20
Нед, Окт
4 New Articles

Концепцията за “жизненото пространство” в геополитиката на нацистка Германия

брой 1 2004
Typography

Въпросът за основния мотив в решението на Хитлер да нападне Съветския съюз – т.е., дали това е била краткосрочна военно-стратегическа задача или дълговременно “програмна” стратегия, все още не е решен задоволително (1). Историците, подчертаващи “програмния” елемент във въпросното решение, поставят ударението върху тясното преплитане на “расово-идеологическите” и чисто геополитическите цели в мирогледа на фюрера. Така, според Андреас Хилгрубер, “Военната победа над Русия, целяща осигуряването на необходимото “жизнено пространство”, и унищожаването на евреите са неразривно свързани както в политическата програма на Хитлер, така и в реалната му политика. Затова и обяснението на нацисткия проект за разширяване на германското “жизнено пространство” следва да се търси в расово-идеологическата догма за еврейският произход на болшевизма” (2).

Действително, лесно можем да открием достатъчно доводи, подкрепящи тезата за “еврейския болшевизъм” особено в книгата на Хитлер “Майн кампф” и по-ранните му речи и публикации. Твърде съмнително е обаче, че приемайки през 1940-1941 решението да нападне СССР, Хитлер е продължавал да се ръководи именно от нея.

Много неща говорят по-скоро, че по това време фюрерът е преразгледал първоначалното си мнение за Сталин и Съветския съюз в един решаващ аспект. Така, ако преди той действително подчертава най-вече “интернационалния” (“еврейския”) характер на болшевизма, то в началото на август 1939, разговаряйки с унгарския външен министър, Хитлер подчертава, че “болшевизмът вероятно се опитва да си сложи каската на национализма” (4). По-късно, през март 1940, фюрерът заявява пред Свен Гедин следното: “Сталин много се е променил. Той вече не е болшевик-интернационалист, а чиста проба руски националист и, на практика, провежда традиционната руска национална политика, провеждана преди това от царете” (5).

На 18 март 1940, в разговор с Мусолини, той твърди, че: “Сталин е един абсолютен автократ и, ако днес мястото му заеме някой руски владетел от ХVІ век например, нищо няма да се промени. Само още по-усърдно ще продължат да гонят евреите от централното управление на страната… и така болшевизмът окончателно би свалил московско-еврейската си интернационалистическа маска, превръщайки се просто в славянско-московски” (7).

Разбира се, това съвсем не означава, че в тактически план Хитлер е бил склонен да се откаже от плановете си за разширяване на немското “жизнено пространство”, само защото представата му за Сталин се е променила. Факт е обаче, че дори и след нападението срещу Съветския съюз, фюрерът продължава да оценява по същия начин болшевишкия вожд, т.е. действително е убеден във вътрешната трансформация на комунистическата империя. Така, по време на една от беседите си на маса с тесен кръг най-близки съмишленици, на 6 януари 1942, той заявява: “Сталин играе ролята на човек, възнамеряващ да използва болшевишката идея за да победи. Но истината е, че всъщност той олицетворява единствено Русия и е продължител на панславистката царска политика. За него болшевизмът е само средство за постигането на истинската му цел и служи за да скрие тази цел от германските и романски народи” (9). Дори и в самия край на войната, на 26 февруари 1945, Хитлер подчертава, че смята Сталин за прагматик и реалист, който не се влияе особено от “мъглявата марксистка идеология”, възнамерявайки да я използва най-вече като “опиум за другите народи”. Според него, жестокостта, с която в СССР се ликвидира еврейската интелигенция, след като е изпълнила задачата да разруши царската империя, доказва това му предположение. Тоест, Сталин своевременно се опитва да предотврати възможността интелектуалците-евреи да “заразят” изгражданата от него нова великоруска империя, следваща идеите на панславизма и духовното наследство на Петър Велики (13).

