19
Сря, Фев
8 Нови статии

Мултивекторната геополитика на Анкара

брой1 2010
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Доскоро терминът „мултивекторна политика” пораждаше по-скоро негативни асоциации у повечето българи, като мнозина го асоциираха с външнополитическата активност на някои малки държави (включително и тук, на Балканите), чиято „мултивекторност” обикновено се изчерпва с опитите им да спекулират върху разногласията между големите геополитически центрове.

В съседна Турция обаче, управляващата умерено ислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР) очевидно се стреми да придаде на това понятие подчертано позитивен смисъл, последователно реализирайки стратегията си за „нула проблеми в отношенията със съседите”. А, както е известно, сравнително доскоро беше трудно да се посочи граничеща с Турция, държава, с която Анкара да няма проблеми.

Новите вектори на турската геополитика

В края на миналата 2009 медиите отделиха доста внимание на подписаните в Цюрих, от външните министри на Турция и Армения, протоколи за установяване на дипломатически отношения между двете държави и отваряне на границите, което бе само една от стъпките по реализацията на новата стратегия на турското ръководство. Друга подобна стъпка бе сближаването на Анкара с Дамаск, отношенията с който дълго време оставаха напрегнати, заради турските подозрения, че сирийците подкрепят радикалните кюрдски формации. Така, през септември 2009, по време на посещението на сирийския президент Башар Асад в Анкара, двете страни се договориха да създадат сирийско-турски съвет за стратегическо сътрудничество. Малко по-късно, турският външен министър Ахмед Давутоглу се появи в Дамаск, където подписа серия от важни споразумения. Впрочем, управляващата ПСР изглежда има амбицията да превърне дори и кюрдите в свой съюзник. Във всеки случай, лансираният от правителството план, известен като „кюрдската инициатива” (повече за него, вж. „Геополитика” бр.6/09 – б.р.), предвижда провеждането на редица реформи в сферата на правата и свободите на гражданите, както и преразглеждане на държавната политика по кюрдския въпрос. Подобряването на отношенията с кюрдите, на свой ред, съдейства за укрепване на отношенията и развитието на сътрудничеството с Багдад, за което помогна и възстановяването на износа на иракски петрол през територията на Турция.

В позитивна посока се развива и взаимодействието между Русия и Турция. Потвърждение за това бе бързината, с която Анкара разреши провеждането, в турски териториални води, на геоложки проучвания, свързани с проекта за газопровода „Южен поток”. В отговор, Москва обеща да участва в изграждането на петролопровода „Самсун-Джейхан”, който е пряк конкурент на тръбопровода „Бургас-Александруполис”, чието изграждане обаче София все повече се опитва да постави под въпрос.

В своеобразно предизвикателство към световното обществено мнение се превърна и активната подкрепа от страна на турския премиер за Иран – както косвената (да си припомним рязката критика на Ердоган срещу Израел заради осъществената от него в края на 2008, в Газа, операция „Разтопено олово”), така и пряката (по време на поредните дискусии за иранската ядрена програма, когато той обвини Израел, че притежава ядрено оръжие). Причините за подобно поведение са ясни. Стратегическата цел на Анкара, Турция да се превърне в регионален лидер, до голяма степен, се опира на затвърждаване статута и на ключова транзитна държава в търговията с енергоносители, а в тази област Иран (притежаващ огромни запаси от природен газ) тепърва ще играе все по-важна роля.

Както е известно, в продължение на дълги десетилетия, Турция беше и (въпреки наличието на известни колебания във външнополитическия и курс) си остава най-значимия съюзник на САЩ в региона. В тази връзка е важно да анализираме, доколко Вашингтон е склонен да приеме толкова значително „прекрояване” на системата на отношенията в региона, каквото иска да наложи Анкара.

В този контекст, най-проста изглежда ситуацията с кюрдите, тъй като Вашингтон се стреми да сложи край на конфликта между двамата си регионални съюзници – Турция и Ирак, още от момента на свалянето на Саддам Хюсеин насам.

