През октомври 2009, в Източна Европа се случиха няколко важни събития. Двама ветерани на американската външна политика, които са част от сегашната администрация на САЩ: вицепрезидентът Джоузеф Байдън и държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посетиха столиците на Полша, Чехия, Румъния и Словакия. Байдън са появи във Варшава, Прага и Букурещ за да привлече трите страни към новата версия на американската Система за противоракетна отбрана (ПРО) и да договори разполагането на ракети „Patriot” и военнослужещи на САЩ в Полша, където това ще са първите чуждестранни войници, от разпадането на Варшавския пакт (преди 19 години) насам.
На свой ред, Гейтс посети словашката столица Братислава, където участва в двудневната среща на военните министри на държавите от НАТО и партньорите на пакта. На нея се дискутираше създаването на ракетен „щит”, който да покрие цялата територия на Европа, както и безпредецентното разширяване на военните операции на САЩ и НАТО в Афганистан.
Мисията на НАТО в Афганистан и приносът на американските съюзници
Няколко дни преди това, официалното издание на американските въоръжени сили “Stars and Stripes” съобщи, че Пентагонът ще изразходва допълнително 110 млн. долара за модернизацията на седем военни бази в България и Румъния, които американците имат право да ползват, съгласно договорите, подписани с тях през 2005 и 2006.
Това съобщение породи определена политическа реакция във въпросните страни, след като редица официални лица в България и Румъния се опитаха да смекчат обществените опасения, провокирани от двете съобщения, заявявайки, че техните (иначе доста проамерикански настроени правителство) ще осъществяват контрол върху разширяващите се бази. Всъщност, истината е, че София и Букурещ вече не контролират начина, по който Пентагонът и НАТО използват в момента (нито пък, как ще повишават нивото на използването им в бъдеще) техните летища и другите им бази, също както и не определят, в кои точно „горещи точки” ще бъдат изпратени техните военнослужещи: в Босна, Косово, Афганистан или Ирак.
На срещата на военните министри на НАТО, която се проведе в края на октомври в Словакия, беше одобрено искането на главнокомандващия войските на САЩ и НАТО в Афганистан – генерал Стенли Маккристъл, за увеличаване на военния контингент в тази страна. Така, Полша обеща да изпрати там още 600 войници, а повечето от останалите страни ще я последват. Имайки предвид решението на американския президент Обама (съобщено по време на речта му във Военната академия Уест Пойнт, през декември 2009) САЩ да увеличат числеността на корпуса си в Афганистан с още 30 000 души, както и призивите му европейските съюзници на Америка също да изпратят още части, можем да очакваме, че скоро общият брой на американските сили и тези на НАТО може да достигне 200 000 души.
Тук е мястото да напомня, че дори и във върховия момент на американските операции в Ирак (краят на 2007 и началото на 2008), числеността на войските на САЩ в тази страна и в Афганистан не надхвърляше 186 000 бойци. Когато Барак Обама влезе в Белия дом, в началото на 2009, в Афганистан имаше 34 хиляди американски войници, докато в края на годината броят им нарасна два пъти, а през 2010 ще продължи да се увеличава, достигайки поне 100000.
Преди време, генерал Маккристъл обяви, че ако в Афганистан бъдат изпратени още 85000 американски войници, това би бил „най-малко рисковият вариант”, определяйки изпращането на 40000 като „минимално възможния” и „силно рискован вариант”. В крайна сметка, съобразявайки се с негативните обществени настроения в самите САЩ, президентът Обама обяви, че ще изпрати в Афганистан още „само” 30000 американски войници. Междувременно, провелата се през октомври 2009 в Братислава среща на военните министри на държавите от НАТО, сложи край на разгорялата се през есента на миналата година в американските медии дискусия за това, дали рязкото активизиране на военните действия в Южна Азия, Пакистан и Афганистан следва да се характеризира като „наказателни” или пък като „антитерористични” операции. Тоест, дали Пентагонът и НАТО ще ограничат военните си действия само до „лова” на оцелелите предполагаеми членове на Ал Кайда или ще започнат пълномащабна война срещу всички бунтовнически сили, определяни от тях като „талибани”, от двете страни на афганистанско-пакистанската граница.