Не може да се твърди със сигурност, кога точно Хитлер стига до тази нова оценка за Сталин. Факт е обаче, че още в своята “Втора книга”, писана през 1928, той намеква за възможността от подобно развитие на нещата в Русия: “Твърде вероятно е, в Русия да се извърши естествена вътрешна трансформация на болшевишкия свят, в резултат от която еврейският елемент да бъде изместен от руско-националният” (14). Във всеки случай, през 1939 фюрерът окончателно е преразгледал тезата си за “еврейския болшевизъм”, макар и по чисто пропагандни причини продължава публично да се придържа към нея.

Всъщност, основната борба на Хитлер е насочена срещу два, различни противника – западните демокрации и комунистическия Съветски съюз. Затова му е необходимо и откриването на някакъв “общ знаменател”, с чиято помощ тези противници да бъдат причислени към една и съща категория. Най-удобен в случая се оказва постулатът за враговете-близнаци – “еврейският болшевизъм” и “еврейският капитализъм”, който Хитлер използва за пропагандни цели още преди идването си на власт.

Какво обаче следва от предположението, че Хитлер е преразгледал тезата си “еврейския болшевизъм”? Уйлям Кар, който е сред малцината историци, подкрепящи това твърдение, смята хипотезата, че през 1939-1941 Хитлер неизменно и последователно е преследвал старата си идеологическа цел, за твърде съмнителна. Според него, нападението срещу Русия е в по-малка степен “израз на постоянното и твърдо намерение да се овладее ново “жизнено пространство”, а най-вече спонтанна реакция на новата ситуация, застрашаваща стратегическите и икономически интереси на Германия на Балканите” (21).

Следователно, възниква въпросът за истинското съотношение между “краткосрочните” военно-стратегически мотиви на диктатора и “дългосрочните” му програмно-целеви постановки. Безспорно е, че и двата компонента изиграват важна роля в приемането на решението за нападението срещу Съветския съюз. Твърдението на Кар, че в случая програмният компонент е играел второстепенна роля, може да се приеме за вярно само при положение, че Хитлер е оправдавал необходимостта от завладяването на ново “жизнено пространство” най-вече със собствените си расово-идеологически идеи. Но, ако анализираме по-сериозно въпроса, защо фюрерът се стреми към завоюването на това “жизнено пространство” и то именно в Русия и как е обосновал тази си претенция, става ясно, че дори в дългосрочен план за него на първо място са не идеологическите, а икономическите съображения (22).

Още в “Майн кампф” и т.нар.”Втора книга”, а също в многобройните му речи и публикации, Хитлер стига до извода, че основно условие за съществуването на човечеството е наличието у всеки народ на достатъчно “жизнено пространство” -т.е. на определена територия, гарантираща му необходимите средства за съществуване, в най-широк смисъл (т.е. селскостопански земи, суровини, енергоносители и т.н.). Тази основна територия формира стопанската база на нацията, но едновременно с това и ограничава възможностите и за икономически ръст. В конкретното “жизнено пространство” живеят определен брой хора, чиито брой (при нормални обстоятелства) постоянно расте. Като в определен момент териториалната ограниченост на базовото пространство, влиза в противоречие с растящото население.

Това несъответствие между факторите на “жизненото пространство” и “числеността на нацията” може да бъде преодоляно с различни средства. Хитлер обаче не желае да заложи на “икономическото покоряване на света”, т.е. на икономическа политика, ориентирана към износа на стоки. Според него (което е сред най-големите му грешки) подобна политика е неспособна да реши в дългосрочен план проблема с несъответствието между “жизненото пространство” и “числеността на нацията”. Подобно на мнозина свои съвременници, Хитлер вярва, че именно експортно-ориентираната икономическа политика и породената от нея търговска конкуренция между Великобритания и Германия е станала причина за Първата световна война. Той освен това смята, че политиката на икономическа експанзия не само се сбълсква със съпротивата на другите икономически развити сили, но и не може да бъде дълговременно стратегия за преодоляване на фундаменталното противоречие между “жизненото пространство” и “числеността на нацията” дори и затова, че световният пазар прогресивно се съкращява. Опирайки се на популярните по онова време икономически теории, Хитлер предполага, че индустриализацията на аграрните държави ще създаде нови трудности за пласмента за “старите” промишлено развити страни. В речта си от 6 август, 1927 той заявява: “ Разбира се, има още една възможност, а именно износът на стоки. Но това е фалшиво решение: защото не само Германия върви по пътя на индустриализацията, но и Англия, Франция и Италия, напоследък сред конкурентите ни е и Америка и днес най-трудното не е повишаването на производителността, както си мислят мнозина у нас, а в разширяването на експорта. Именно това е основният проблем в съвременния свят, който тотално се индустриализира и се бори за пазари. Икономическите затруднения на Германия ще нарастват и заради усилващата се конкуренция, и защото страните, където доскоро се пласираха немските стоки, сега развиват собствената си промишленост, но и защото недостигът на суровини ни поставя във все по-неизгодно положение спрямо останалите” (27). Освен това Хитлер смята, че ориентираната към експорта икономическа политика ще доведе до изчезването на немското селско стопанство.