Вашингтон би получил определена изгода и от подобряването на арменско-турските отношения. На първо място, то би му осигурило нови транзитни възможности за доставката на товари и военна техника в Афганистан. На второ място, америкаците разчитат, че много по-голямата свобода в сферата на външната търговия, която Ереван получава, ще ерозира руско-арменския алианс, което не може да не радва Вашингтон. Освен това, прекратяването на конфронтация с Ереван е сред условията за евентуалната интеграция на Турция в ЕС, за което САЩ толкова упорито лобират от дълги години насам.

На пръв поглед, Съединените щати би трябвало да са силно загрижени от активната турска подкрепа за Иран (или, по-скоро, от отказа на Анкара да се присъеди към хора на яростните критици на режима на аятоласите). Наистина, в средата на октомври, в отговор на поредните критики срещу Израел, Белият дом се опита да внуши на Турция, че трябва да проявява по-голямо спокойствие и сдържаност в политическите дебати на световната сцена. Само че това бе една чисто формална декларация. Още повече, че Анкара отдавна не се ограничава само с „дебати”. Така, по време на посещението на премиера Ердоган в Техеран, в края на октомври 2009, бяха подписани редица газови споразумения, гарантиращи че иранският природен газ ще се транзитира към Европа именно през територията на Турция. Междувременно, стана известно и, че няколко европейски компании вече са стартирали неофициални консултации за евентуалното участие на Иран в проекта „Набуко”.

Макар че Вашингтон официално изрази недоволство от турско-иранските споразумения за добива и търговията с природен газ, налице са всички основания да смятаме, че САЩ са склонни да си затворят очите за този процес, с цел да бъде отслабена европейската зависимост от газовите доставки от Русия, както и да не се допусне иранският газ да се насочи към Пакистан, Индия или Китай. Или пък да тръгне към Европа, но по съвсем друг маршрут. В тази връзка е любопитно, че преди няколко месеца турската петролна компания TPAO получи право да разработва иранските газови находища и да продава до половината от добития газ. Тоест, ако режимът на санкциите срещу Иран се запази, това няма да попречи на Европа да получава ирански природен газ, формално купувайки го от Турция. Веднага се набива на очи, че извън рамките на новата система от споразумения остават две държави, които доскоро се смятаха за ключови партньори на САЩ и Турция: Азербайджан и Израел.

Що се отнася до втория, Анкара, без съмнение, беше силно улеснена от все по-очевидната склонност на Вашингтон да престане безусловно да подкрепя Йерусалим. Без мълчаливото американско съгласие едва ли би станало възможно Съветът по човешките права на ООН да подкрепи доклада на Ричард Голдстоун, в който израелската армия бе обвинена в извършването на военни престъпления, по време на операция „Разтопено олово” в Газа. На свой ред, на 4 ноември 2009, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун призова правителството в Йерусалим да прекрати разрушаването на палестински къщи и разширяването на еврейските селища в т.нар. „окупирани територии”. Накрая, самите САЩ също упрекнаха Израел, че не полага достатъчно усилия за нормализация на отношенията си с Палестинската автономия. В подобна ситуация, Ердоган спокойно можеше да си позволи да критикува доскорошния си стратегически регионален съюзник, без предварително да съгласува това с Вашингтон. Нещо повече, в средата на октомври 2009, Турция настоя израелската армия да не участва в отдавна планираните учения на НАТО, аргументирайки искането си с това, че израелските самолети, които трябваше да се включат в ученията, може да са участвали в нападенията срещу гражданското население в Сектора Газа (повече за разрива между Турция и Израел – вж. статията на Борис Димитров, на стр…. – б.р.).

Много по-трудно бе прието от Анкара влошаването на отношенията с Азербайджан, традиционно определян от нея като „братска тюркска държава”. Въпреки несекващите и почти ежедневни уверения на различни турски официални лица, че нищо не може да попречи на приятелството между двата народа, паралелно с развитието на преговорите между Турция и Армения, в Азербайджан започнаха да нарастват антитурските настроения. На всичкото отгоре, през последните месеци турските управляващи изглежда са стигнали до извода, че очакваните дивиденти от тясното партньорство с Баку едва ли ще бъдат реализирани на практика. В тази връзка, нека напомня, че специфичната роля на Азербайджан е свързана със статута му на транзитна държава за централноазиатския природен газ, в случай че Транскаспийският газопровод все пак бъде изграден. Но след като стана ясно, че и Иран, и Русия ще блокират този проект (формално, по екологични съображения), геополитическият статут на тази постсъветска държава силно се промени. Новите реалности окончателно бяха очертани след миналогодишната декларация на Вашингтон, че може да признае независимостта на отцепилия се от Азербайджан арменски анклав Нагорни Карабах, ако Баку се опита да осъществи военна операция срещу него.

