Както е известно, понятието „умна сила” беше лансирано и обосновано от харвардския професор Джоузеф Най, който се опита, с негова помощ, да постави съответните акценти, сравнявайки политиката на американските президенти Буш-младши и Обама. Ако политиката на неоконсервативната администрация на Буш се основаваше на силата и принудата, администрацията на Обама, поне засега, не използва езика на заплахите. Дали обаче Обама наистина е привърженик на концепцията за „умната сила”, или само играе тази роля за да успокои избирателите си, които може би го възприемат (прекалено наивно и идеалистически) като политик, персонофициращ един качествено различен подход, все още не е съвсем ясно.
На ръба на противоречията
Междувременно, освен реториката и чисто външното поведение, се промениха и много други неща. Мнозина смятат, че в периода след оттеглянето на Буш-младши глобалната сигурност е понесла още няколко тежки удара. Въпреки многобройните обещания за изтегляне на американските войски, Ирак продължава да е окупиран. Мащабите на конфликта в Афганистан се разрастват и Обама изпрати там допълнителни контингенти. Освен това, сегашният американски президент, на практика, започна нова война в Пакистан, използвайки пакистанската армия в интерес на САЩ. Затворът в Гуантанамо все още не е затворен, а ЦРУ продължава да практикува изтезания. САЩ се бъркат във вътрешните работи на Иран, подкрепяйки местни терористични групировки и финансирайки вътрешните противници на иранския режим, по линия на различни неправителствени организации.
В самите Съединени щати, федералното правителство продължава да нарушава американските закони. То все още разрешава следенето на американски граждани, без наличието на съответните съдебни разрешения. По този начин обаче се нарушава Конституцията на страната, американската полиция пък се снабдява с армейско въоръжение и на нейна основа се формират специални ударни части. Обама не направи нищо за да привлече към отговорност онези членове на правителството на Буш, които извършиха престъпления, заявявайки, че предпочита „да гледа напред”. С други думи, Обама е готов да направи последната стъпка в тази посока, окончателно освобождавайки членовете на американското правителство от властта на закона.
Тоест, първата година от управлението на новия президент може да се приеме за доказателство, че на практика почти нищо не се променя. Политиката на САЩ се определя от същите организирани „групи по интереси”: произраелското лоби, неоконсервативните привърженици на идеята за американската хегемония, общото лоби на военните и специалните служби, което печели от военните поръчки, финансовият сектор, печелещ от създаването на „дългови балони” и т.н.
Впрочем, недостатъчните успехи в реализацията на декларираните от Обама цели могат да се интерпретират по следния начин. Президентът не може едновременно и открито да игнорира наличието на толкова много и толкова силни „групи по интереси”. Съответно, той е принуден да се ориентира към непреки действия, така че да не настрои изразителите на въпросните интереси срещу себе си. В този ракурс, стремежът му за преговори с Иран изглежда искрен. Това не е просто опит да се представи тази държава като неспособна на компромиси и отказваща се от каквото и да било сътрудничество със Запада. Изпращането на големи военни контингенти в Афганистан пък цели успокояването на военния елит и оръжейните корпорации, докато, в същото време, неразрешимият характер на афганистанския конфликт, размива обществената подкрепа за тази война и така дава на Обама възможност да прекрати участието на САЩ в него.
Най-важният проблем, с който се сблъсква администрацията на сегашния президент в международен план, са препятствията пред разрешаването на палестинско-израелския конфликт. Тук са възможни два варианта. Първият е САЩ да принудят Израел да прекрати строителството на нови селища на палестинска територия и напусне окупирания западен бряг на река Йордан и да помогнат за създаването на реална палестинска държава. Вторият пък е конфликтът да намери решение, ако настъпят промени в сегашния политически режим в Иран, вследствие на което бъде прекратено финансирането на движенията ХАМАС и Хизбула. Ако бъде предпочетен първият вариант, планът на израелците и американските неоконсерватори за разширяване териториалните граници на Израел ще бъде блокиран и перспективата за военно нападение срещу Иран ще изчезне. Истината е, че израелската териториална експанзия е реален проблем в Близкия изток и една от основните движещи сили за интервенциите в Афганистан и Ирак, предприети от правителството на Буш-младши.
Нито правителството на Буш, нито това на Обама не се решиха да посочат реалните причини, поради които САЩ започнаха войната с Ирак и още запазват военното си присъствие там. В крайна сметка, самият Буш призна, че в Ирак не е имало никакво оръжие за масово унищожаване, а пък Обама отбеляза, че мисията на американските войски в Афганистан е доста „размита”. Движението Талибан не е Ал Кайда. Някои американци все още вярват на пропагандата, други обаче не. Що се отнася до Иран, Международната агенция по атомна енергия (МАГАТЕ) не можа да представи никакви доказателства, подкрепящи американските обвинения срещу Техеран, че създава ядрено оръжие. Тоест, истинските причини за санкциите или за евентуално военно нападение се различават от официално заявените. Възможно е обаче, повечето американски граждани още да не са го разбрали.
