През последните десетина години, в Турция се очертава конвергенция между кемалистката и евразийската идеологии. Все повече интелектуалци, както кемалисти, така и социалисти, а също редица влиятелни турски военни, използват евразийския геополитически дискурс в качеството на доктрина, която може да стане алтернатива на дасегашната, едностранно прозападна, ориентация на страната.
Евразийската визия за турската геополитика
В тази перспектива, евразийците се обявяват за формиране на политически, икономически и културен алианс с такива страни, като Русия, Иран, тюркските държави от Централна Азия, както и с Пакистан, Индия и Китай. Настоящата статия е опит за анализ на възникването на турското „евразийство”, в неговия широк социален, политически и исторически контекст и, паралелно с това, на системата от асиметрични връзки във взаимоотношенията на Турция със западните държави, оформила се след студената война.
Както е известно, евразийството възниква като интелектуално течение в средите на руската емиграция, през 20-те години на миналия век, и е своеобразна критична реакция на европоцентризма на руската интелигенция. След разпадането на СССР, в Русия се наблюдава възраждане на евразийските идеи, под формата на т.нар. неоевразийство, превърнало се в „гъвкава концепция, използвана от различни политически и интелектуални среди за техните цели”.
Що се отнася до кемализма, това е модернистична политическа идеология, разработена през 20-те години от Мустафа Кемал Ататюрк, след освободителната война срещу окупационните войски на западните държави. Целта на кемализма е изграждането на турска национална държава, базираща се на шест основни принципа: републиканство, секуларизъм, държавност, революционна идеология, популизъм и национализъм. През последното десетилетия, в Турция е налице сближаване между тези две идеологии, т.е. евразийството и кемализма. От средата на 80-те години насам, рецептите на МВФ и масовата приватизация, ерозираха кемалистките принципи, особено този за държавността. Допълнително предизвикателство пред кемалистката идеология се оказаха възходът на политическия ислям и кюрдският сепаратизъм. Социалдемократическият и социалистическият сегменти на кемалисткото движение, в лицето на Народно-републиканската партия, Демократичната лява партия и Турската работническа партия, смятат прозападната и проамериканска политика на Анкара за една от най-важните причини за упадъка на кемализма и, съответно, на светската и социална турска национална държава. Тезите им бяха възприети и от Турската асоциация на производителите и бизнесмените и част от турските военни. От средата на 90-те насам, всички тези сили се ориентираха към евразийството, в качеството му на нов геополитически дискурс, алтернативен на прозападната ориентация на Анкара. Турските евразийци се обявяват за културен, политически, икономически и военен съюз на страната си с Русия, Иран и тюркските държави от постсъветска Централна Азия и дори с Китай, Индия и Пакистан. Въпреки че идеите на руското евразийство, без съмнение, оказват определено влияние върху турските евразийци, самите те смятат че идеологията им се корени най-вече в кемализма.
След края на студената война, евразийските идеи в Турция се споделяха и от някои либерални, дясноцентристки и националистически настроени политици и интелектуалци. Дясноцентристките и ултранационалистически политици често използваха евразийските лозунги за да обосноват популярната в обществото политика за установяване на тесни партньорски отношения с тюркските държави от Южен Кавказ и Централна Азия, а либералите – за създаване имидж на Турция като „мост” между Европа и Азия, с цел гарантиране на допълнителни икономически изгоди. Кемалисткото евразийство радикално се отличава от тези концепции, тъй като е откровено враждебно към всички прозападни концепции и настоява за създаването на Голямо Евразийско пространство, в което да влязат Турция, Русия, Иран и Китай.
