20
Нед, Окт
4 New Articles

Остта Берлин-Москва и формирането на ново „голямо пространство” в Евразия

брой1 2010
Typography

Напоследък сме свидетели на стремителни промени в геополитическия и геоикономически пейзаж на планетата. При цялата нееднозначност на този процес и наличието в него на маса скрити препятствия, той, като цяло, има позитивен характер както за Европа, така и за Евразия.

Глобалната роля на САЩ: първи сред равни

Очевидно е (и това неведнъж е било коментирано), че идването на власт на президента Обама и сегашната политика на „меката сила” на американската администрация са обусловени от неспособността на САЩ да реализират със силови методи проекта за Pax Americana. При това, стремително развилата се икономическа криза сериозно ерозира финансовите възможности на Америка да поддържа статута си на единствен глобален играч. Продължаването на предишната политика на силата най-вероятно би довело САЩ до политически и финансова крах. По-важното обаче е, че Съединените щати биха били отхвърлени на периферията на световните икономически процеси. Подкрепилите Обама кръгове в американския елит съвсем правилно оцениха осъществяващите се в света промени, стигайки до извода, че ако процесът вече не може да бъде спрян, поне трябва да бъде оглавен от САЩ. И това е реалното положение на нещата – в момента никой от останалите глобални играчи не само че не е готов, но и не иска да поеме бремето на единствена глобална държава, тъй като това е свързано с огромни разходи за поддържането на този статут, а нито Китай, нито Европейският съюз, нито Русия могат да си ги позволят. В резултат от което сме изправени пред следната ситуация. От една страна, САЩ сериозно понижиха статута си на последната в света „свръхдържава”, озовавайки се в една и съща редица с останалите световни играчи. Това означава, че Вашингтон вече не може сам да налага както силови, така и определящи, по отношение на един или друг регион, геополитически решения, противоречащи на позициите на основните регионални играчи. Така, САЩ бяха принудени да започнат да се вслушват в мнението на другите силове центрове, тоест делегираха им съществена част от влиянието си, при вземането на решения на регионално равнище.

Съединените щати вече са загубили статута си на последна свръхдържава, т.е. станали са просто „първи сред равните”. Би трябвало да оценяваме позитивно този процес, тъй като, тъй като той, на първо място, рязко намалява рисковете от възникване на глобален конфликт заради прекалено силните позиции на една от страните, а на второ – рязко ограничава рисковете от регионална дестабилизация, тъй като вече ще се вземат по-премерени решения, максимално отчитащи и позициите на другите регионални играчи. Както вече споменах по-горе, тази конфигурация напълно устройва другите силови центрове, тъй като те вече могат да решават проблемите си за сметка на САЩ (в прекият смисъл на този израз), укрепвайки регионалната сигурност.

От друга страна, намаляването на разходите за поддържане на регионалната политическа стабилност позволява на останалите глобални играчи да отделят по-голямо внимание на икономическия ръст, което също води до намаляване ролята на Америка в глобалната икономика.

Тоест, можем да се надяваме, че светът е достигнал в развитието си до фаза на относителна стабилност. Ако бъде решен въпросът с ядрената програма на Иран, това би имало положителен ефект и за постигането на консенсус по палестинско-израелския конфликт и пътищата за преодоляването му, както и за севернокорейската ядрена програма. Във всеки случай, анализът на последните събития в света показва, че водещите глобални играчи демонстрират определена готовност да решават комплексно всички най-остри и актуални въпроси на световния дневен ред.