Вторият вариант на развитие на събитията ще доведе до това, че допълнителният 30-хиляден корпус ще се окаже съвършено недостатъчен, а „най-малко рисковият вариант” на генерал Маккристъл (т.е. изпращането на още 85 хиляди американски войници) може да се превърне в неизбежен. Както е известно, на срещата в Братислава, генералът изнесе петнайсетминутен доклад, който генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен коментира така: „обсъдихме всестранната оценка на генерал Маккристъл и неговия общ подход, като лично аз констатирах широката подкрепа на всички министри за неговата гледна точка относно антибунтовническите действия” (1). На свой ред „Los Angelis Times” коментира, че „всички американски партньори от НАТО демонстрираха пълната си подкрепа за енергичната антибунтовническа стратегия в Афганистан, като по този начин излъчиха сериозен импулс за значително увеличаване броя на американските военни там. Военните министри на държавите от пакта одобриха лансираната от главнокомандващия силите на САЩ и НАТО генерал Стенли Маккристъл стратегия. Алиансът отклони предложенията за намаляване числеността на военната мисия за борба с остатъците от Ал Кайда” (2). Накрая, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс увери, че „много наши съюзници обмислят увеличаването военните или гражданските си контингенти в Афганистан” (3).
Впрочем, само ангажиментите в Афганистан изглежда не са достатъчни за НАТО. Според неговия генерален секретар Расмусен, има редица допълнителни задачи, които следва да се вземат предвид при разработването на новата Стратегическа концепция на пакта, включително „ядрените проблеми”, „киберотбраната”, „сложният икономически климат”, „последиците от прекъсванията в енергоснабдяването” и „вероятно най-глобалният проблем – климатичните промени” (4). Основно внимание обаче се отделя на две теми, като и двете са свързани с Русия, в качеството и на основен антагонист на Алианса. Първата, според Расмусен, е свързана с „задълбочаващият се проблем с енергийната сигурност. Много държави вече усетиха на гърба си последиците от прекъсванията в снабдяването с енергоносители, а през следващите няколко години енергийната борба само ще се изостря. Което пък означава, че ни се налага да мислим, как да защитим пътищата за доставка на енергоносители, транзитните си маршрути и обектите, които са от жизнено значение за нас”. В случая, генералният секретар очевидно визираше колективните (НАТО-САЩ-ЕС) усилия за „намаляване на енергийната зависимост на Европа” от Русия и продължаване разработването на алтернативни маршрути за петролните доставки от басейна на Каспийско море и Близкия изток за Европа, заобикаляйки Русия (и Иран). Между другото, ако някой би си позволил да прокламира подобна политика спрямо западните държави, това би се възприело от тях като „обявяване на енергийна война”.
Споменавайки прословутият чл.5 от Устава на НАТО, Расмусен заяви, че „основна задача на пакта беше, е и ще продължи да бъде защитата на нашата територия и собственото ни население. Най-важното за членовете ни е да гарантираме сигурността им и НАТО винаги успешно се е справяла с тази задача”. В същото време е ясно, че на планетата има само една държава, която би могла (пък макар и теоретично) да застраши територията на пакта и това е Русия.
Коментарите на генералния секретар за „заплахите от кибертерористични атаки, които, както видяхме в Естония преди две години, могат сериозно да дестабилизират една или друга държава”, направиха намеците му още по-прозрачни. В изказването си в Братислава, Расмусен перефразира известната реч на Джордж Буш-старши, за „единна и свободна Европа” (5), произнесена през 1989: „Новата ни стратегическа концепция трябва да потвърди старата цел на НАТО: да помогне за пълната консолидация на Европа, като континент, и създаването на една цялостна, свободна и мирна Европа. Ще продължим да я следваме, тъй като тя е принос за евроатлантическата сигурност и това е мощен стимули за страните-кандидатки да следят за спазването на реда в собствения си дом”.