Поради всичко това, фюрерът стига до извода че стратегията на “мирното икономическо завоюване на света” е илюзия е няма да реши икономическите проблеми на Германия. Затова той смята за по-правилно “несъответствието между наличното жизнено пространство и числеността на населението да се преодолее чрез завоюването на нови земи по пътя на войните” (28).

Както е известно, и в “Майн Кампф” и във “Втората книга”, Хитлер разяснява, че разширяването на “жизненото пространство” на немския народ може да стане само за сметка на Русия. Многобройните свидетелства, включително дневникът на Йозеф Гьобелс (30), потвърждават, че той нито за момент не се отказва от тази си цел и след поемането на властта през 1933.

Има два основни документа, които постоянно се цитират като доказателство на намерението на Хитлер да започне война, като и двата подчертават ключовото място на икономическия фактор в нацистките претенции за разширяване на германското “жизнено пространство”. Така, в паметната си записка към четиригодишния план от август 1936, фюрерът ясно поставя пред немската промишленост задачата да бъде готова за война след четири години.В нея той подчертава, че замяната на естествените суровини с изкуствени, макар и да облекчава временно ситуацията, не може да се разглежда като дългосрочно решение на немските икономически проблеми. Същественото в случая е, “приемането на мерки, позволяващи ни в бъдеще да си гарантираме… вкончателното решение”. Като в случая под “окончателно решение” се има предвид не ликвидирането на евреите, а “разширяването на жизненото пространство и съответната суровинна и продоволствена база на нашия народ”. И тъкмо това е “задачата, която политическото ни ръководство все някога трябва да реши” (31).

На съвещанието в Хосбах (5 ноември 1937) Хитлер отново разяснява пред армейския елит стратегията за решаване икономическите проблеми на Германия, като пак се връща на теорията за “стесняващите се пазари” и посочвайки, че при наличието на ограничено “жизнено пространство” автархията е постижима само в няколко, отделно взети, отрасъла, заключава, че “Единственият макар и изглеждащ ни непостижим начин да преодолеем трудностите е завоюването на по-обширно жизнено пространство, т.е. това, което открай време е било причина за създаването на новите държави, а също за масовите народни движения и миграции” (32).

На 10 февруари 1939, в речта си пред войсковите командири в Берлин фюрерът ясно посочва, че: “Пред нас има две възможности. Едната е разширяването на износа и гарантиране с негова помощ на необходимия ни внос на суровини и храни, докато втората изисква вместо да съобразяваме числеността на нацията с наличното жизнено пространство, да и гарантираме жизнено пространство, съобразено с нейния ръст. Това е пътят, по който вървят всички велики народи. И лично аз признавам само този път” (35).