Обединяването на Европа

Както неведнъж посочваха редица авторитетни анализатори, от известно време насам Европа престана да бъде глобален политически играч, концентрирайки се върху въпросите на вътрешното си развитие. Именно това обяснява и защо Русия например, в своите контакти с Европа, предпочита да развива двустранните отношения, преди всичко с Германия, Франция и Италия. В този контекст, предстоящото обединяване на Европа (след влизането в сила на Лисабонския договор, на 1 декември 2009) в единен политически механизъм с общ президент и обща външна политика, следва да се възприема, като несъмнено позитивен процес. От една страна, общата външна политика означава, че Европа се превръща в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да развиваш отношенията си, отколкото с трийсетина големи и малки играчи, всеки със свои собствени амбиции. За Русия този процес е важен и защото означава край на непрекъснатите опити на Източна Европа да пречи на нормалния диалог между Обединена Европа и Русия – за последната ще бъде много по-лесно да развива отношенията си с ЕС, в качеството му на също такава „империя”, каквато е и тя самата.

В този контекст е очевидно, че успешното завършване на такива грандиозни проекти, като Северен и Южен поток, както и на „Набуко”, няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират суровинната независимост на Европа (в качеството и на единен геополитически и геоикономически механизъм) от САЩ.

Сдобивайки се с нови „енергийни опори” и завършвайки процеса на политическото си обединение, за което континенталният европейски елит (от Наполеон до Бисмарк и от Дьо Гол до Франц-Йозеф Щраус) винаги е мечтал, занапред Европа ще се позиционира по нов начин и в световните политически отношения, което пък ще се окаже поредното сериозно ограничаване на възможностите на САЩ отново да се ориентират към едностранно силово решаване на глобалните проблеми, тъй като Обединена Европа вече ще има ясно изразени собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия изток, и в Африка, още повече пък в Русия.

Русия като център на Евразия

Следва да посочим, че днес, както впрочем и в миналото, Русия се развива като предимно суровинна държава - т.е. модернизацията и се осъществява най-вече за сметка на износа на ресурси. Тази ситуация си остава една и съща от времето на Иван Грозни и Петър Велики до ден днешен. Въпреки това, суровинната зависимост никога не е пречела на Москва да бъде сред водещите световни държави. А по време на т.нар. „индустриален скок”, осъществен от режима на Сталин, и въпреки демографските и икономически загуби в резултат от Втората световна война, дори да се превърне във втората световна икономика (след американската). Очевидно е също, че от гледна точка на руските интереси, тази ситуация следва максимално бързо да се промени. В същото време, трябва да е ясно, че в условията на обвързаност с долара, Русия в момента не разполага с други сериозни източници на валутни постъпления за модернизацията на страната, освен износа на суровини – неслучайно, докато ОПЕК обяви, че намалява обемите на добивания от нейните членки петрол, Русия дори увеличи петролния си износ.

Разбира се, износът на суровини, сам по себе си,  не представлява заплаха - дори и САЩ например, скоро ще станат един от водещите износители на втечнен природен газ. Проблемът е, че износът на суровини не би трябвало да е основния източник на валутни постъпления за една държава. Руското ръководство е наясно с проблема и предприема сериозни стъпки за преодоляването на тази негативна за икономиката на страната схема. Но, въпреки суровинния характер на икономиката си, Русия беше и си остава водещ играч в Евразия, което пък позволява по радикално нов начин да очертаем и геополитическите и позиции в света. Както е известно, руските и световните експерти отдавна се опитват да отговорят на вечния геополитически въпрос, какво всъщност представлява Русия? Дали тя е част от Запада или от Изтока? Според мен, отдавна трябваше да излезем извън тази дихотомна схема, тласкаща ни в задънена улица, тъй като Русия, нито е част от Запада, нито пък от Изтока (в чистия им вид). Геополитическата роля на Русия е да бъде Север. Разбира се, това е тема за отделен и то обширен анализ. Въпреки това, всички предпоставки за подобно позициониране на Русия отдавна са съзрели и появата на новото и геополитическо обозначаване просто ще отрази реалната картина на съвременния многополюсен свят.