Според него, редица малки и съвсем малки европейски страни, както и трите държави от Южен Кавказ, които все още не са в НАТО, но са изпратили свои военни и военна техника в Афганистан (арменският министър на отбраната също участва на срещата в Братислава, за да предложи там участието на свои части в мисията на НАТО) трябва да бъдат приети в Алианса, въпреки опасенията и възраженията на Москва. По-долу ще се спра на въпроса, какво могат да очакват тези държави (и техните съседи) от присъединяването си към НАТО, използвайки като пример България и Румъния.
Какво означава това за три други страни, приети в пакта още през 2004 – бившите съветски републики Естония, Латвия и Литва – стана ясно в края на миналата 2009, когато Расмусен призова за „ясно изразено присъствие на НАТО в балтийските държави”, отбелязвайки, че не изключва „осъществяването на съвместни военни учения в бъдеще”, с които да се утвърди „видимото присъствие на Алианса в балтийските държави и в близост до границите на Русия” (6). Преди това, помощникът на държавния секретар Филип Гордън, който е бивш сътрудник на Института Брукинг, Международния институт за стратегически изследвания в Лондон и Германското дружество за международни отношения в Бон и изигра „важна роля в разработването и координацията на политиката на НАТО в навечерието на 50-тата юбилейна среща на върха на пакта във Вашингтон” (7), посети Естония и се срещна с външния министър Урмас Пает, който пък призова „Грузия, Украйна и Босна и Херцеговина да бъдат включени в Плана за действия за членство в НАТО, както и да бъде приета програма за оказване на помощ на държавите, стремящи се да влязат в пакта” (8).
На подобно геополитическо равнище (привличането на постсъветски републики и руски съседи, като Грузия и Украйна, в един контролиран от САЩ военен блок) нищо не е случайно. Призивът на естонския външен министър бе еднозначно подкрепен от американския сенатор Джон Кери, непосредствено след инспекцията му в Афганистан. Както отбеляза Кери: „Макар че светът се е променил, продължават да съществуват някои от идеологическите и геополитически фактори, които бяха в основата на създаването на НАТО и, в частност, фундаменталните и постоянни задължения на западните демокрации за тясно сътрудничество и противопоставяне на агресията, както и ангажимента им да защитят всеки член на Алианса, станал жертва на нападение. Надявам се да осъзнаем перспективите за бъдещо разширяване на НАТО за сметка на балканските държави, Грузия и Украйна” (9).
Както нееднократно беше заявено и на срещата на НАТО в Словакия, макар че пактът все по-често осъществява военни операции извън собствената си зона на отговорност: на Балканите, в Южна Азия, Североизточна и Централна Африка и по целия периметър на Средиземно море, неговата „централна” роля си остава същата, както и през всичките шейсет години на съществуването му – противопоставянето на Русия.
Базите в България
Нека си припомним, как Русия, в лицето на тогавашния и президент Владимир Путин и нейния външен министър Сергей Лавров, реагира на съобщението, че САЩ ще ползват седем военни бази в България и Румъния. През 2007 Путин заяви, че „не можем просто така да стоим и да гледаме, как американците получават нови бази в България и Румъния и възнамеряват да разположат ракети в Полша и радар в Чехия” (10). На свой ред, Лавров отбеляза, че „Русия трудно може да разбере някои решения на НАТО, като например разполагането на американски военни обекти в България и Румъния” (11).
Що се отнася до огласената през втората половина на 2009 информация, че Пентагонът възнамерява да инвестира 110 млн. долара за модернизацията и разширяването на военните бази в двете държави: 50 млн. долара за военната база в Румъния, чиито капацитет позволява там да бъдат разположени до 1600 американски войници и още 60 млн. долара за обект, позволяващ разполагането на 2500 войници в България, не са малки суми за две толкова бедни държави. Според старшия сътрудник по проблемите на националната сигурност в Американския съвет за външна политика Джеймс Робинс: „Усилията на САЩ в Румъния и България са част от глобалната им стратегия за предислокация, приета още през първите години от управлението на Буш-младши и целяща прехвърлянето на американските части от Германия на Изток” (13).
Цитирайки заместник секретаря на Държавния департамент за контрол на въоръженията и международната сигурност Елън Таушър, специализираното военно издание “Stars and Stripes” посочва, че „САЩ се готвят, в съвсем близко бъдеще, да разположат свои части в Полша” (14).
