Когато, през 1979, руснаците нахлуха в Афганистан, те въобще не планираха да останат там дълго. Единственото им намерение беше да подкрепят комунистическото правителство, на което Съветският съюз помогна да дойде на власт, в края на 70-те. Грешката, допусната от Леонид Брежнев и наследниците му, беше в това, че позволиха да бъдат въвлечени все по-дълбоко в афганистанския конфликт и в капана, заложен им от т.нар. „афганистански араби” и западните им покровители, стремящи се да ерозират бойния дух и ресурсите на Съветите. През 1988, в Афганистан имаше над 100 хиляди съветски военни, а загубите бяха надхвърлили 14 хиляди убити и 33 хиляди ранени. На следващата година, Съветският съюз изтегли войските си от Афганистан, без да успее да постигне нито една от целите си.
Днес Ал Кайда играе същата игра с американците. Тя почти престана да нанася удари по американските интереси на територията на САЩ и извън страната и вместо това през последните години води пълномащабна война на изтощение, също както навремето срещу вече несъществуващия Съветски съюз. Макар че от гледна точка на наличните сили и логистиката, позицията на Ал Кайда на терена може да изглежда слаба, идеологическият и плам все още е достатъчно силен, нейният джихадистки дневен ред е на правилен път, а човешкият и капитал съвсем не е изчерпан. Би било грешка да определяме очевидните „дупки” в организационната и мрежа като признак на упадък. Подобни универсални „феномени” не умират дотогава, докато съумяват да удържат позициите си в потока (колкото и слаб да е той) на класическата ислямистко-джихадистка тенденция. Това особено се отнася за Ал Кайда, която днес държи практическия монопол в „индустрията на джихада” в мюсюлманския свят. Тя съумя да се утвърди в ролята на глобален джихадистки „чадър”, а не просто на регионална организация. В този смисъл, Ал Кайда доста напомня за другите ислямистки организации, продължаващи да преследват изначалните си стратегически цели, като например вече осемдесетгодишната „Мюсюлмански братя” или полувековната Партия за ислямско освобождение (Хизб-ут-Тахрир ал-ислами).
Трите етапа в еволюцията на Ал Кайда
Като цяло, можем да разделим еволюцията на стратегическите задачи и джихадисткия дневен ред на Ал Кайда на три основни етапа. Първият, продължил от 1998 до 2000, бихме могли да дефинираме като „период на установяване”. През тези първи години, организацията се стремеше да демонстрира своята мощ и мащабите си с помощта на такива операции, като взривовете в американските посолства в Кения и Танзания, през август 1998, т.е. само шест месеца след като бе обявено за съществуването на Ал Кайда. Последва нападението срещу американския боен кораб USS Cole в Аденския залив, през октомври 2000, двете провалилите се операции, чиято цел бе летището на Лос Анжелис, и нападението срещу израелските туристи в Йордания, по време на новогодишните празници в навечерието на 2000. По онова време, главната цел на Ал Кайда беше да изпрати на САЩ достатъчно ясно предупреждение, че не бива да подценяват силата на организацията и следва да преоценят ответните си действия. През този период, основна зона на действие на Ал Кайда беше Африканският Рог. Тези операции и стратегическите им цели, съответстваха на идеологията на организацията, което може да се види и в публикациите на такива водещи фигури в йерархията на Ал Кайда като Айман ас-Зауахири и Абу Мусаб ал-Сури (Мустафа Сетмариам Насър) и симпатизантите и Абу Катада ал-Филистини и Абу Мохамед ал-Макдиси.
Вторият етап стартира с нападението срещу самата територия на САЩ от 11 септември 2001. Целта му беше не толкова да нанесе исторически и особено болезнен удар по Америка, но и да провокира и примами САЩ да се ангажират с продължителна война, за каквато те не бяха готови. Вашингтон моментално се хвана на въдицата и се забърка в цели две войни – в Афганистан и Ирак, с единствената цел да отмъсти за потъпканата си гордост (тъй като и за двете войни липсваха други ясни цели). В интервю за новинарската телевизия Ал-Арабия, личният бодигард на Осама бин Ладен – Насър ал-Бахри, известен и като Абу Джандал, призна, че една от причините за нападенията от 11 септември е била именно да се примами „американския бик” във войни на няколко фронта. Наистина, ако анализираме операциите на Ал Кайда през този период, не може да не забележим две важни неща. Първото е разширяването на географският обхват на дейността на организацията: от остров Бали, на Изток, до Йерба и Казабланка, на Запад, и от Лондон и Мадрид, на Север, до Йемен и Сомалия, на Юг, а между тях – Ер Риад, Истанбул и Момбаса. Второто пък е разтварянето на големия „чадър” на Ал Кайда, под който започнаха да се стичат войнствените ислямистки организации и групировки от Ирак, Сирия, Йемен, Персийския залив и Северна Африка. Всички те твърдяха, че се сражават под знамето на Ал Кайда, макар че никакви достатъчно ясни организационни връзки с нейното „ядро” така и не бяха установени.
