по отношение на материалната мощ, в рамките на следващите двайсет години. Русия пък е задължителното условие, защото стратегическата и ориентация може да окаже решаващо влияние за това, какъв ще е светът през следващите десетилетия: еднополюсен или многополюсен.
Сблъсквайки се с китайското предизвикателство, американците разгръщат новата си глобална стратегия в следните основни направления:
- разширяване границите на военния блок НАТО до периферията на Русия и западните граници на Китай;
- установяване на контрол върху китайския внос на енергоносители;
- обкръжаването на Китай с помощта на традиционните геополитически противници на тази държава (индийци, виетнамци, тайванци, японци);
- ерозия на ядрения баланс между великите държави с помощта на такива инструменти като системите за противоракетна отбрана (ПРО);
- използване на сепаратистките движения в Сърбия, Русия, Китай, Индонезия и другаде, както и прекрояване на границите в арабския Близък изток.
От 1990 насам, Вашингтон нееднократно предприемаше опити да привлече Русия на своя страна. Целта беше създаването на огромен трансатлантически блок, от Вашингтон до Москва, с атлантизираната и загубила, след 1945, геополитическата си субектност Европа. Именно това имаше предвид, през 1989, президентът Джордж Буш-старши, призовавайки за създаването на алианс „от Ванкувър до Владивосток”, т.е. на обединен от либералните идеи „бял свят”, под американска егида. Парадоксално е, че този свят трябваше да се формира под егидата на една държава, в която, след 2050, бялото население ще бъде малцинство.
Първият етап от Голямата евразийска игра беше разширяването на Атлантическия пакт. След разпадането на Организацията на Варшавския договор, НАТО не само не прекрати съществуването си, но и си позволи открито да пренебрегне фундаментални принципи на международното право, присвоявайки си правото да се намесва във вътрешните работи на други държави (извън пакта) и то без санкцията на ООН. Пример за това бе въздушната война срещу Сърбия през 1999.
На второ място, НАТО интегрира редица държави от Централна и Източна Европа. Балтийското и югославското пространство (Хърватия, Косово, Босна) също влязоха в сферата на влияние на блока. За да разширят още повече НАТО и окончателно да изградят около Русия своеобразен „санитарен кордон”, американците инициираха т.нар. „цветни революции” (в Грузия, през 2003, в Украйна, през 2004, в Киргизстан, през 2005). Тези ненасилствени политически преврати, осъществени с помощта на американски неправителствени организации, целяха идването на власт във въпросните страни на антируски правителства. Така, прозападно настроеният украински президент, веднага след идването си на власт, поиска изтеглянето на руския флот от Крим и приемането на страната му в НАТО. Що се отнася до грузинския му колега, от 2003 насам той не спира да призовава за приемане на страната му в Атлантическия алианс и изтегляне на руските миротворчески сили от Абхазия и Южна Осетия и дори провокира, през август 2008, оказалата се пагубна за Грузия война с Русия.
Към 2001, САЩ вече бяха успели много съществено да укрепят присъствието си в Европа. А също да укрепят позициите на босненския и албанския ислям и да изтласкат Москва от постюгославското пространство.
Що се отнася до Русия, чак до 1999, т.е. през първите десетина години след края на студената война, тя се подчиняваше на всички искания на американците. Т.нар. „олигарси”, мнозина от които бяха чужди на руските национални интереси, поставиха под контрол природните богатства на страната, а президентът Елцин бе заобиколен от прозападно ориентирани съветници. Страната беше въвлечена в чеченския конфликт, упорито подклаждан от ислямистите и американските им покровители. Светът бавно но сигурно се потапяше в бездната на американската хегемония и еднополюсния модел.
Възраждането на Русия
През 2000 обаче се случи едно значително, може би дори най-важното след края на студената война, събитие (според мен, по-важно дори от 11 септември 2001): идването на власт в Москва на Владимир Путин. Това бе един от онези исторически поврати, които с основание можем да определим като фундаментални и връщащи историческия процес към неговите константи.
Путин имаше много ясна програма: да възроди Русия на основата на енергийното и богатство. За целта беше необходимо да се отнеме контролът над руските природни богатства от олигарсите, чужди на интересите на Империята. Налагаше се да бъдат създадени достатъчно мощни оператори, контролиращи петролните (Роснефт) и газовите (Газпром) потоци, които при това да притежават държавническа визия за ситуацията. Путин обаче не разкри веднага намеренията си, особено тези, касаещи американско-китайския сблъсък. Вместо това, той предпочете да си остави време за размисъл. Радвам се, че навремето не сбърках, като прогнозирах, че руско-американското сближаване (впрочем, същото се отнася и за сегашното затопляне, стартирало след появата в Белия дом на Барак Обама) има временен и конюнктурен характер (така, американският дискурс за войната с тероризма, временно замрази критиките на САЩ срещу руската операция в Чечения). За разлика от мен, тогава мнозина смятаха, че Путин е прозападно ориентиран политик. Междувременно, пред него се появи нова задача: да разреши чеченския въпрос и да се заеме с петрола. Целта никак не бе лека. Въпреки това, ставаше все по-ясно, че Русия се връща към основите на своята „голяма политика”. Към по-добро се промениха отношенията с Иран, започнаха доставки на руско оръжие за тази страна, задълбочи се сътрудничеството в сферата на ядрената енергетика.