Дилемите на кемализма
Въпреки че кемализмът нерядко се интерпретира като проект за „уестърнизацията” на Турция, което, според редица експерти по проблемите на Изтока, е реализация на една 200-годишна турска мечта, истината е, че турският модернистичен дискурс никога не е бил синоним на „уестърнизацията”. В речите си, Ататюрк неведнъж подчертава, че идеологическата основа на кемализма е заложена от Френската революция. В същото време, като политическо течение, кемализмът се налага благодарение на Войната за независимост (1919-1922) срещу окупационните армии на западните държави. Основателите му се прекланят пред идеите на Просвещението и принципите на Френската революция, подчертавайки обаче, че основният смисъл на действията им е противопоставянето на имперските претенции на големите европейски държави. Нещо повече, ако четири от шестте основополагащи принципи на кемализма – републиканството, секуларизма, национализма и революционната идеология, са наследници на идеологията на Просвещението, то държавността (т.е. изграждането на смесена икономика, при водещата роля на държавата) и популизмът (т.е. борбата с класовото неравенство и съсловните привилегии) дължат появата си по-скоро на съветския болшевизъм. Самото съветско ръководство вижда в турската Война за независимост доказателство за пробуждането на азиатските и мюсюлмански народи и начало на антиколониалната им борба.
Културната представа за Европа, като враждебна или поне чужда, сила, застрашаваща турското национално единство, също е част от наследството на Войната за независимост, което получава съвременна Турция. Тази представа се корени в т.нар. „севърски комплекс” на турците. Става дума за Севърския договор, подписан след Първата световна война (през 1919), предвиждащ подялбата на Османската империя между различните етнически общности, като най-привлекателното парче от нея се дава на гърците. Този договор е отменен три години по-късно, след турската победа във Войната за независимост, но споменът за него и днес тормози турското колективно съзнание.
През 1922, Ататюрк слага край на военната си кариера, посвещавайки се изцяло на изграждането на новата държава. Въпреки че много от реформите му имат прозападен характер, самият той никога не е поставял знак за равенство между кемалистката революция и „уестърнизацията”. Ататюрк разглежда модернизацията като универсална парадигма, отстоявайки тезата, че тя е неизбежна за всеки народ, който се стреми да заеме достойно място в съвременния световен ред. Той подчертава, че културата на Модерна не принадлежи на някоя отделна нация, а на света, като цяло. В едно интервю за американски журналист, дадено по повод 7-та годишнина от обявяването на републиката, Мустафа Кемал казва следното: „Турция не е маймуна и не възнамерява да копира една или друга нация. Тя не желае да се американизира и да се „уестърнизира”, а иска да съхрани чистотата си”. Официалната турска историография подчертава, че големите реформи са вдъхновени не толкова от стремежа да се имитира Запада, колкото от неписаното право („тере”) на тюркските народи от Централна Азия и древната анадолска цивилизация на хетите. Бащите-основатели на Турската република откриват корените на секуларизма, равенството между половете и парламентарната демокрация не на Запад, а в прародината на тюрките – по бреговете на Орхон и Енисей, където те се зараждат по време, когато „повечето европейски езици още не съществуват”. По-късно, кемалистите се отказват от мита за централноазиатския произход на турците, тъй като той подхранва амбициите на крайните националисти. Въпреки това, в турските учебници по история Централна Азия и днес продължава да се определя като „анаюрт”, т.е. като прародина на турците.
В атмосферата на нарастващ страх за последиците в случай че страната продължи да се придържа към изолационистка политика в условията на формиращата се, след Втората световна война, двуполюсна система, турският управляващ елит се отказва от антиимпериалистическите моменти в идейното наследство на Кемал Ататюрк. След 1945, Анкара се ориентира към присъединяване към НАТО и отказ от държавната намеса в икономиката, в полза на либералните икономически модели. Всички противници на тази едностранна политическа ориентация и на либералната икономика (повечето от които, по онова време, принадлежат към левицата) са подложени на репресии.
През 1960, прозападното гражданско правителство е свалено с военен преврат. Военната хунта екзекутира редица, обвинени в корупция и привързаност към мюсюлманския фундаментализъм, негови членове, но след известно време отново предава властта на гражданската администрация, приемайки преди това „откровено либерална конституция, гарантираща спазването на човешките права и недопускаща установяването на диктатура в страната”.