В този контекст, от особено значение е разширяването на енергийното сътрудничество на Русия с азиатския регион и, най-вече, с Китай и Япония. Това сътрудничество е съществено и необходимо допълнение към руската енергийна стратегия, позволяваща и да ускори превръщането на Евразия в единно цяло, в което Русия ще заема централно място. Само че енергийната стратегия, сама по себе си, очевидно е недостатъчна за това. Тя би трябвало да се допълни от сериозна логистична стратегия и инвестиции в развитието на транспортната инфраструктура, от китайско-руската граница до тази между Русия и ЕС, и най-вече на товарните превози. На практика, енергийното сътрудничество и създаването на развита инфраструктура на енергийните потоци е предварително и необходимо условие за превръщането на руската територия в основната търговска магистрала на Евразия. Решаването на тази задача ще помогне и за изграждането на равномерно разположена и развита (по модела на онази в европейските страни и САЩ) жилищна и производствена инфраструктура в Русия.

Краят на лимитрофите

Цялата неособено дълга история на Източна Европа, след разпадането на т.нар. „социалистически блок”, за пореден път ни демонстрира, че елитите на държавите от региона, които обикновено се дефинират като „лимитрофни” (от лат. Limitrophus, т.е. „граничен” – б.р), не са в състояние да провеждат самостоятелна външна политика. В тази връзка, те не могат да се разглеждат като сериозни партньори на Русия, към които тя следва да се отнася с необходимото уважение. Следователно, руският подход към тях трябва да е изключително „потребителски”, т.е. аналогичен на американския. В тази връзка и в контекста на намаляването на геополитическото значение на Източна Европа, значението на проектите за газопроводите Северен и Южен поток е изключително голямо, тъй като ще помогне да бъдат ерозирани очертаващите се лимитрофни връзки в триъгълника Беларус-Полша-Украйна. От тази гледна точка, можем дори да предположим, че краен резултат от реализацията на проекта Северен поток биха могли да станат няколко „транзитни трансформации”, които съществено да променят  и опростят геополитическата картина в Източна Европа. На първо място, прекратяването на основния газов транзит през териториите на Беларус и Полша, т.е. фактът, че Беларус вече ще получава природен газ предимно за покриване на вътрешните си потребности (при положение, разбира се, че се запазят сегашните негативни тенденции в процеса на формиране на т.нар. „съюзна държава”, обединяваща Русия и Беларус). На второ място и вследствие на това,  Полша ще започне да получава руския газ не през територията на Беларус, а от Германия, което би я превърнало от транзитна държава в краен получател на руски природен газ. Подобна схема на газовите доставки за Полша би съдействала за по-адекватното възприемане на геополитическите и геоикономически реалности от полския елит. На трето място, съответно, реализацията на Северен поток ще позволи на Германия не само да стане краен получател на руски природен газ, а и (на практика) основната транзитна държава, което значително ще укрепи геополитическата връзка между Русия и Германия и ще стимулира реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм.

Аналогично на Северен поток, проектът Южен поток ще въведе необходимия ред в газовия транзит през Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест.

В резултат от всичко това, Германия и Русия ще успеят да ерозират икономически очертаващият се транзитно-лимитрофен триъгълник Беларус-Полша-Украйна и да накарат елитите на тези държави, които в момента оглавяват този процес, да осъзнаят реалното съотношение на силите в Източна Европа. Подобно решение на проблема е възможно само, ако Беларус престане да бъде транзитна територия за руския петрол и природен газ, значението на Украйна в транспортирането на руските енергоносители значително намалее, а Полша започне да получава газ от Германия. В такъв случай всичко ще си отиде на мястото. Резултат от успешната реализация на Северен и Южен поток ще стане рязкото намаляване на геополитическата роля на Източна Европа (и, съответно, нарастване ролята на Югоизточна, през чиято територия ще минава Южен поток), в контекста на интеграционните процеси в Евразия, което вероятно би съдействало и за отказа на САЩ да залагат на лимитрофните държави, опитвайки се да ерозират формирането на една наистина обединена Европа, както и за установяването на по-продуктивен диалог с ключовите държави от региона.

 

* Авторът е ръководител на Информационно-аналитичния център към Академията за управление при президента на Беларус

{rt}