Инвестициите на българската държава по предаването на своите военни обекти на Пентагона и НАТО не са малки. Освен това, САЩ се готвят да изразходват 60 млн. долара за разширяването на една от военните си бази в тази страна, военният министър Николай Младенов заяви, че „Афганистан е най-голямата българска военна мисия, която всяка година струва на данъкоплатците около 90 млн. лв (68,7 млн. долара)” (15). Тоест, страната губи чисто 8,7 млн. долара годишно. Като цифрата ще нарасне, ако Младенов изпълни даденото малко преди това обещание да увеличи българския военен контингент в Афганистан. Българската военна база, в която скоро ще бъдат разположени 2000 американски войници, е „Ново село”, като този военен полигон ще се модернизира „така че да може да приеме повече войници и да се използва за военни учения с участието на много държави, а не само на САЩ и България” (16). Това означава, че той ще се използва и за подготовка на многонационалните сили на НАТО за участието им в сегашната война в Афганистан, в частност, както и за потенциалното им използване в други държави от Близкия изток, постсъветското пространство и Африка. При това, особено ще се акцентира върху интеграцията на експедиционните сили на държавите, възникнали върху руините на Съветския съюз и Югославия.
През октомври 2009, министър-председателят на България Бойко Борисов, заедно с висши офицери, посети наетата от американците база в Ново село и заяви, че „България ще продължи военното си сътрудничество със САЩ”, както и, че „Сърбия и Украйна също са изразили интерес към участие в съвместни учения” (17).
В хода на срещата на военните министри от Югоизточна Европа (SEDM), провела се в края на същия месец в България, министърът на отбраната Младенов „предложи на колегите си от съседните държави да използват съвместните българско-американски военно-тренировъчни обекти в Ново село... В провеждащото се всяка година съвещание участваха военните министри на всички държави, имащи статут на наблюдатели: Грузия, Молдова, Сърбия и Черна гора” (18). При това, по данни на сайта на НАТО Partnership for Peace Information Management System, в хода на срещата, в която участваха и „представители на Обединеното съюзно командване на НАТО в Неапол и Обединеното командване на пакта в Брунсум (Холандия), както и на Агенцията на НАТО за консултации, командване и управление, Сърбия и Черна гора получиха статут на постоянни членки на SEDM (19). Освен това, на последното съвещание на тази организация, чиито действия се пресичат с тези на други програми на Алианса, като Адриатическата харта и Партньорство за мир, бе приет Пети допълнителен протокол към Споразумението за Многонационалните мирни сили за Югоизточна Европа. Както е известно, пълноправни членки на SEDM са САЩ, Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Гърция, Италия, Македония, Румъния, Словения, Турция и Украйна.
Мястото на Румъния в стратегията на САЩ
Представители на Сърбия и Черна гора бяха поканени да участват в програмата за подготовка на Пентагона Joint Task Force – East (Съвместни оперативни сили - Изток), на която ще обърна повече внимание по-долу, и бяха споменати от вицепрезидента на САЩ Байдън, при последното му посещение в Румъния (октомври 2009), като бъдещи членове на НАТО.
В Букурещ, Байдън заяви, че „както посочи и президентът Обама, няма стари и нови членове на НАТО, има само членове на пакта, като за всички тях се отнася чл.5 от Устава на организацията, според който нападението срещу един от тях се смята за нападение срещу всички” (20) и „нашите военни действат рамо до рамо в Афганистан, Ирак и района на Западните Балкани” (21). На свой ред, румънските медии обърнаха специално внимание на думите му, че „САЩ споделят стремежа румънските съседи, включително и Молдова, да продължат да вървят по пътя на демокрацията и да се интегрират в европейските структури, когато бъдат готови за това. Ето защо трябва да направим всичко възможно за да стабилизираме политическата ситуация в Молдова” (22).
