На фона на изострянето на вътрешнополитическите противоречия, свързани с промяната на пълномощията на Автономната област Войводина, и особено след посещението в Сърбия на руския президент Медведев (през октомври 2009), стратегията на Европейския съюз към региона се промени в посока към консолидация на Западните Балкани и превръщането на Сърбия в ключов регионален център.
На свой ред, сръбският президент Борис Тадич също се опитва да дефинира външнополитическата стратегия на страната си в европейското пространство. Той оцени геополитическата роля на Сърбия в Европа като „значителна”, изказвайки мнение, че процесът на европейското обединение ще приключи едва когато всички държави от Западните Балкани станат пълноправни членки на ЕС. Запазвайки в центъра на външнополитическата си доктрина сръбското членство в Евросъюза, Тадич подчерта ключовата роля на Германия за постигането на тази цел: „Подкрепата на приятелска Германия за европейския ни път има неоценимо значение, а една силна и стабилна Сърбия, като член на ЕС, ще бъде не само залог за по-добрия живот на нейните граждани, но и основа за стабилността на Западните Балкани, което е и в интерес на цяла Европа”.
Кой лобира за Сърбия в ЕС
В тази връзка е показателно, че тезата за геостратегическото значение на западнобалканското пространство и ключовата роля на Сърбия в региона беше лансирана за първи път не от Белград, а от Виена, която акцентира върху това, че Западните Балкани са традиционна сфера на австрийските външнополитически интереси. Така, в края на миналата 2009, австрийския посланик в Белград Клеменс Коя заяви, че „Австрия може да направи много неща в Сърбия. Макар че сме малка страна, сме икономически много активни. Ние сме сред най-големите инвеститори и концентрираме усилията си върху интеграцията на Западните Балканите в ЕС. Смятаме Сърбия за ключова държава в западната част на Балканския полуостров... Австрия симпатизира на Сърбия, както и на Босна и Херцеговина и Хърватия, тъй като между нас има културна близост”.
На второ място, като ключов сръбски партньор се очертава Италия. През ноември 2009, за първи път в 130-годишната история на сръбско-италианските дипломатически отношения, в Рим се проведе двустранна среща на най-високо равнище, на която, от сръбска страна, присъстваха, освен президента Борис Тадич, премиерът Мирко Цветкович и деветима негови министри. Главните резултати от нея бяха два. В геополитическата сфера беше формулирана обща позиция по стратегията за интегриране на Западните Балкани в ЕС и подписана декларация за стратегическо партньорство между двете държави, както и няколко двустранни споразумения, предвиждащи подкрепа на италианските компании за използване на инвестиционните ресурси на Сърбия, сътрудничество в сферите на енергетиката и високите технологии. Освен това, 2014 беше определена като дата за присъединяването на Сърбия към ЕС.
Според италианския премиер Силвио Берлускони, тези споразумения откриват пред Белград пътя за свободна търговия с Италия, а на италианския бизнес – за търговия и обмен не само със Сърбия, а и с останалите източноевропейски държави. В подкрепа на тази теза, Тадич подчерта, че Сърбия отваря за Италия пазар от 850 млн. потребители, което не би могла да направи нито една друга държава от региона.
Междувременно, италианското икономическо присъствие в страната бързо нараства: през последната година Италия излезе на първо място по внос на сръбски стоки (27,6% от целия сръбски износ за ЕС).
В икономическата сфера, между Сърбия и Италия бяха подписани редица споразумения, които обаче нямат толкова икономически, колкото геополитически характер. Става дума за договорите със северните италиански региони Ломбардия, Фриули, Венеция-Джулия и Венето, които, както подчерта Берлускони, „ще имат най-голяма полза от развитието на двустранните отношения със Сърбия”. Интересно, че тъкмо споменатите северноиталиански региони изиграха най-голяма роля в процеса на задълбочаване децентрализацията на Италия. Както е известно, те претендират за разширяване на автономията си във всички сфери и, най-вече, във финансовата. И макар че проектът за това бе отхвърлен с национален референдум, усилията им в тази посока не секват.
Имайки предвид, сложната вътрешнополитическа ситуация в Сърбия, свързана с утвърждаването на Статута на Войводина, въпросните споразумения с италианските „еврорегиони”, смятани за „флагмани” на децентрализацията, изглежда отразяват стремежа на Белград да заимства „челния италиански опит” по обособяване на индустриално развитите райони.
