Истинският смисъл на прословутата трилогия “Властелинът на пръстените” като че ли може да се усети най-добре в сцената, когато, на годишнината от гибелта на Пръстена на силата, Сам Майтапер намира изпадналият в безсъзнание Фродо Бегинс.
“…Фродо лежеше възнак, трескаво стискайки верижката с бисера (заменил унищоженият Пръстен) и, очевидно, бълнуваше.
Той изчезна завинаги – повтаряше непрекъснато – и сега навсякъде е тъмно и пусто”.
Това е една от най-силните и трагични сцени в епопеята. И въпреки, че е съвсем кратка и промеждутъчна, именно в нея се крие ключът за осъзнаването на онова, което всъщност е искал да ни внуши британският професор. Защото в тази епопея се разказва не само (и не толкова) за хобитите и елфите, драконите и тролите, нито за вълшебства и магии или за походи и битки. Дори не и за победата на доброто над злото. Става дума за нещо по-различно. Всъщност “Властелинът на пръстена” е книга за Загубата, повест за края на Златния век. Някога в света, наред с обикновеното е присъствало и Абсолютното, дишайки същия въздух. И тъкмо с него може да се обясни цялата Магия, Красота и сакралния Смисъл на Средната земя, които усещаме, четейки това наистина велико произведение. В края на книгата обаче, прекрасната епоха си отива, изчезвайки безвъзвратно по неизвестно чия воля. Именно това измъчва Фродо – съзнанието че е изчезнал Великият Смисъл и онова, което превръща него - ограниченият хобит разсъждаващ само в тесните границите на родната Хобитания и от едно хранене до следващото, в герой, участващ във велики подвизи, е безвъзвратно изгубено. Онова, което е оправдавало и осмисляло живота му и без което той би бил никого не интересуващ дебелак, е изчезнало навеки.
Красотата и мъдростта на елфите, мрачните тайни и майсторството на древните джуджета, твърдостта и благородството на човешката раса – всичко това остава в миналото. Отива си Великият Мит, изгаряйки в битките, отплувайки отвъд далечните морета, загубен в многобройните томове на историческите хроники.
Но нима подобно усещане не мъчи днес и нас, представителите на съвременното човечество? Всъщност, в тази книга няма щастлив край. И прелиствайки последната и страница, читателят е обзет от тъга и неясен копнеж по древното знание и смисъл, изгубени от модерните хора.
Изчитайки томовете на “Властелина”, оставяме опустялата Средна земя, загубила своята Магия, Вълшебството и Очарованието си, за да се върнем отново в собствения си реален свят, който отдавна е преживял и забравил тази загуба и вегетира в своята тотална обикновеност и десакрализация, загубил Смисъла, лишен от истински чувства и опустошен. Но, ако отново отворим първата страница на книгата, моментално пак попадаме в света, където всичко е вълшебство, тайна и красота, свят, в чиято истинност ужасно ни се иска да повярваме.
Вероятно именно тук се крие и тайната за невероятната популярност на произведенията на професор Толкин – в това, че авторът съумява да покаже в книгите си отблясъка на забравената Традиция, ехото от древното знание, следите от предишните велики епохи. Този сблъсък между реалността, с която ежедневно се срещаме, и фантастичният свят от страниците на книгата, между красотата на измислицата и уродливата реалност, между благородните истини на епоса и неприлично баналното ежедневие, винаги ще ни кара, поне за час, да се откъсваме от собствения си свят за да погледнем в света на нереалното.
Всички страдаме по своя изгубен Златен век и, повдигайки очи към звездите, слушайки воя на вятъра или наблюдавайки полета на облаците, всички ние се опитваме (може би несъзнателно) да си припомним нещо истинско, красиво и изначално. Именно затова толкова ни привлича тази понякога мудна и изобилстваща с излишни описания и отклонения епопея за пътуването на деветимата от “братството на Пръстена”, техните приключения и несполуки, битки и победи.