Тук е мястото да припомня, че през април 2009 Молдова стана арена на т.нар. „туитър-революция” (по името на най-известния сайт за микроблогване), копирала модела на предишните т.нар. „цветни” революции в Сърбия, Грузия, Украйна и Киргизстан, през 2000-2005, като сегашното и правителство изглежда готово да обедини страната с Румъния, което би означавало, че още една постсъветска държава ще се окаже в НАТО. И Байдън иска да завърши успешно именно този процес.
Както е известно, в Молдова е налице нерешен и „замразен” конфликт с т.нар. Приднестровие, където, през 1992, Русия разположи свои миротворчески сили, след като в сблъсъците между Кишинеу и Тираспол загинаха или бяха ранени хиляди хора. Днес там се намират 365 руски военни, но в края на миналата 2009 правителството в Тираспол помоли Москва да увеличи броя им, тъй като очаква нарастване на напрежението с прозападно настроеното ново правителство на Молдова.
Без значение, дали Молдова, която по конституция е неутрална държава, ще влезе в НАТО по собствена воля или като част от „разширена Румъния”, Алиансът рискува да се окаже във фактическа война с Приднестровието, което пък се подкрепя от Русия. При подобно развитие, тъй като Румъния е пълноправен член на НАТО, Алиансът може да се обяви за защитник на Молдова, като свой съсед, и дори да използва прословутия чл.5 от своя устав срещу Приднестровието, където, пак ще напомня, са разположени руски части.
В обръщението си към румънските управляващи, от края на октомври 2009, Байдън посочи, че: „В Източна Европа има държави, които все още се борят за налагането на пълноценно функционираща демокрация и динамична пазарна икономика. Вие можете да помогнете на правителствата на Молдова, Грузия и Украйна по пътя им към стабилността и просперитета... Много предстои да се направи и в Армения, Азербайджан и Беларус” (23).
Шестте страни, споменати от американския вицепрезидент, са тъкмо онези „целеви държави”, които в рамките на оказалата се неуспешна програма „Източно партньорство” на ЕС, трябваше да бъдат откъснати от постсъветската Общност на независимите държави (ОНД) и интегрирани в ЕС и НАТО.
Освен това, Байдън засегна основната цел на предшестващите посещението му в Румъния визити в Полша и Чехия – изграждането на европейското „крило” на прословутата американска система за глобален противоракетен щит (т.нар. ПРО). Коментарите му по този повод в Букурещкия университет, включваха следната теза: „Аз наистина оценявам приноса на вашето правителство в новата архитектура на ПРО, която се опитваме да наложим в Европа. Защото това е най-добрата архитектура и тя се създава с цел да се гарантира физическата защита на вашите страни, както и на Съединените щати” (24). По-нататък, той продължи да рекламира „новата архитектура на противоракетната отбрана”, която „ще защитава всички съюзници от НАТО, включително тези от Централна Европа”, гарантирайки им „по-мощна, умна и бърза защита” (25). В скоба ще отбележа, че „Централна Европа” е термин, който напоследък се използва от САЩ по отношение на повечето държави, които бяха част от Източна Европа по време на студената война, т.е. този нов термин е чисто политически, а не географски.
Фактът, че Байдън акцентира именно върху тази тема в Румъния, показва, че САЩ планират да разширят мрежата на системата си за ПРО и в Черноморския регион. Само 24 часа след като вицепрезидентът на САЩ отлетя от Букурещ, високопоставен американски военен чиновник спомена въздушната база „Михаил Когълничану”, разположена край румънското черноморско пристанище Констанца (където САЩ планират да инвестират 50 млн. долара), която бе използвана за целите на войните в Афганистан и Ирак. Според него, „през пролетта на 2010, тя ще се превърне в обект на постоянно базиране на американски части и ще се използва съвместно с румънската армия” (26). В някои предишни свои статии, вече разгледах все по-агресивното военно проникване на САЩ и НАТО в Черноморския регион. Междувременно, в един руски военен доклад от края на 2009, се цитира следната справочна информация по темата:
- Над 4000 американски военни трябва да бъдат разположени в двете бази: 1600 в Румъния и 2500 в България, като управляващите в тези две държави очакват, че те ще се настанят там за продължителен период от време;
- Всичко това става в съответствие с намерението на Пентагона да съкрати 55-хилядната си групировка в Германия и да предислоцира част от войските си в някои страни от Източна Европа, включително България и Румъния;
- Броят на американските военни в двете бази („Михаил Когълничану” и „Ново село”) няма да е голям, но никой не може да гарантира, че в бъдеще той няма да бъде удвоен, утроен или пък учетворен. Нещо повече, присъствието на бази на САЩ/НАТО на черноморското крайбрежие ще се допълни от военната реорганизация, която САЩ осъществяват в Балтийския регион. В резултат от което, един прекрасен ден, Русия ще открие, че е попаднала в капан (29).