Затова не е чудно, че напоследък Азербайджан промени отношението си към Русия, а „Газпром” подписа договор за доставката на азербайджански газ.

Впрочем, истината е, че американската позиция няма определящо значение за поведението на Турция, защото Анкара отдавна се опитва да води самостоятелна игра в региона. Затова споменавам тази позиция само за да подчертая, че всъщност формиращата се нова система на регионалните взаимоотношения, като цяло, напълно устройва САЩ. В същото време, твърденията на редица руски анализатори, че моделът, който Турция се опитва да наложи в региона, ерозира позициите на Москва в него, едва ли са верни. Защото, поставяйки под въпрос старите си партньорства и съюзи, Анкара все още не е фиксирала достатъчно ясно новите. Утвърждаването на новата схема на регионални взаимодействия неизбежно ще доведе до това, че печеливш от нея ще се окаже или Вашингтон, или Москва. В тази връзка и имайки предвид, че основните центрове на сила в региона са Турция и Иран, оптимално от гледна точка на руските стратегически интереси би било формирането на стратегически триъгълник Москва-Техеран-Анкара. В същото време, напълно възможно (независимо от сегашното напрежение около Иран и американския натиск срещу тази страна) е и формирането на триъгълник Вашингтон-Анкара-Техеран. Очевидно е, че Белият дом не се е отказал от опитите да провокира смяна на управлението в Техеран, да не говорим, че при определени обстоятелства, САЩ биха могли да намерят общ език и със сегашния режим на аятоласите, доказателство за което е сътрудничеството им с иранската теокрация през 80-те години на миналия век и свързаният с него скандал „Иран-контри”.

2014: Турция излиза от НАТО?

Както е известно, на 7 декември, турският премиер Ердоган се срещна във Вашингтон с американския президент Обама. Всъщност, тази среща беше планирана още за ранната есен на 2009 и отлагането и никак не беше случайно, тъй като дневният ред на турско-американския диалог се оказа прекалено натоварен не само с регионални проблеми или такива, касаещи двустранните отношения, но и с много сериозни задкулисни интриги. Така например, някои американски медии апелираха към Вашингтон да стартира политика на „сдържане на Анкара”, тъй като тя все повече започва да се държи като самостоятелен субект на международната политика.

Мнозина американски експерти виждат признаци за подобно поводение на Турция в отказа и от нейното традиционно геополитическо позицииониране. Става дума за споменатия по-горе „пробив” в нормализацията на отношенията със Сирия, стремежът към по-конструктивен диалог с повечето мюсюлмански държави, усилващото се дистанциране от Израел заради различните подходи към арабско-израелския конфликт, отказа да бъде подкрепена Грузия по време на петдневната и война с Русия, през 2008, и издигането на отношенията с Москва до ниво на „стратегическо партньорство”. И, разбира се, подписването на протоколите от Цюрих с Армения.

На практика, Турция престана да изпълнява ролята на „инструмент” за изтласкване на руснаците от една или друга държава, или от „Големия Близкия изток”, като цяло. Днес, тя, в определен смисъл, дори допълва руското влияние – както например е в Сирия или Иран. Естествено, подобна трансформация на турската геополитика изисква задълбочен анализ, но и сега е очевидно, че в момента Анкара реагира по-сериозно само на „непоследователната и обезпокояваща” политика на САЩ и Запада в „Големия Близък изток”.