Мнозина се опитват на интепретират нацистката геополитическа концепция за “жизненото пространство” като някаква уж антимодернистка “идеология на ре-аграризацията”. Към подобно схващане се придържа например Хенри Търнър, който във фундаменталната си статия “Фашизъм и антимодернизъм” твърди: “За да отслабят остротата на проблемите, пред които през ХХ век се изправя високоиндустриализираната Германия, те (т.е. Хитлер, Химлер, Резенберг и Даре, които авторът причислява към “антимодернисткото течение” в нацистката партия), предлагат възраждането на “култа към кръвта и почвата”, опитвайки се да освободят преобладаващата част от немската нация от индустриалния свят и помагайки и да се върне към простия живот на селските стопани” (37). Според Търнър, Хитлер въобще разглежда икономическата дейност най-вече в аграрния и аспект и дори концепцията му за “жизненото пространства”, в крайна сметка, обслужва целите на “ре-аграризацията” на Германия. Същото уж се отнася и до стремежа за завоюването на Изтока, разглеждано от Хитлер като “чисто аграрно-политическа задача”. Привържениците на въпросната теза смятат, че фюрерът “едва ли се е ръководел от някакви по-широки икономически съображения, като например достъпът до енергоносители и суровини”(39).

Подобни твърдения звучат странно, имайки предвид огромния брой изказвания на Хитлер, ясно показващи, че е смятал въпроса със суровините за централен и е виждал в завоюването на ново “жизнено пространство” най-вече възможност за контрол върху запасите на суровини и енергоносители.

Така, анализирайки суровинния проблем в своята “Втора книга”, нацисткият лидер отбелязва, че още преди Първата световна война “много отрасли се сблъскват със сериозни трудности в снабдяването си с необходимите суровини, което в повечето случаи става по пътя на вноса отвън” (40). Както е известно, той самият категорично отрича този път, посочвайки, че най-доброто решение на проблема е завоюването на нови територии. Според него, икономическото превъзходство на САЩ е обусловено именно от размерите на жизненото им пространство и най-вече притежаването на достатъчно суровинни ресурси.Посочвайки, че бъдещето на Германия, предвид “липсата на достатъчно собствени ресурси и нарастваща зависимост от вноса, ми изглежда много мрачно и тъжно” (41). Пак от тази гледна точка, впрочем, Хитлер оценява и значението на Русия. Той подчертава, че страната “притежава собствени залежи на петрол, който днес е също толкова важен, колкото желязото и въглищата през миналия век” (42).

Всичко това потвърждава, че “суровинният проблем” отдавна вълнува нацисткия лидер. Така, в речта си от 10 октомври 1928, анализирайки причините за икономическия подем и превъзходството на САЩ, той посочва, че истинската причина за тях е не американския икономически модел, а фактът, че “Америка разполага с достатъчно земя за отглеждането на пшеница, а също с достатъчно природни богатства, огромни горски масиви, колосални залежи на различни руди, грамадни каменовъглени басейни и петролни залежи… с две думи Америка е страна с чудовищни природни богатства”(43).

Хитлер неведнъж отхвърля тезата, че икономическите проблеми на Германия могат да се решат само чрез усъвършенстването на икономическия и модел. Според него, те са резултат най-вече на липсата на достатъчно “базова територия”. “Човек съществува не благодарение на идеите, а на житото, въглищата, желязото, рудите и всичко онова, което се крие в земните недра… И, сам по себе си, този проблем не е свързан с икономиката, а именно със земята” (45).

Всичко това доказва, че лансирайте тезата си за несъотвествието между базата, гарантираща доброто снабдяване на населението и числеността на последното, Хитлер в никакъв случай не свежда нещата до недостига на земеделски земи, а поставя ударението върху липсата на достатъчно суровини. През 1931, в разговор с шефа на икономическо-политическия отдел в ръководството на нацистката партия Ото Вагенер, той ясно обосновава концепцията си за завоюването на “жизнено пространство” на Изток, с липсата на достатъчно суровинна база в Германия. Според самия Вагенер, фюрерът му заявява буквално следното: “За да устои в решителната битка с Америка, Европа се нуждае от руската пшеница, месо, дървесина, въглища, стомана и петрол” (47).

Тоест, налице са безброй доказателства, че Хитлер разглежда новото “жизнено пространство” на германската нация на Изток най-вече като източник на суровини. Той многократно се изказва в този смисъл и преди, и по време на войната с Русия. Така, на 9 януари 1941, фюрерът заявява пред командващите немските армии следното: “Руската територия съхранява огромни богатства. Германия трябва да установи своето икономическо и политическо господство над тези земи, без обаче да ги присъединява към себе си. Така ще си гарантираме позициите в бъдещата междуконтинентална битка и вече никой няма да може да разгроми Германия” (48).