Предислокацията на американските части
Предислокацията на американските бойни и експедиционни части от Германия и Италия в Румъния и България се осъществява вече от две години насам. През юни 2007, една българска новинарска агенция съобщи, че „военното летище в Безмер ще се трансформира в една от шестте нови стратегически авиационни бази извън територията на САЩ” (29). Малко по-късно, друг български източник предположи, че „НАТО ще прехвърли самолети от американската военновъздушна база в Авиано (Североизточна Италия), във въздушната база „Граф Игнатиево” в България” (30). Година преди това, български новинарски сайт съобщи, че „новите наземни, морски и авиационни бази по крайбрежието на Черно море ще осигурят по-лесен достъп (при необходимост) за разгръщане на американските сили в Централна Азия, някои региони на Средния изток и Югозападна Азия” (31).
През 2007, новата програма на Пентагона (Joint Task Force - East) стартира дейността си в България и Румъния, а на следващата година щабът и се настани в румънската база „Михаил Когълничану”. Основната и цел е осъществяването на съвместна военна подготовка на американски, български и румънски части за операции в Афганистан, а в бъдеще и на други места.
В рамките на тази програма, през миналата 2009, беше реализирана, продължила повече от три месеца (от 7 август до 24 октомври), серия от учения. В тях участваха две тежки бригадни тактически групи, придаденият към тях 2-ри разузнавателен брониран полк (с бронетранспортьори Stryker) и 173-та въздушно десантна бригада, която в момента се базира във Виченца (Италия). Както е известно, свръхмодерният американски бронетранспортьор Stryker за първи път бе изпробван в Ирак, през 2003, а след това и в Афганистан. България и Румъния са поредните му изпитателни полигони.
Тези две черноморски държави са място за базиране на Joint Task Force – East и 2-ри разузнавателен брониран полк (Stryker), както и „предни оперативни бази” за евентуална война в Южна Азия, и са готови да играят същата роля в конфликти, които могат да избухнат в Черноморската зона, Кавказ или Персийския залив.
Според съобщения в медиите, в рамките на съвместните военни учения, провели се през август-октомври 2009, „бойци от 2-ри разузнавателен брониран полк (Stryker), базиран в германския град Вилзек, преминаха, в Румъния и България, подготовка за предстоящото си разгръщане в Афганистан. През август, американците стовариха 30 бронетранспортьори Stryker на летището „Михаил Когълничану”, в Източна Румъния, и оттогава насам провеждат комбинирани учения с румънските си колеги. Ротацията на американските военнослужещи в Румъния и България се осъществяваше на всеки три седмици, от началото на август до края на октомври 2009” (32).
На споменатата по-горе база „Ново село” в България: „Български сухопътни части и бойци от армията на САЩ демонстрираха, на 8 октомври, съвместимост и военни умения пред инспектиращите ги високопоставени чиновници. Демонстративните учения преминаха под формата на сражение с противник, по време на което частите на коалицията неутрализират вражеските сили... Поделенията на двете страни бяха разгърнати с цел да усъвършенстват военните си навици и подобрят военното сътрудничество... Joint Task Force – East, т.е. съвместните партньорски усилия на лидерите, спомагателния персонал и материално-техническата поддръжка, съдействат за успешното преминаване на всички бойни единици през различните цикли на обучение. Ученията включват тактическа и имитационна подготовка, но не само: атаки в състава на отделения и взводове с използване на боен огън от автоматично оръжие, минохвъргачки и гранатомети; бронетранспортьори Stryker и бронирани машини за пехотата БМП-1, както и бойна подготовка на спасители” (33).