Тъкмо това помага и на жанра “фентъзи” (за чиито създател се смята Толкин) вече десетилетия наред да се задържа на гребена на вълната. Същият интерес към вълшебствата и магиите, невероятните им възможности и надхвърлящи човешките представи перспективи, обяснява впрочем и огромната популярност на далеч по-слабите книги за Хари Потър, или пък тоталното увлечение по доктрините на т.нар. “ню ейдж”. В основата на всички тях е стремежът за връщане към Традицията, т.е. към древното Начало.
Всъщност, голямата заслуга на Толкин е, че съумява да усети истинския пулс на традицията, откривайки го в исландските саги, германския епос, скандинавските сказания и финската епична поема “Калевала”. Британският професор отлично се възползва (в добрия смисъл на думата) от преданията, сказанията и легендите. Без да открива нищо ново, той просто тълкува по по-различен начин познатите митове, преразказвайки заложените в тях архетипове. Достатъчно точно ни предава духа на древните сказания, разбира се, на моменти отклонявайки се от буквалния им преразказ (например, превръщайки елфите от пърхащи дребосъци в прекрасни и мъдри мъже и жени, а джуджетата – от живеещи под земята скъперници и вампири, в упорити и достойни за уважение войни и труженици), но запазвайки духа им. Или поне така изглежда на пръв поглед.
На практика Толкин създава цяла Вселена - отделен свят със свои богове и демони, герои и злодеи. Създава езиците на населяващите го общности, съчинява генеалогиите им, чертае картата му. Наред с това обаче, въпросната Вселена е копие на онази, която живее в собствените ни приказки, митове и епоси. Именно това обяснява и невероятния успех на създателя и. Той просто преразказва нещо, което хората вече знаят, представяйки им го в нова и красива обвивка. Доколко точно обаче?
Трилогията на Толкин апелира към Традицията, оттам черпи своите идеи и образи. Впрочем, към същия първоизточник се обръщат преди това и Вагнер, и европейските окултисти и дори немските нацисти. И също като тях, в своята епопея Толкин нерядко става жертва на опасния стремеж да присади мита към съвременната действителност, или по-скоро да я подмени с него.
В крайна сметка, трилогията “Властелинът на пръстените” не е просто история за приключенията на малките симпатични хобити, или за вълшебния свят на Средната земя, нито пък описание на поредната война между доброто и злото. В центъра на епопеята е жестоката война между различните раси – тези на елфите, хората, джуджетата, орките и тролите. И именно расовата принадлежност автоматично определя мястото на един или друг герой в книгата. Така, оркът например, никога не може да бъде положителен персонаж – той винаги е отвратителен, жесток и подъл. За сметка на това елфът е съвършения положителен герой и дори да извърши нещо недотам достойно, това става погрешка или случайно. Всъщност трилогията почти буквално повтаря характерните расистки митове за съществуването на “избрана раса” (в случая това са елфите и матьосниците), предана на Валинор, на обикновени хора, които могат да грешат и вършат подлости, но по принцип имат правото да съществуват, и накрая – на раса от полу-човеци, които независимо че уж притежават някакви личностни характеристики, са обречени да бъдат отвратителни, нищожни и подли и затова бъдещето им е да бъдат унищожени или, най-малкото, стерилизирани. На всичкото отгоре техните отрицателни качества се обясняват именно с расовия им произход – така тролите са “недоразвити или неуспешно еволюирали енти”, а орките са дегенерирали елфи.
Случайно ли е, че всички положителни герои във “Властелина на пръстените” (включително и в едноименния, удостоен с безброй награди, филм) са високи, синеоки блондини (и, понякога, брюнети). За сметка на това отрицателните изглеждат като типични представители на “цветните раси”: орките са ниски, с тесни очи – характерни монголоиди, хората-предатели (застанали на страната на Саурон, т.е. на злото), пък са ако не негри, то много приличащи на жители на Близкия изток (впрочем, дали е случайно, че всички те идват именно от Юга?).
Разбира се, популярността на книгата, както и на филма, направен по нея, могат да се приемат и като обяснима реакция срещу опитите за тотално налагане в съвременните общества на т.нар. “политическа коректност”. Истината обаче е, че епопеята на Толкин се основава не толкова на “расовия мит”, колкото на една, доста ясно очертана геополитическа визия.