В продължение на доста години, след 1991, турският елит се подготвяше за неминуемия упадък на руското влияние в Кавказкия регион и възможното разпадане на Иран. Днес обаче му се налага да анализира геополитическите последици от изтеглянето на САЩ и западните държави от този регион. Което, естествено, влияе върху преосмислянето, от страна на Анкара, на възможната и бъдеща позиция. Върху формулирането на основните вектори на новата турска геополитика по-сериозно влияние оказват следните фактори:

- Появата, на политическата карта на региона, на полунезависимия Иракски Кюрдистан. Както се отбелязва, в тази връзка, в американското списание “Форийн полиси”, 72% от турците смятат, че „външни сили се опитват да провокират разпадането на страната”. Фактът, че в навечерието на посещението на Ердоган Вашингтон официално обяви лидерите на терористичната организация РКК за „наркотрафиканти”, не промени принципно ситуацията;

- Отказът от тясно сътрудничество с Азербайджан във военната сфера, което досега, поне на думи, се мотивираше с арменско-азербайджанския конфликт, но на практика беше свързано с евентуална американска военна интервенция в Иран;

- Процесът на нормализация на отношенията с Армения и деблокирането, в перспектива, на турско-арменската граница, което елиминира потенциалната заплаха за Турция от север;

- Практическият провал на опитите Турция да стане пълноправен член на ЕС. Както е известно, като оставим настрана географския фактор, Брюксел наложи на Анкара цял куп изисквания: да проведе съдебна реформа, да гарантира свободата на словото и демокрацията, да осигури всички права на националните малцинства, да реши кюрдския въпрос и много други. В тези условия, продължаването на пантюркистката политика би означавало, с течение на времето, вместо създаването на „кавказка ОССЕ”, Турция да се сдобие със собствен „Карабах”, тъй като реализацията на рецептите на ЕС, стимулира и активизира процесите на „нова” национална идентификация на живеещите на територията на страната „неетнически турци”;

- Формирането на специални отношения с Иран. Както споменах по-горе, през октомври 2009, Ердоган посети Техеран, като по време на разговорите си с местните лидери обвини Запада, че използва двойни стандарти по отношение на Иран и заяви, че иранската ядрена програма има мирен характер. В тази връзка, турският премиер подчерта, че „ако целта е Иран да бъде опустошен или дори изтрит от лицето на земята, не смятам това за правилно”, и квалифицира проектите за евентуален военен удар по иранските ядрени обекти като „малоумни”. Което е разбираемо, защото при подобно развитие Турция рискува да се окаже в „обръч от фронтове”: на юг е Ирак, на изток – Иран, на север – нестабилната ситуация във връзка с Карабах. Затова, т.нар. „нова”, т.е. мултивекторна турска геополитика, която се опитва да реализира кабинетът на Ердоган, е по-скоро признак за слабостта или уязвимостта на Турция, а не „демонстрация на геополитическа мощ”, както твърдят някои американски анализатори.

Според „Ню Йорк Таймс”, Анкара вижда изхода от ситуацията в „опита да се измъкне от американската „усмирителна риза” и се самоутвърди като независим геополитически играч”. При това тя ще трябва да се разграничи от натрапения и от САЩ имидж на „второстепенен американски съюзник” за да повиши способността си да осъществява дипломатическо-политически маневри, тъй като пред нея се очертава дефицит на партньори. Американският анализатор Дейвид Шенкър (от Института за близкоизточна политика във Вашингтон) стига още по-далеч предполагайки че „действайки самостоятелно в „Големия Близък изток”, като цяло, и по отношение на Иран, в частност, Турция може да се окаже в ситуация, когато пред нея ще възникне въпроса, дали да продължи да членува в НАТО”. Според него, това може да се случи през 2014.

С други думи, на Ердоган се наложи да води доста сложни преговори с американските си домакини, по време на своето посещение във Вашингтон, през декември 2009.

Ердоган и Обама – отвъд протоколните любезности

Както е известно, по време на срещата си, Ердоган и Обама обсъдиха редица ключови въпроси, сред които иранската ядрена програма, ситуацията в Афганистан и борбата с тероризма. В отговор на тезата на Обама, колко важно е да се реши въпросът с ядрения потенциал на Техеран, Ердоган заяви, че страната му е готова да направи всичко, което е по силите и, за постигане на „дипломатическо решение” на спора за ядрената програма на аятоласите и е склонна да играе ролята на посредник в преговорите с иранския режим, но отхвърли необходимостта от налагането на нови санкции. „Докато Иран желае да увеличава ядрения си потенциал за граждански или мирни цели ние никога няма да реагираме негативно на този му стремеж” – обяви Ердоган, добавяйки, че „Турция не би желала в региона да има страни, притежаващи ядрени оръжия, и иска онези от тях, които имат такова оръжие, да го унищожат” (очевидно, визирайки Израел).