Специализираното американско издание „Battle Creek Enquirer” подробно описва едно от тези съвместни учения: „Войниците от трите държави съвместно отработиха индивидуално и групово придвижване, включително с бронирани транспортни средства, използвайки различни видове оръжия, и демонстрираха спасителните си навици на бойното поле. Освен това, те тренираха координацията на действията си, при прочистване на враждебна градска среда” (34).
На свой ред, българската новинарска агенция „София Нюз” отбеляза, че: „Съвместните българско-американски военни действия на базата „Ново село” са част от тридневните учения, включващи разузнаване и стрелба по мишени... Българските и американските войници проведоха съвместни учения за борба с противника в градски условия, като в тях бе приложена военната тактика, използвана и в Афганистан” (35).
В началото на октомври 2009, същата агенция съобщи, че „високопоставени офицери от двете армии участват в ученията в „Ново село” и наблюдават тактическите учения на сухопътни части на САЩ и България с хеликоптери Black Hawk и бронетранспортьори Stryker, както и българска бронирана техника” (36).
Междувременно, в деня на пристигането на вицепрезидента Джоузеф Байдън в Букурещ, румънското правителство обяви, че е подписало Споразумение за достъп с Пентагона: „Според комюникето за пресата на Министерството на националната отбрана и настоящето Споразумение, Румъния предоставя на армията на САЩ достъп до използването на обекти, утвърдени в рамките на Закона 268/2006, Приложение А, които обикновено се представят в чуждестранните и румънски медии като „американски военни бази”, а не като „обекти, предадени в разпореждане на въоръжените сили на САЩ”, каквато е точната формулировка”. При обсъждането на споразумението, американската страна е била представена от „офицери на Европейското командване (EUCOM), Обединената група на американските войски в Европа (USAREUR), Американските военновъздушни сили в Европа (USAF) и американското посолство в Букурещ” (37).
Същият ден, в румънската столица се проведе международна конференция по проблемите на НАТО и новата стратегическа концепция на пакта. В доклада, обобщаващ резултатите от нея се посочва, че „Румъния настоява да бъде потвърдена актуалността на чл.5 от Устава на Северноатлантическия алианс. Друга сфера, от която е заинтересована румънската страна, е енергийната сигурност”. В тази връзка, високопоставен румънски представител отбеляза, че „Румъния е сред най-активните държави-компоненти в сферата на енергийната сигурност. Днес НАТО потвърждава значението на тази сфера и включи този момент в заключителните документи, касаещи операциите за защита на ключовите сухоземни и водни инфраструктури. В момента се разработват и други елементи на стратегията за енергийна сигурност, която НАТО възнамерява да следва” (38).
Малко преди това, при срещата си с Байдън, румънския президент Траян Басеску отбеляза, в същия дух, че „терминалът за втечнен природен газ в Констанца си остава съвместен проект, също както и петролопроводът Констанца-Триест” (39).
Какво се случва на отсрещния бряг на Черно море?
Междувременно, на източния бряг на Черно море, помощникът на държавния секретар по отбраната на САЩ по въпросите на международната сигурност, Александър Вершбоу (бивш посланик на НАТО в Русия) се появи в Грузия за да обсъди „модернизацията на системите за ПРО, участието на грузинския военен контингент в операциите в Афганистан и други актуални въпроси” (40). В Тбилиси, Вершбоу подчерта, че „постъпателното движение на Грузия към НАТО е много важно за нас и сме готови да разработим специални програми за постигането на тази цел” (41). Редица сходни заявления на високопоставени служители на Пентагона често се цитират и от руските медии, според които: „Администрацията на САЩ оказва подкрепа на Грузия за създаването на въоръжени сили, отговарящи на съвременните изисквания и способни да осъществяват пълноценно сътрудничество с НАТО... Вашингтон прави всичко възможно в тази посока. Стотици американски специалисти, включително морски пехотинци, осъществяват в момента подготовката на грузинските военнослужещи, които трябва да се присъединят към ръководения от САЩ международен контингент в Афганистан, по решение на президента Саакашвили. Очаква се, че общо 700 грузински военни ще заминат за тази страна в началото на 2010, при положение, че загубите на коалицията нарастват с всеки изминал ден... Както изглежда, грузинският президент е готов да върви докрай, жервайки живота на собствените си войници, само и само да вкара страната си в НАТО” (42).