Сакралната география
Известно е, че според т.нар. “сакрална география”, посоките на света притежават собствено качествено съдържание, въз основа на което се подреждат в определена йерархия: начело е ориентираният към Полюса на Битието Север, след това “раждащият Слънцето” Изток, след това са Западът и Югът. Йерархията е проста и дори аксиоматична – с деградацията на нашия свят, сакралният му център променя местоположението си, в зависимост от намаляването на значимостта на посоките на света и в съответствие със задълбочаването на въпросната деградация. Така сакралният център се измества постепенно от Севера към Изтока, а оттам към Запада и т.н.
Внимателно анализирайки текстовете на Толкин, се сблъскваме със своеобразен, обърнат с главата надолу, вариант на “сакралната география”. При него, на върха в йерархията е Западът – като част от хоризонта, където е разположена свещената земя на валарите и към която са насочени всички помисли на елфите. На по-ниска степен в сакралната йрерахия на Средната земя се намират източните територии. На изток – в земите на Мордор се устремява Саурон, там създава държавата си, оттам героите на Толкин очакват идването на Злото. Неслучайно в една от сцените, в края на книгата, от Изток към Средната зема се надига Тъмнината, превръщайки за героите от “Задругата на Пръстена” изгрева в символ на някакво фатално проклятие.
В сакралната география на британския професор, Северът също не буди симпатии. Именно на Север изгражда огромните си мрачни подземия Ангбад, чудовището Мелкор-Моргот (подозрително напомнящ Сатаната), дръзнало да се противопостави на самия Творец.
В тази обърната надолу с главата перспектива съвсем различно изглежда и войната, която водят силите на Запада (съюзът на елфите и хората и присъединилите се към тях създания) и тези на Изтока (т.е. на Мордор) и неговите съюзници. Всъщност става дума за войната между Изтока и Запада в нашия собствен свят. А сражението край река Андуин представя (макар и в едно невероятно криво огледало, обърната наопъки реалност и леко променени участници) събитията от Втората световна война.
Впрочем, за това намеква и самият автор – градът, разположен на реката, отвъд която се води битката, се нарича Минас-Итил, а самата местност, покрай реката, отвъд която започват земите на страшния Мордор, се нарича Итилия. Но Итил е едно от старите имена на Волга, където през 1942-1943 се води Сталинградската битка. Именно там, на бреговете на Волга (Итил) се решава съдбата на света, там се сблъскват на живот и смърт най-силните държави на Изтока и Запада.
А какво представлява Мордор? Толкин описва жителите му като уродливи създания, тънещи в бедност и мръсотия – ужасяваща тълпа, управлявана от жестоки надзиратели. Работят под ударите на камшиците и всичко, което произведат им се отнема. В края на трилогията си, Толкин описва и в какво се превръща Хобитания, попадайки под властта на гадните пришълци от Изтока, и това описание много напомня с представата за централизираната командно-планова икономика у тогавашните западни “съветолози”. Тази държава с планова икономика, населена с безмозъчни, тъпи азиатци и разположена далеч на Изток, на река Итил, всъщност е Съветския съюз. Именно по този начин изглежда болшевишката империя с нейните социалистически лозунги в очите на благовъзпитаните британци. Сталин пък е превърнат от Толкин в Саурон, създание, породено от друг, не по-малко ужасен демон – Моргот (т.е. Ленин). Така погледнато, става ясно и кого точно е имал предвид Толкин, описвайки Саруман. Този опитен магьосник и борец срещу демоничната заплаха от Изток, не съумява да се опази от разложителното влияние на социалистическите идеи, макар и видоизменяйки ги по своему. Това, разбира се, е Хитлер. Впрочем, описанието на огромните работилници на Саруман, както и плановете му за индустриално развитие, силно напомнят заводите на Круп, Сименс и ИГ Фарбениндустри, превърнали се в опасни конкуренти на британските и американски индустриалци. Все пак действителността е малко по-различна от художествената измислица на Толкин. Германия и СССР се оказват врагове и именно те се сражават на река Итил, макар че през 1939-1941 перспективите за съюз помежду им действително изглеждат съвсем реални. Още повече, че в очите на британския професор, нацистка Германия и Съветския съюз повече са си приличали, отколкото са се различавали, т.е. би трябвало да са съюзници, а не врагове.