По отношение на Афганистан, турският премиер подтвърди обявеното от самия него, на пресконференция в Исламабад в края на октомври 2009, решение Анкара да не увеличава военния си контингент (1700 души) в тази страна, въпреки призивите на САЩ, но в същото време отрече и слуховете, че този контингент ще бъде изтеглен и обеща Турция да поеме обучението на афганистански военни и полицейски кадри и да осигури на Кабул още 50 млн. долара финансова помощ, освен досега предоставените 150 млн.

Успоредно с изявите на Ердоган във Вашингтон, по време на конференция, посветена на принципите на турската политика, организирана в столицата на САЩ от Фондацията за политически, икономически и социални проучвания (СЕТА), турският външен министър Ахмет Давутоглу определи като „необективни и пристрастни” твърденията, че Турция е сменила своята геополитическа ос, отбелязвайки, че „оста е в Анкара, а онази, която наистина променя политиката си, е Европа, защото се опитва да смени правилата на играта и концепциите за справедливост”. Освен това, той разкритикува популярните напоследък квалификации на турската външна политика, като „неоосманска”.

В крайна сметка, както отбелязва влиятелният турски вестнит „Милиет”, въпреки че Вашингтон и Анкара за пореден път декларираха успешното развитие на приятелските и партньорски отношения помежду им, „развитието на събитията в последно време ни демонстрира нещо съвършено различно”.

Речта на президента Гюл в Института за международни стратегически изследвания

На 16 декември 2009, президентът Абдула Гюл изнесе в Института за международни стратегически изследвания (USAK) в Анкара лекция на тема „Турската външна политика в новата епоха”, в която очерта принципите на формиране и основните приоритети на външнополитическия курс на управляващата ПСР. Той отбеляза постиженията на Турция и укрепването на позициите и на международната сцена. Според него, икономическата мощ, политическото влияние и нарастващото население позволяват на страната му да провежда активна външна политика, допринасяйки за стабилността и просперитета в съседните региони. Общият обем на хуманитарната помощ, оказана от Анкара на държавите от Азия и Африка, е надхвърлил 1 млрд. долара, а турските усилия в тази посока са и извоювали широко международно признание. Кандидатурата на Турция за временен член на Съвета за сигурност на ООН получи безпрецедентна подкрепа, а целият свят признава факта, че една мюсюлманска държава е съумяла да наложи законодателство, основаващо се на принципите на демокрацията и свободната пазарна икономика, и предприема решителни стъпки към увеличаване на прозрачността и спазване правата на малцинствата да развиват националната си култура.

Лекцията на Гюл беше своеобразен отговор на многобройните коментари на чуждестранните анализатори по повод ръста на турската дипломатическа активност в източна посока. Президентът заяви, че външнополитическите приоритети на страната остават непроменени, основавайки се на принципа на Ататюрк за „мир в страната и мир в света”. В съответствие с него, Анкара „продължава да следва мулкивекторна, отговорна и етична външна политика”. Според него, въпросът, „дали Турция се ориентира към Запада или към Изтока” е некоректен, тъй като турската външна политика се развива по всички възможни направления.

Част от тезите, развити от Гюл, засягаха състоянието на турско-израелските отношения, макар че президентът нито веднъж не спомена името на Израел. Той обаче посочи, че външната политика на страната му се базира не сама на прагматичните интереси, но и на отговорността и за съдбата на региона, свързана с историческото минало на Турция и нейните регионални връзки. В тази връзка, Анкара смята за свой дълг „да подкрепя справедливостта и да критикува несправедливите действия дори на собствените си съюзници”. Пре това обаче, тя се гледа да не нанесе непоправим ущърб на приятелските отношения с тях. Президентът напомни, че дори когато страната му се е намирала в тежка ситуация, правителството е съумявало да взема смели дипломатически решения, въпреки натиска на великите сили.

Турция подкрепя идеята всички държави от Близкия изток да се откажат от притежаването на ядрено оръжие. Гюл напомни, че след Първата война в Залива, през 1990, Съветът за сигурност на ООН е предприел два опита за налагане на подобно решение за всички, без изключение, държави от региона и изрази мнение, че Световната организация следва да прояви по-голяма воля това наистина да стане факт.