Проблемът на демократите
Неоконсерваторите преуспяха в усилията си да превърнат традиционните привърженици на изолационизма в Републиканската партия в привърженици на интервенционизма. Тази промяна, наред с негативното отношение на републиканците към гражданските свободи, превърна партията в опасна политическа сила. Мнозина водещи републиканци смятат гражданските свободи за пречка в борбата с криминалната престъпност, както и във войната с тероризма. Те подкрепят концентрацията на безотчетна власт в президентската институция. На практика, Републиканската партия фокусира вниманието си върху „външните врагове”, което пък позволи пълномощията да се концентрират в ръцете на изпълнителната власт. В исторически план, демократите винаги са били противници на изолационизма и все още са такива. Партията им традиционно акцентира върху защитата на гражданските свободи и Била за правата. Обама беше избран с гласовете на американците, настроени против войните на Буш, противниците на полицейската държава и хората, разчитащи ресурсите, пропилени във войните, да бъдат използвани за нещо по-полезно за американската нация, например за подобряване на здравеопазването. Именно Демократичната партия обаче, представлява проблем за Обама, въпреки че и той е част от нея. Мнозина вече се съмняват, че президентът ще може да реализира промените, които обеща. Повечето обаче са толкова доволни от това, че президентът на САЩ е чернокож, че все още не обръщат достатъчно внимание на всички недостатъци в политиката му.
Застраховане и икономика
Днес организираните „групи по интереси” са толкова силни, че на всеки американски президент и политическа партия е трудно да гарантира желаните от привържениците им промени, ако против това се обявяват лобистите на въпросните групи. Така например, стартираната от Обама реформа на здравеопазването се сблъска с „бетонната стена”, издигната срещу нея от застрахователния бизнес. Неговият отговор на здравната реформа на президента бе предложението да се приеме закон, задължаващ американците да плащат здравна застраховка, а онези, които отказват, да бъдат глобявани. Очевидно е, че този законопроект целеше единствено да увеличи печалбата на застрахователните компании.
От гледната точка на обикновените американци, това няма никакъв смисъл. Защото причината, поради която милиони американски граждани са лишени от каквато и за било медицинска застраховка е, че не могат да си позволят да плащат подобна застраховка по сега съществуващите тарифи. За бедните американци стойността на здравната застраховка се равнява на половината им годишен доход. Мнозина от привържениците на Обама се надяваха, че ще бъде създадена своеобразна национална здравна система, но застрахователното лоби очевидно блокира тази възможност, тъй като и двете основни политически партии в САЩ зависят от спонсорирането на избирателните си кампании от застрахователните компании.
Най-големият проблем на Обама обаче, е икономиката. Той наследи американската икономика в много лошо състояние. От дълго време насам тя преживяваше сериозни трудности, но в началото на ХХІ век ситуацията още повече се влоши. Ръстът на доходите на основната маса американски граждани, на практика, се прекрати. Сред причините за това беше прехвърлянето на значителна част от производството в развиващите се страни и непрекъснато увеличаващият се брой работни визи, издавани на чужденци. Доходите на средната класа също спаднаха. През последното десетилетие икономиката продължи да функционира, като ръстът на потребителския дълг постепенно замени ръста на доходите на потребителите. Днес обаче, потребителите дотолкова са затънали в дългове, че вече просто не могат да си позволят нови заеми.
Икономическата криза в САЩ съвсем не е приключила и краят и е още далеч. На моменти изглежда, че няма начин правителството да се справи с търговския и бюджетен дефицит. Нещо повече, финансирането на бюджетния дефицит изглежда проблематично. В миналото, бюджетните дефицити на правителството се финансираха от американските търговски партньори, конвертиращи активните си търговски баланси в ценни книжа на американската хазна. Днес обаче, бюджетните дефицити са много по-големи от външнотърговския профицит. Освен това, американските кредитори са обезпокоени от покупателната способност на долара и по-малко склонни да финансират дълга на САЩ, особено в условията на преобладаващо ниски лихвени проценти. Така обаче, доларът може да загуби статута си на световна резервна валута, което пък ще лиши САЩ от средства да плащат за вноса, от който те, до голяма степен, зависят. Бюджетният дефицит може да бъде покрит с печатането на пари, но това би имало разрушителен ефект, провокирайки инфлация и девалвирайки националната валута.
Лично аз смятам, че Обама ще бъде президент на САЩ само един мандат. Той вероятно ще стане жертва на вълната от проблеми, както и на неспособността си да постигне такива резултати, които да удовлетворяват всички. Организираните лобистки групи очевидно са по-силни от президента. На този фон, един от вариантите той все пак да бъде преизбран може да стане войната с все по-демонизирания Иран.
Мнозина смятаха, че тъй като Обама е представител на расово малцинство, което в миналото е било обект на потисничество, той няма да провежда хегемонистична външна политика, нито пък ще следва такава вътрешна икономическа политика, която да отговаря само на интересите на богатите американци. Според мен обаче, е твърде наивно да вярваме, че расовата принадлежност може да доминира над материалните интереси.
* Авторът е известен американски икономист, заместник държавен секретар по финансите по времето на президента Рейгън и един от „бащите” на т.нар. „рейгъномика”
{rt}