Елфите, хобитите и хората (с изключение на онези от Юга, подкрепящи Мордор) пък олицетворяват демократичните западни държави. Те са порядъчни, духовно извисени, живеят в почти демократичен строй, а кралската династия на Гондор спокойно можем да сравним с британската монархия. Митичната, отвъдокеанска земя Валинор, към която се стремят елфите (и, където в крайна сметка се преселват окончателно), символизира САЩ. Неслучайно елфите не горят от желание да участват пряко в битката с Мордор, предпочитайки (подобно на Америка до края на 1941) индиректно да подкрепят коалицията срещу “силите на Злото”.
Тоест, трилогията е своеобразна апология на англосаксонската цивилизация, опитваща се да наложи своя “нов световен ред”. А възроденият Гондор символизира новия Запад, изграден след окончателната победа над Изтока. Има нещо много символично дори във факта, че екранизацията на “Властелина на пръстените” бе реализирана именно в годините след 11 септември 2001 – т.е. в периода на войните в Афганистан и Ирак, открили новата ера в присъствието на западните сили в Близкия и Среден Изток.
Толкин описва елфите като типични представители на атлантическата цивилизация. Те инстинктивно се стремят към моретата, свикнали са да покоряват безбрежните океани, чувстват се чужди в Средната земя и се готвят да я напуснат заради далечния полумитичен Валинор. В геополитически смисъл, борбата на Светлите сили от Средната земя срещу силите на Мрака символизира именно тоталния сблъсък между Запада и Изтока, между “морските” (таласократични) и “континенталните” (телурократични) сили.
Великият поход на “Братството на Пръстена”
И така, какво се случва в трилогията на Толкин? “Братството на Пръстена” се опитва да достигне вулканите на Мордор за да унищожи в лавата им Пръстена на силата, съхраняващ мощта на зъл източен магьосник, който се стреми да завладее света. На практика обаче, излиза, че унищожаването на пръстена води не само до гибелта на Саурон, но и до разрушаването на прекрасния вълшебен свят на Средната земя, на цялата му магия, красота и смисъл. Защото именно Пръстенът на силата е онзи сакрален артефакт, на който се крепи и самата магична същност на континента. И трилогията всъщност разказва за унищожаването на сакралната сила на Средната земя. Пръстенът символизира Абсолюта, затова и след унищожаването му, приключва цяла една епоха, отиват си магьосниците и елфите, изчезват вълшебството и красотата. Тоест, става дума за унищожаването на Сакралното Начало.
Разбира се, читателят не може да го осъзнае веднага, защото (нарочно или не) авторът постоянно принизява значението на Пръстена, изкривявайки същността му. Описвайки, как той разяжда душите на онези, които го притежават, подчинява умовете им и привлича тъмните сили, Толкин всъщност дискредитира и самата власт като понятие, приписвайки и изключително разрушителен характер и определяйки я като нещо, към което се стремят само недоразвитите, слаби и изостанали личности. Точно такива в книгата са и Боромир, и наместникът Денетор и дори магьосникът Саруман, чиято гибел е резултат, именно от неудържимият им стремеж към властта. За разлика от тях Арагорн, който е законният наследник на трона на Гондор, въобще не мисли за нея, предпочитайки да се скита с години из Пустошта. Постоянно подчертява отвръщението си към властта и Великият Гандалф. Малко по-властен изглежда повелителят на елфите Елронд и тъкмо поради това в някои сцени от книгата не винаги изглежда положително. Впрочем, струва си да отбележим, че в това отношение “Властелинът на пръстените” силно се отличава от “Силмарилион” – едно далеч по-епично и изпълнено с патос произведение на Толкин, където и същността, и истинският смисъл на властта са показани далеч по-адекватно. Вероятно тъкмо поради това, в съвременното либерално западно общество “Силмарилион” е много по-слабо познат отколкото прочутата трилогия.