Очевидно е, че Италия съвсем сериозно се е заела да лобира за сръбската интеграция в пространството на ЕС. Така, италианският външен министър Франко Фратини и доскорошният еврокомисар по разширяването Оли Рен бяха главните инициатори Сърбия да получи в най-скоро време безвизов режим с ЕС, което вече е факт. Сега, Италия настоява 2014 да бъде утвърдена като крайна дата за присъединяването на Белград към Евросъюза. На свой ред, Тадич обяви Рим за „ключов партньор на сръбската евроинтеграция”, а страната си за „ключов фактор в Западните Балкани”.
В името на добрите отношения с Италия, на Сърбия се наложи да направи сериозен компромис по въпроса за кандидатурата на Масимо Д’Алема за външен министър на ЕС, имайки предвид, че навремето именно Д’Алема подкрепи въздушните удари на НАТО срещу остатъчна Югославия (по време на Косовската криза, през 1999). Това обаче не попречи на Тадич да заяви, че изборът на Д’Алема за втори човек в йерархията на ЕС „би бил от огромна полза за сърбите, а в перспектива и за целите Западни Балкани”. Както е известно, в крайна сметка, италианецът изгуби битката за поста от британската баронеса Аштън.
Междувременно, продължава съгласуваното „урегулиране”, от страна на ЕС, на редица остри проблеми, касаещи Сърбия. Особено очевиден е повратът в отношението на Брюксел към Белград на фона на изявленията на френския дипломат №1 Бернар Кушнер, направени през ноември 2009. Макар че, от една страна, тези изявления изглеждат взаимноизключващи се, от друга, те са твърде показателни. Така, Кушнер увери Сърбия, че Франция я подкрепя по пътя и към ЕС, разкритикува Холандия заради отказа и да деблокира Преходното търговско споразумение на Белград с ЕС, поради недостатъчно искреното сътрудничество на сръбските власти с Международния трибунал за бивша Югославия, и обеща, че тази ситуация няма да се проточи. Веднага след това обаче, френският външен министър опроверга сам себе си, посочвайки, че той лично уважава холандския отказ за отстъпки, докато някогашният сръбски генерал Ратко Младич не бъде предаден на трибунала, и затова смята, че още не е дошло време за представянето на официалната молба на Белград за членство в ЕС.
Противоречивото и доста объркано изявление на Кушнер илюстрира стремежа на Франция, без да бъде прекратен досегашният едностранен натиск върху Сърбия, ЕС да премине към следващия етап в конструирането на отношенията между региона на Западните Балкани и Евросъюза.
Впрочем, малко след изказването на Кушнер, Холандия също промени позицията си спрямо Белград. Ако след предаването на трибунала в Хага на бившия босненски сръбски лидер Радован Караджич, тя твърдо заявяваше, че ще блокира Преходното търговско споразумение и Споразумението за стабилизация и асоцииране (част от което е и първото – б.р.), „докато не бъдат предадени и Ратко Младич и Горан Хаджич (бившият президент на т.нар. „Сръбска Крайна” -б.р.)”, в средата на ноември три партии от управляващата в тази страна коалиция, без каквито и да било видими причини, внезапно стигнаха до извода, че са налице очевидни признаци за развитие на сътрудничеството на Сърбия с Хагския трибунал и подкрепиха присъединяването и към ЕС. Наистина, холандците все още не са се отказали от тезата си за необходимостта от максимално сътрудничество с трибунала, но в същото време дадоха на неговия главен прокурор Серж Брамерц „карт бланш” да действа както сам прецени.
След като в доклада си от 3 декември 2009, Брамерц посочи, че през последните месеци сътрудничеството на Сърбия с Международния наказателен съд за бивша Югославия се е засилило, холандският външен министър Максим Ферхаген изрази надежда, че това ще накара страната му да преразгледа позицията си и да деблокира Преходното споразумение със Сърбия, което пък ще позволи да стартира ратификацията на Споразумението за стабилизация и асоцииране на страната към ЕС.