Новата епоха започва под лозунга за създаване на социална държава на всеобщото благоденствие и парламентарната демокрация. По онова време, в променената социално-политическа среда, започват да надигат глава антиамериканизмът и социалистическите идеи. Именно през този период стартира и процесът на конвергенция между кемалистите и социалистите, довел до появата на т.нар. „кемалистки социализъм”. В своеобразна интелектуална платформа на този процес се превръща списанието „Йон”, което се издава след 1961 от Доган Авичиоглу, Мумтаз Сойсал и Джемал Рашид Еюбоглу. Междувременно, през 1971, е извършен нов военен преврат, този път насочен срещу марксистката и немарксистка турска левица, включително и левите кемалисти. Девет години по-късно, военните отново вземат властта и я задържат чак до 1983. Поредицата от военни преврати има двойнствен ефект. На първо място, във вътрешнополитически план, тя трансформира кемализма в достатъчно гъвкава държавна идеология, способна да се приспособи към всеки политически дискурс. На второ място, във външнополитически план, турската модернизация се дискредитира в очите на чужденците, асоцииращи я с безкомпромисната намеса на военните в политическия живот на страната.
90-те години на миналия век доведоха до дълбоки промени в турското общество. В икономически план, те до голяма степен се оказаха „загубено десетилетие”. В синоним на икономическите реформи се превърнаха приватизацията и либерализацията. Сменящите се правителства ограничиха социалните разходи, в съответствие с рецептите на МВФ, което доведе до влошаване качеството на държавното образование и здравната система. Държавата не оказваше сериозна социална подкрепа за борба с прогресивно разширяващата се „нова бедност”. На този фон започнаха да се създават откровено ислямистки партии.
След 1980, военният режим, следвайки американските препоръки, се опитваше да използва ислямизма като инструмент в борбата си с кюрдския сепаратизъм и левицата. В същото време, заради съкращаването на държавните разходи в образователната сфера, все повече млади хора се ориентираха към религиозните учебни заведения, чиято дейност се поощряваше от управляващите. Всичко това позволи на ислямистите значително да разширят влиянието и базата си. В същото време, след 1984, рязко се активизира и борбата на кюрдските сепаратисти срещу териториалното единство на Турция.
От средата на 90-те, турският политически елит възприе курс за присъединяването на страната към Европейския съюз, целейки, на първо място, да гарантира благоразположението на европейските си партньори, а на второ – да реши вътрешните социално-икономически проблеми. Тази политика получи подкрепата на такива разнородни политически течения като умерените ислямисти, политическото крило на кюрдските националисти и част от левицата. Всички те разчитаха, че след присъединяването на Турция към ЕС, в страната значително ще бъдат разширени политическите права и свободи. Левите кемалисти обаче, възприеха тази идея по-скоро скептично. Те подкрепиха идеята за сключване на Митническо споразумение с ЕС, без Турция да става член на Съюза. Според тях, пълноправното турско членство в ЕС би наложило на Анкара да изпълнява изискванията на Брюксел, което силно ще навреди на редица жизнено важни сектори на турската икономика и, в частност, на селското стопанство. В същото време, рецептите на ЕС за „регионализма” и „федерализма” бяха изтълкувани от кемалистите-социалисти като поощряване на сепаратизма и връщане към отречените принципи на Севърския договор.
Появата на кемалисткото евразийство
В контекста на специфичните социално-политически промени в Турция през последното десетилетие, в средите на кемалистите, част от социалистическата левица и част от турските военни, се оформи критично отношение към прозападната ориентация на Анкара. То бе породено от асиметричните диспропорции в турско-европейските икономически отношения, продължаващата терористична дейност на Кюрдската работническа партия (PKK) и нарастващата сепаратистка заплаха.