Защо идването на власт на Путин се оказа толкова значимо събитие? Без руското участие, всяко укрепване на трансатлантическата солидарност беше обречено на провал, също както и всяка стратегия за противопоставяне на Китай. Повечето европейци не осъзнаха веднага, че Путин всъщност олицетворява собствените им надежди за създаването на един свят на икономическата конкуренция, основан на цивилизационната идентичност. Това обаче, много бързо стана ясно на Джордж Буш-младши, който още навремето заяви, че вижда в Путин човек, силно загрижен за националните интереси на собствената си страна.
11 септември 2001 даде на американците възможност да интензифицират програмата си за изграждане на еднополюсен свят. В името на борбата с едно зло, което сами отгледаха, САЩ успяха да си гарантират солидарността на европейците (което пък означаваше повече „атлантизъм” и по-малко „силна Европа”), да постигнат конюнктурно сближаване с Москва (в името на борбата с чеченско-ислямисткия сепаратизъм), да изтласкат частично китайците от Централна Азия (със съвместни руско-американски усилия), да осъществят интервенцията в Афганистан, позволяваща им да разполагат с военно присъствие на запад от Китай и на юг от Русия, както и да се завърнат в Югоизточна Азия.
Само че американската еуфория в Централна Азия продължи едва четири години. Узбекистанските власти, притеснени от перспективите за „цветна революция” в страната им, бързо изоставиха илюзията, че тя може да се превърне във „велика регионална държава”, която да се конкурира с руснаците. Вместо това, те предпочетоха да прогонят американците и да започнат ново сближаване с Москва. След 2005, Вашингтон изгуби доста позиции, както в Централна Азия, така и в Афганистан. В тази страна американците търпят поражение, въпреки допълнителните военни контингенти, които се готвят да изпратят и въпреки, че принуждават европейските си съюзници (все още неспособни да вземат съдбата на своя континент в собствените си ръце) също да увеличат подкрепата си за тази обречена война. И това поражение е на път да им нанесе пакистанско-талибанският алианс, който тихомълком се подкрепя от Пекин.
Междувременно, китайците отново могат да разчитат на казахстанския петрол и туркменистанския газ, които ще потекат към тях по вече изградените и изграждащи се тръбопроводи през китайски Туркестан (Синцзян). В енергийната сфера, Пекин разчита и на Русия, която, стремейки се да диверсифицира петролно-газовите си доставки, се ориентира към нови партньори (не само Китай, а и Южна Корея, Япония и Индия).
Ето как, в един прекрасен ден, стана ясна цялата игра на Путин. По време на битката с тероризма, той предпочиташе да се съгласява с Буш, тъй като ислямисткият терор болезнено удари и Русия, но категорично отказа да приеме американските претенции за присъединяването на Украйна (която Москва смята за своя „сестра” и врата към Европа и Средиземноморието – чрез черноморското пристанище Севастопол) и Грузия към НАТО. Освен това, Москва сметна, че след като САЩ и по-голямата част от членките на ЕС признаха независимостта на Косово, за нея няма пречка да признае независимостта на Абхазия и Южна Осетия, чиито народи декларираха твърдото си нежелание да останат в състава на Грузия.
Заключение
Макиндер очевидно е бил прав. Русия си остава ключовата държава в евразийската игра. Нейната политика, в още по-голяма степен, отколкото тази на Китай (въпреки че именно Пекин е основната мишена на Вашингтон), поставя прегради пред американската експанзия. Благодарение на тази политика се формира енергийната ос Москва (плюс централноазиатските държави) – Техеран – Каракас, контролираща ¼ от световните запаси на петрол и ½ от тези на природен газ. Тази ос е своеобразен противовес на арабската енергийна мощ, контролирана от САЩ. Вашингтон иска да „сдържа” Китай, контролирайки достъпа му до източниците на енергоносители. Но, макар че САЩ присъстват в Саудитска Арабия и Ирак (които са на 1-во и 3-то място по петролни запаси в света), те не контролират нито Иран, нито Русия, нито Венецуела, нито Казахстан, които провеждат все по-съгласувана политика. Ако се обединят, те могат да поставят под въпрос хегемонията на петродолара, която пък гарантира ключовата позиция на долара в световната икономика. Ще напомня, че за да се запази тази хегемония, европейците са принудени да подкрепят банкрутиралата американска икономика и все по-затъващите в бездната на кризата американски банки.
Без съмнение, Вашингтон ще се опита да ерозира тази руска политика, оказвайки натиск по цялата периферия на руските граници. Американците помагат за създаването на тръбопроводи, алтернативни на руската мрежа за доставка на енергоносители. Какво обаче могат да направят САЩ срещу енергийното и стратегическо „ядро” на Евразия? Русия е ядрена държава. И благоразумните европейци, или поне онези от тях, които не са заслепени от американските медии, осъзнават, че се нуждаят от Русия повече, отколкото Русия се нуждае от тях. Защото бурно растящите икономики на Азия също претендират да получават руски и ирански газ, а това може да стане само за сметка на Европа.
В тези условия, когато реално започва да се налага многополюсният модел на устройство на света, европейците най-сетне трябва да се пробудят. Дали за това ще съдейства изключително дълбоката икономическа криза, в която сме затънали? Ако е така, това би била единствената положителна последица от тежките изпитания, които ще се стоварят върху народите на Европа през следващите десетилетия.
* Авторът е сред водещите съвременни френски геополитици, през 1999-2009 преподава геополитика във Висшия военен колеж в Париж, а от края на 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария
{rt}