И още нещо, което всъщност можеше да се очаква. Както винаги, в моменти на геополитически трансформации на Балканите, своите интереси и намерения декларира и Ватиканът. В тази връзка е особено показателно, че по време на последното си посещение в Италия, сръбският президент Тадич се срещна с папа Бенедикт ХVІ и разговаря с него на четири очи. Сред основните теми на разговора бяха подкрепата на Католическата църква за процеса на евроинтеграция на Сърбия, както и двустранните отношения между Белград и Светия Престол. Борис Тадич е подчертал голямото значение на политическото сътрудничество с Ватикана, „християнското присъствие в Югозападна Европа и екуменическият диалог между Католическата и Православната църкви”.
На свой ред, папата е посочил, че през 2013 се навършват 1700 години от Миланския едикт, с който римските императори Константин І Велики и Лициний узаконяват свободата на християнското вероизповедание в Империята, отбелязвайки, че Константин е „роден на днешната територия на Сърбия, в Ниш”, което е подходящ повод за осъществяването на „важни срещи за задълбочаване на екуменическия диалог”.
Тук е мястото да напомня, че политиката за „сближаването на християнските църкви” от векове насам се реализира от Ватикана с едно условие, от което Католическата църква никога няма да се откаже: признаване върховенството на Римския папа. Вероятно именно в тази връзка, Тадич се постара да акцентира повече върху политиката (използвайки факта, че Ватиканът отказва да признае независимостта на бившата сръбска провинция Косово), докато папата наблегна именно на екуменическия диалог и присъединяванета на всички държави от Западните Балкани към ЕС, което „би затворило 1700-годишния цикъл след Миланския едикт”. Освен всичко друго, на срещата, Тадич и папата стигнаха до извода, че годишнината от издаването на едикта, през 2013, би била идеалния повод за посещение на главата на Католическата църква в Сърбия.
Сърбия в контекста на „евразийските” стратегии
Междувременно, Сърбия продължава да играе ключова роля и в балканските стратегии на две, достатъчно влиятелни, сили, извън ЕС, които с известна условност бихме могли да дефинираме като „евразийски”. Става дума за Русия и Турция.
Както е известно, последното посещение на руския президент Медведев в Сърбия (през октомври 2009) се оказа доста успешно за развитието на двустранните отношения, както в икономическата, така и в политическата сфера. „Газпром” вече осъществява пълната реконструкция на сръбския петролен монополист НИС и създаде, заедно със „Сърбиягаз”, съвместно предприятие за модернизация и използване на газохранилището „Банатски Двор”. Двете страни се споразумяха за изграждането на Център за реагиране при кризисни ситуации в Ниш, както и за разширяване на сътрудничеството в сферите на технологиите, науката, културата и търговията. През последните пет години, руските инвестиции в сръбската икономика достигнаха 1 млрд. евро, а на сръбските в Русия 400 млн. евро (като лъвският дял – 350 млн., се държи от Sintelon и Hemofarm). В същото време, заради кризата, търговският обмен между двете държави е спаднал с почти 50%, през 2009.
По време на посещението на Медведев бяха съгласувани и редица съвместни инфраструктурни проекти. Така, руският кредит от 1 млрд. долара за Сърбия ще отиде, отчасти, за покриване на бюджетния дефицит, но основната му част (800 млн.) са предназначени за реконструкция на сръбската жп мрежа и изграждането на белградското метро. Освен това бяха обсъдени възможностите за използване на руски технологии и инвестиции за изграждането на газови електространции, захранвани от сръбския участък на бъдещия газопровод „Южен поток”.
Основният резултат от посещението обаче, бе потвърждаването на руската подкрепа за суверенитета на Сърбия (включително по отношение на Косово), като Медведев подчерта, че Русия ще продължи да оказва необходимата помощ за отстояване на сръбските национални интереси. Енергийното (а това означава и геостратегическото) укрепване на руските позиции в Западните Балкани дава на Сърбия конкретен шанс да се опита да си извоюва водеща икономическа и политическа позиция в този регион. Това обаче, не означава автоматичното разрешаване на всички проблеми на Белград.