През 1995, Турция сключи Митническо споразумение с ЕС – всъщност, това бе единствената страна, подписала подобен договор още преди формалното си приемане в Съюза. Последица от това е, че Турция беше принудена да се съобразява с редица решения на Евросъюза без да може да влие върху вземането им. В резултат, значително част от малките и средни турски фирми не бяха в състояние да се конкурират с европейската продукция и фалираха. През следващите 11 години, европейският внос в Турция непрекъснато нарастваше, като през 2007 обемът му достигна 28 млрд. евро. Днес дефицитът в търговския баланс на Турция с ЕС е 5,8 млрд. евро, а страната е шестия, по обема на продажбите, търговски партньор на Съюза. На всичкото отгоре, Брюксел така и не даде окончателен отговор на въпроса за турското членство в ЕС, въпреки че от декември 1999 (т.е. след срещата на върха в Хелзинки), страната има статут на официален кандидат за присъединяване към Съюза. Допълнителни проблеми породи турската декларация, че Анкара не признава Република Кипър. Както е известно, през 2004, кипърското правителство отказа да изпълни плана на ООН за постигане на помирение и разрешаване на кипърския конфликт, още преди присъединяването на страната към ЕС. В отговор, турското правителство обяви, че няма да признае Република Кипър, докато управляващите не подпишат споразумението, предложено от ООН. На практика, Франция и Германия подкрепиха кипърските гърци (а гръцката част на острова стана част от ЕС) и замразиха присъединяването на Турция към Съюза.
Междувременно, терористичната дейност на РКК продължава да застрашава турската териториална цялост. В резултат от двете иракски войни, в Иракски Кюрдистан беше създадена, де факто, независима и агресивно настроена към Турция държава, въпреки всички протести от страна на Анкара, Дамаск и Техеран. Така бойците на РКК получиха въъзможност да атакуват турската територия от базите си в Северен Ирак.
Създаването на проамериканска кюрдска квази държава в Северен Ирак значително допринесе за разграничаването между Турция и САЩ. В отношенията между двете държави има очевидна криза на доверието, а турско-американските връзки непрекъснато се влошават. През юли 2003, с помощта на кюрдските бойци пешмерга, американските части плениха 14 турски военни и 13 цивилни, обвинявайки ги, че са замесени в убийството на губернатора на Киркук. Скоро след това, във „Вашинтгон Поуст” се появи прословутата статия на Кондолиза Райс, в която бе лансирана идеята за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, предвиждаща преформатиране границите на 24 държави, в огромната зона от Мароко до Китай.
В същото време, ЕС оказваше и продължава да оказва на Турция незначителна подкрепа в борбата и с тероризма на РКК. Едва през 2003, тази групировка влезе в списъка на терористичните организации на Евросъюза. Показателно е все пак, че европейските държави реагираха доста по-бързо на предизвикателствата, отправяни от тази организация, осъзнавайки, че е застрашена и собствената им сигурност. Така например, през ноември 2004, когато холандската полиция разкри лагер на кюрдските терористи в южната част на страната, бяха арестувани 29 местни активисти на РКК. В продължение на десетилетия, турската полиция информираше западните си колеги, че членовете на РКК са замесени в наркотрафика, нелегалната търговия с хора и проституцията, но европейците смятаха всичко това за „евтина пропаганда” на Анкара. Междувременно, след като (през 2006) британската полиция арестува един от турските кюрди стана ясно, че 90% от търговията с хероин на територията на Обединеното кралство се контролира от активисти на РКК.
Всичко това формира в турското обществено мнение убеждението, че САЩ и повечето западноевропейски държави се стремят да отслабят и дори да разчленят страната. Което пък рязко намали подкрепата за прозападната политика на турското правителство. Част от някогашната левица, заедно с влиятелни кръгове в турския военен елит, обърнаха поглед към евразийството, като доктрина, която според тях най-пълно изразява антиимпериалистическото измерение на кемализма. Според тези политически сили, евразийското означава формирането на незападно геополитическо пространство, обединяващо Турция, Русия, Иран, Индия и Пакистан, в която страната ни би се чувствала достатъчно сигурна и би била приета като желан и ценен партньор. В тази връзка съвременното руско неоевразийство все повече привлича вниманието на кемалистите, тъй като именно руските неоевразийци формулираха прагматичната концепция за Евразия, основаваща се на модела на регионалната икономическа интеграция и представляваща адекватна стратегия за съпротива срещу налагането на еднополюсния модел на световно устройство.
* Доктор по геополитика от Сорбоната, преподавател в Бирмингамския университет
** Доктор по право, преподавател в Института „Ататюрк” към Истанбулския университет
{rt}