И така, в името на какво Пръстенът бива унищожен? В името на някакви нови герои, носители на новия сакрален смисъл в Средната земя? Не. В името на онези, които са главните герои в епопеята на Толкин – хобитите. Интересни същества - дребни, постоянно мислещи за ядене, спане и другите прелести на уютния и комфортен живот.Същества, които въобще не се интересуват от случващото се извън пределите на собственото им село или на Графството. Тъкмо те, в крайна сметка, унищожават и магията на Средната земя.
Именно тези типични еснафи, тези “последни хора” (ако използваме термина на Ницше) са в основата на човешкия идеал на либералното общество. Именно те остават след всичко станало да празнуват победата си, да похапват, да спят и да се размножават, докато последните свидетели на легендата – елфите, магьосниците, орките и тролите, всеки по своя си път, напускат Средната земя. И тъкмо в тяхна чест е написана трилогията на Толкин, колкото и да ни възхищяват образите на Арагорн, Гандалф или Галадриел. Защото именно те побеждават и в хилядолетното противостоене в Средната земя, както впрочем и в кървата световна война, приключила на собствената си планета преди 60 години и вдъхновила Толкин.
Трилогията на британския професор е история за крушението на магията, за това как светът губи своя сакрален смисъл. Тя наистина е очарователна, но би трябвало да сме слепи за да не видим какво всъщност ни внушава. Под маската на древните митове, засягащи най-чуствителните струни в човешката душа, се разказва за нещо, на което би трябвало да се противопоставяме с всички сили – за загубата на свещения смисъл на битието, за края на собствения ни свят. Което се случва именно благодарение действията на главните герои. Възниква естественият въпрос – защо всъщност го правят? Според Толкин – за да спрат нашествието на Изтока, носещо мрак, разрушение и смърт. Само че в случая не става дума само за Изтока, като геополитическо понятие, а за Изтока, символизиращ Традицията и Духа, които, в определен смисъл, действително са несъвместими с ценностите на консумативната либерална цивилизация. Последната не приема нито йерархията, нито авторитета (за нея те символизират робството), не съзнава примата на волята и властта (възприемайки го като тирания), неясни са и аскетизмът и презрението към моментните удоволствия (възприемайки ги като символ на духовна нищета или просто на бедност), не разбира свръхчовешкия смисъл на битието (за нея той означава жестокост и разрушение). За да съхранят собственият си малък и уютен свят, съвременните ултралиберали (подобно на хобитите на Толкин) за готови да унищожат всички ценности, всички традиции и всички светове, носещи някакво по-различно послание, т.е. разбират света и човека по по-различен начин. Всъщност, именно в това е и същността на т.нар. “еднополюсен свят”, на чиято неудържима експанзия сме свидетели напоследък. А това се случва, защото онези, които реализират тази експанзия, действително са готови да унищожат всичко, вкрючително и Пръстена.
Но ето че Пръстенът действително е унищожен, Мордор рухва и Гандалф побеждава. Какво следва от това – дали Фродо и Билбо ще заминат завинаги на Запад, във Валинор, заедно с корабите на елфите (както става в края на трилогията)? А може би нещата ще се развият другояче – така, както дори професор Толкин не би могъл да предположи? Кой може да каже, в какво ще се превърне Гандалф Белия след победата и дали няма да бъде изкован нов Пръстен, който да заеме мястото на предишния. Защото тронът никога не остава празен (колкото и да ни внушават, че властта трябва да предизвиква само отвращение).
Кой може да каже, какво ще стане, когато либералната цивилизация, достигайки върха на своята мощ, се откаже от мита за “общочовешките ценности”, демокрацията и дори от самия либерализъм? Няма ли това да доведе до появата на една нова деспотия, при която “орките” и “тролите” от Изтока и Юга ще бъдат обречена за бавна гибел, “хобитите” ще вегетират в комфорт и безгрижие, а висшите създания – “елфите” ще се наслаждяват на...
{rt}