Паралелно с активизирането на Брюксел и Москва в Западните Балкани, в района нараства и геополитическата активност на Турция. Така, само няколко дни след посещението на Дмитрий Медведев в Сърбия, там се появи и турският президент Абдула Гюл, начело на многобройна делегация, включваща и водещи представители на турския бизнес. По време на разговорите си с Борис Тадич, Гюл специално отбеляза стратегическото положение на Сърбия в региона, като изрази силния интерес на Анкара от изграждането на Паневропейския транспортен коридор № 10 и инвестициите в сръбската икономика и инфраструктура. Впрочем, по инициатива на вицепремиера Младжан Динчич, Турция вече подписа със Сърбия договор за свободна търговия. По време на последното посещение на турския президент пък, двете страни подписаха пет споразумения за съвместни инфраструктурни проекти, икономическо, финансово и техническо сътрудничество, както и административен договор за гарантиране на социална защитеност. Според Гюл, те трябва да „укрепят отношенията ни със Сърбия” и, въпреки че Анкара беше сред първите, признали независимо Косово, „косовският въпрос не може да бъде пречка за развитие на двустранните отношения”.
Интересно е, че в рамките на посещението на Гюл беше предвидено той да се срещне с водещите религиозни и политически лидери на населения предимно с мюсюлмани район на Санджак (днешната област Рашка), но вместо това президентът присъства в Белград на съвещание за икономическото развитие на областта, след което посети Сремски Карловац и Нови Сад (Войводина), където и той, и Тадич подчертаха, че отношенията между Сърбия и Турция са достигнали „своеобразен връх”.
Сръбският президент предложи турският бизнес да увеличи инвестициите си в населените предимно с мюсюлмани Рашка и Златиборски окръг, както и да участват в изграждането на индустриална зона в района на Тутин. Той напомни, че Сърбия и Турция заедно участват в изграждането на газопровода „Южен поток” и пожела страната му да се включи и в проекта „Набуко”.
За по-нататъшното задълбочаване на сръбско-турските отношения обаче, пречат някои аспекти на турската стратегия в района на Западните Балкани, които влизат в противоречие със стратегическите интереси на Белград. Така, през ноември, по време на посещението си в босненската столица Сараево, турският външен министър Ахмет Давутоглу обяви, че целта на турската външна политика е превръщането на някога „османските” Балкани в център на световната политика. Сред основните тези, изложени от Давутоглу в Сараево, бяха например, че „в Турция има повече босненци, отколкото в Босна, повече албанци, отколкото в Албания, и повече чеченци и абхазци, отколкото в Чечения и Абхазия, тъй като всичко това е османско наследство... За всички тези различни нации на Балканите, в Средния изток и Кавказ, Турция е сигурно убежище... Анадолът е ваш, а ние сме сигурни, че Сараево е наше... Историята, съдбата и бъдещето на Турция и Босна и Херцеговина са общи, а териториалната цялост на Босна и Херцеговина е също толкова важна за нас, като тази на самата Турция... Ние искаме нов балкански регион, основан на политическите ценности, икономическата взаимозависимост, сътрудничеството и културната хармония. Такива някога са били османските Балкани. Ще възродим тези Балкани... Османските столетия на Балканите са били време на успехи, затова днес е нужно да ги възродим”. Както е известно, повечето от тези твърдения бяха преценени като „скандални” от обществеността в редица балкански държави (включително и в Сърбия) и макар че Давутоглу се опита да обясни, че не е бил разбран правилно, сараевската му реч никак не помогна за укрепване позициите на Турция на Балканите, нито пък съдейства за ускоряване на почти безнадеждно затъналия процес на присъединяването и към ЕС.
Заключение
И така, налице е сериозна активизация на усилията на редица ключови западноевропейски държави (Германия, Австрия, Италия) и наднационални институции (включително Ватикана) за консолидация на региона на Западните Балкани, под егидата на ЕС. В същото време, задълбочаването на кризата в Сърбия, във връзка с проблема за бъдещето на Войводина и паралелното изостряне на междупартийната борба, се съпровожда с трескави опити на управляващите в Белград да си гарантират по-солидна външна подкрепа. Успоредно с това нараства активността в региона и на две мощни „евразийски” сили (Русия и Турция), в чиято стратегия на Сърбия също се придава голямо значение. В същото време, сегашните сръбски власти (а това се отнася и за целия сръбски елит) изглежда все още нямат достатъчно ясна представа за външнополитическите си приоритети.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