Що се отнася до третия етап, той продължава и днес, когато войната на изтощение против САЩ върви с пълна сила в Афганистан и Пакистан, под знамето на талибаните. На този етап, основната задача на организацията е удържането на американските сили в зоната на конфликта колкото се може по-дълго за да бъдат САЩ максимално отслабени както материално, така и в чисто военен план. От тази гледна точка, не е чудно, че Ал Кайда прие решението на САЩ да се изтеглят от Ирак за свое стратегическо поражение. Защото, ако това стане, то не само би лишило организацията от основния предлог да води бойни действия в Ирак, но и може да намали подкрепата за нея както в Ирак, така и в немалко други държави, застрашавайки я, както в политически, така и във военен план. И обратното, решението на президента Обама да увеличи числеността на американските сили в Афганистан до 63 хиляди (а след това и до 100 хиляди) души беше истински подарък за Ал Кайда, позволявайки и ефективно да реализира проекта си за изтощаване на Америка. Косвено потвърждение за това бе и посланието на Бин Ладен, по повод осмата годишнина на 11 септември.
Сбърканата реакция на САЩ
Докато Ал Кайда успешно продължава да реализира стратегията си и, съответно, да развива своята психологическа война, САЩ, както се вижда, са на път окончателно да се объркат в опитите си да надхитрят организацията и да продължат войната. Защото истината е, че Вашингтон не разглежда сериозно възможността за прекратяване на войната или пък за някакви радикални промени в стратегията си.
Напук на обществените очаквания и повечето прогнози, идването на Барак Обама в Белия дом едновременно провокира и стимулира Ал Кайда. Дотогава, неудържимото безразсъдство на американските неоконсерватори подхранваше мисията на Ал Кайда, позволявайки и да оправдае действията си и облекчавайки мобилизацията в нейна подкрепа. Умиротворяващият подход на Обама застрашаваше да намали тази подкрепа. В същото време обаче, лидерите на организацията усетиха, че възможността да нанесат на САЩ поражение, което действително би ерозирало сериозно силите им, се оказва по-реална и близка, отколкото преди, тъй като (както те смятат) Обама е недостатъчно силен и решителен за да се справи с тях – или защото му липсва политически опит, или, защото, в желанието си да подобри имиджа на САЩ в мюсюлманския свят, той би могъл да се откаже от активни бойни действия, давайки възможност на Ал Кайда да поеме дъх и да прегрупира частите си.
Един бърз анализ на най-важните постижения в тази война на изтощение срещу САЩ извежда, на първо място, материалните загуби на американците. Стойността на американските усилия за постигане на успех в Ирак и Афганистан вече достигна три трилиона долара, включително 684 млрд. долара за преките военни операции в Ирак, 233 млрд. долара за тези в Афганистан и 33 млрд. долара за „войната с тероризма” в други точки на света. Тези разходи ще нараснат с още 338 млрд. долара, след като САЩ изпратят в Афганистан още 30 хиляди бойци, с още 867 млрд. долара, ако към 2013 нарастването на числеността на окупационния корпус достигне 75 хиляди души и с още 2 трилиона долара, до 2019, ако се вярва на прогнозите на Комисията за въоръжените сили на американския Конгрес. Ситуацията изглежда още по-мрачна, ако добавим към всичко това и сметката за спасяването на американската икономика от последната финансова криза.
Колкото е по-голяма числеността на войските и колкото по-дълго продължат да воюват, толкова по-голям ще е и рискът от военно изтощаване на Америка. Ал Кайда очевидно успя да вкара САЩ в този капан. В края на 2009, числеността на американските сили в Афганистан беше 63 хил. души, а в началото на 2010 тя ще нарасне до 100 хиляди души (как да не спомним отново за опита на Съветите), след като спорът в Белия дом по този въпрос се реши в духа на препоръките на командващия войските на САЩ в Афганистан генерал Стенли Маккристъл. Освен това, загубите сред американските военни и силите на НАТО рязко нараснаха. А докато ситуацията в Ирак и Афганистан продължаваше да се влошава, САЩ загубиха много от стратегическите си предимства, от които се ползваха толкова дълго време в държавите от Персийския залив, в Югоизточна и Централна Азия. Днес Вашингтон е принуден да преговаря и постига споразумения с такива сериозни противници като Иран, Русия и Китай, надявайки се да гарантира интересите си в тези региони.
Тук трябва да добавя още една много важна констатация: нито един от съседите на Афганистан (Иран, Китай, Русия, Пакистан, Индия и постсъветските централноазиатски републики) не е в групата на 42-те държави, участващи в Международните сили за гарантирането на сигурността, под егидата на НАТО. Което допълнително усложнява задачата на Вашингтон за намиране решение на афганистанския проблем.
Третото голямо постижение на Ал Кайда е ерозията на политическия и морален престиж на САЩ, което е свързано с разрушаването на образа на Америка като доминиращата свръхдържава в еднополюсния свят. Този феномен стана особено отчетлив през последната година и беше открито признат от президента Обама по време на обръщението му към Генералната асамблея на ООН, в което той официално обяви края на еднополюсния световен ред и началото на нова епоха в международните отношения, чиито характер и очертания засега не са съвсем ясни. Фактът, че Ал Кайда успя да реализира тази задача в хода на кампанията против своя „далечен враг”, би трябвало да ни накара да преразгледаме представите си за природата на тази организация и това, как следва да реагираме на нейните стратегически проекти.
* Авторът е известен египетски геополитически анализатор
{rt}