В речта си, Гюл отдели специално внимание на такива ключови елементи на турската геополитика, като отношенията с ЕС и САЩ, както и на подходите на Анкара към решаването на проблемите, касаещи Афганистан, Кавказ и Африка.

Президентът изрази твърдото си убеждение, че след като страната му изпълни всички изисквания, предвидени за кандидатите за членство в ЕС, тя ще стане пълноправен член на Съюза. Според него, въобще не може да става дума за някакво „привилегировано партньорство” което да замени пълноправното членство в Съюза. В тази връзка, Гюл напомни, че Турция вече дълги години е партньор на ЕС, като участва в съвместни външнополитически и военни мероприятия и членува в Митническия съюз. В същото време, турското ръководство се отнася с разбиране към позицията на онези държави-членки на ЕС, които възнамеряват (след евентуалното успешно приключване на преговорния процес за турското членство) да поставят въпроса за присъединяването на Турция към Съюза на референдум. Анкара обаче смята подобни дискусии за преждевременни, защото не е ясно на какво мнение в онзи момент ще бъде самото турско общество.

Президентът Гюл подчерта, че отношенията със САЩ си остават един от най-важните вектори на турската външна политика и отбеляза наличието на съвпадение в подходите на двете страни към много въпроси на международните отношения, оценявайки положително намерението на Барак Обама да поддържа постоянен диалог с американските съюзници при вземането на важни външнополитически решения. Според него, макар че Турция не е свръхдържава, каквато са САЩ, тя подхожда с необходимата отговорност към регионалните проблеми, което е обусловено от историческото и минало и нейното уникално геостратегическо положение. В частност, ситуацията в Афганистан, която Гюл сравни с тази в Близкия изток, очевидно не може да бъде нормализирана с военни средства. Затова най-важната задача е спечелване на доверието и благоразположението на афганистанците. Турския президент заяви, че нито една друга държава не е направила толкова много, колкото неговата, за решаването на тази задача. Той, в частност, напомни, че Турското управление за сътрудничество и развитие е финансирало павирането и асфалтирането на улиците в Кабул, при положение, че нито една международна фондация не пожела да отдели средства за това. Освен това, турските неправителствени организации са изградили в Афганистан мрежа от училища, в която получават образование хиляди афганистански момичета. С посредничеството на Анкара бяха проведени и три срещи между лидерите на Афганистан и Пакистан.

Споменавайки за необходимостта от стабилизиране на ситуацията в Кавказ, Гюл подчерта, че турбулентността в региона „го превръща в стена, разделяща Изтока от Запада”. Според него, позицията на Анкара, която, следвайки Конвенцията от Монтрьо, не позволи на военни кораби на западните държави (т.е. на САЩ) да влязат в Черно море, по време на конфликта в Южна Осетия, през август 2008, е предотвратила изострянето на ситуацията и е била израз на принципите, на които се основава турската външна политика. Той отбеляза, че Турция се надява процесът на нормализация на отношенията с Армения да продължи успешно, но в същото време еднозначно заяви, че страната му смята Нагорни Карабах за окупирана от арменците територия на Азербайджан.

Турция признава отговорността си за съдбата на жителите на Африка, чиито ресурси дълги години са били присвоявани от други държави, и призовава всички по света да се замислят за това. Президентът напомни, че през последните години, страната му е открила свои посолства в десет африкански държави, както и, че Турското управление за сътрудничество и развитие активно действа на Черния континент.

Гюл отбеляза, че в сферата на външната политика, Турция следва да е в крак с времето, все по-широко използвайки възможностите на съвременните информационни технологии за да разяснява и отстоява позициите си по актуалните въпроси на международните отношения. Освен това, той подчерта значението на обществената дипломация, позволяваща населението да бъде информирано за едни или други външнополитически стъпки на правителството и да се отчитат обществените настроения.

Очевидно е, че акцентът върху прозрачността и необходимостта от развитие на системата за комуникации с населението, включително и с посредничеството на разнообразните институции на гражданското общество, аналитичните структури и медиите, трябва да представи Турция като съвременно държава, възприела западния модел за демократично вземане на решения. В същото време, лекцията на президента Гюл е поредното доказателство, че Турция се чувства достатъчно силна регионална държава, способна да провежда самостоятелна мултивекторна геополитика, съобразена със собствените и стратегически интереси.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.1 2025