Само четири дни, след като Вершбоу напусна Грузия, на 24 октомври 2009, американските морски пехотинци започнаха в тази страна двуседмични съвместни учения с кодово название „Незабавен отговор-2009”, които посолството на САЩ в Тбилиси определи като „специално разработени за да повишат способността на грузинските части да осъществяват антибунтовнически операции в Афганистан, съвместно с американските сили”.
Както е известно, предишните такива учения („Незабавен отговор-2008”), включващи най-мащабното, в досегашната история на грузинско-американските отношения, разгръщане на въоръжени сили на САЩ в Грузия, приключиха на 31 юли 2008, т.е. само три дни преди обучената от американците грузинска армия да бомбардира и нахлуе в Южна Осетия, провокирайки августовската война с Русия, като по-голямата част от американската военна техника, след приключването на ученията, остана в Грузия.
Тоест, ежегодните учения „Незабавен отговор” осигуряват на САЩ „доверена” армия, обучена и подготвена за повторна военна агресия срещу Южна Осетия и Абхазия (т.е. за пореден въоръжен конфликт с Русия), както и за операциите в Афганистан.
И така, истинският театър на конфронтацията и на възможни военни действия започва на Балканите и в Черноморския регион, след което продължава покрай южните руски граници към границите на Китай, а България и Румъния са ключови звена от тази „верига”.
Бележки:
1. New York Times, October 23, 2009
2. Los Angeles Times, October 24, 2009
3. Ibid
4. NATO, October 22, 2009
5. http://usa.usembassy.de/etexts/ga6-890531.htm
6. Bloomberg News, October 19, 2009
7. U.S. State Department, March 16, 2009
8. Interfax, October 17, 2009
9. Boston Globe, October 22, 2009
10. New Europe [Belgium], Week of June 2, 2007
11. Standart News, December 7, 2007
12. Stars and Stripes, October 17, 2009
13. Ibid
14. Ibid
15. Focus News Agency, October 19, 2009
16. Sofia News Agency, October 8, 2009
17. Sofia News Agency, October 8, 2009
18. Xinhua News Agency, October 22, 2009
19. Partnership for Peace Information Management System, October 23, 2009
20. U.S. Department of Defense, October 22, 2009
21. Financiarul, October 23, 2009
22. Nine O'Clock News, October 23, 2009
23. Deutsche Welle, October 22, 2009
24. Nine O'Clock News, October 23, 2009
25. Deutsche Welle, October 22, 2009
26. Associated Press, October 23, 2009
27. Black Sea: Pentagon’s Gateway To Three Continents And The Middle East, Stop NATO, February 21, 2009
http://rickrozoff.wordpress.com/2009/08/27/79; Black Sea Crisis Deepens As Threat To Iran Grows, Stop NATO, September 16, 2009
http://rickrozoff.wordpress.com/2009/09/16/black-sea-crisis-deepens-as-threat-to-iran-grows; Black Sea, Caucasus: U.S. Moves Missile Shield South And East, Stop NATO, September 19, 2009, http://rickrozoff.wordpress.com/2009/09/19/283
28. Pravda, October 23, 2009
29. Standart News, June 6, 2007
30. Sofia News Agency, October 6, 2007
31. Sofia Echo, November 17, 2006
32. United States European Command, October 22, 2009
33. United States European Command, October 13, 2009
34. Battle Creek Enquirer, October 22, 2009
35. Sofia News Agency, September 17, 2009
36. Sofia News Agency, October 8, 2009
37. Financiarul, October 24, 2009
38. Financiarul, October 24, 2009
39. Nine O'Clock News, October 23, 2009
40. Trend News Agency, October 19, 2009
41. Trend News Agency, October 20, 2009
42. Voice of Russia, October 16, 2009
* Авторът е независим външнополитически анализатор от Чикаго, САЩ
{rt}