Впрочем, икономическите цели на руската кампания подробно се обсъждат през 1940-1941 и от висшето военно ръководство. Като по време на дискусиите се изказват както редица военно-икономически (“краткосрочни”) така и концептуални (“дългосрочни”) сображения. Последните заемат ключово място в анализите, посветени на Русия и представени на 28 юли 1940 от началник щаба на Военноморските сили контраадмирал Фрике. Според него, сигурността на Германия изисква “наличието на максимално самообезпечаваща се икономика, особено по отношение на стоките, жизнено необходими за воденето на война (петрол, храни и т.н.)”. Затова обаче са и нужни суровини и сигурен пазар за пласмент на собственото производство. И в едното, и в другото отношение “Русия изглежда най-подходяща”. В хода на планираното по онова време изграждане на единна европейска икономика под немско ръкъводство постоянно се изтъкват “обективните възможности за взаимно допълване между Германия и Русия, почти във всички сфери на икономиката” (49). В изготвената в началото на 1940 военно-географска справка за европейската част на СССР пък се подчертава значението на такива ииндустриални центрове като Ленинград и Москва, а също и на Украйно като изключитолно ценен селскостопански и промишлен регион. Ролф Дитер-Мюлер констатира, че окупацията им би осигурила на Германия “огромни предимства”. Като ударението се поставя “не толкова върху военното отслабване на противника, колкото на ползата, в дългосрочна перспектива, от контрола върху селскостопанското производство и суровините на тези територии за Германия (50).

В паметната записка на генерал Томас (началник на управлението на военната икономика и въоръжението към Обединеното командване на Вермахта) също се отделя значително място на дългосрочната икономическа изгода за Германия от завюването на ново “жизнено пространство” в Русия. На свой ред статс-секретарят в Министерството на снабдяването Херберт Баке лично уверява Хитлер, че “овладяването на Украйна би ни избавило от всички икономически проблеми” (51).

Вече след нападението срещу Съветския съюз, когато реализацията на поставените от фюрера цели изглежда съвсем близка, Хитлер разсъждава не само за необходимостта от колонизация на източните области, чрез преселването там на милиони немски селяни, но и за фантастичните перспективи, откриващи се със завладяването на суровинните и енергийни ресурси на Русия. През октомври 1941 той отнова подчертава, че завоюваното в Русия “жизнено пространство” ще гарантира автархията на Европа. “Къде другаде можем да намерим толкова качествени железни руди, като украинските? Къде има толкова никел, въглища, манган и молибден? Та това са същите манганови рудници, от които се снабдява и Америка. Да не говорим, че там можем да засадим 40 хиляди хектара с каучукови дървета и така да решим завинаги проблемите с каучука” (55). Обявявайки Украйна за “европейската Индия”, Хитлер заявява: “Вече никой няма да може да ни изгони от Изтока! Оттук нататък ние ще държим монопола върху доставките на пшеница, въглища, стомана и дървен материал” (56).

Всички изказвания на Хитлер говорят за намерението Украйна да се превърне в “житницата на Европа”, а цялото покорено “жизнено пространство” да изпълнява ролята на аграрно-суровинен придатък на обединената под егидата на Райха Европа. Освен това обаче, “жизненото пространство” в Русия се разглежда и като огромен пазар. Така, на 18 септември 1941 фюрерът заявава, че “възможността за пласмент на руския пазар на немските потребителски стоки, ще гарантира небивал подем на саксонската промишленост” (60).

Нацистката геополитическа концепция за “жизненото пространство” съвсем не е била (както твърди Хенри Търнър) израз на техните уж антимодернистки идеи за “ре-аграризация”. Истината е, че Хитлер категорично отхвърля преселването на жители на немските градове за аграрното колонизиране на свободните земи на Изток. Според него, това би било “напразно усилие и пари, хвърлени на вятъра” (61). Разбира се, аграрната колонизацие се приема от нацистите като един от начините за усвояване на новото “жизнено пространство на Изток”, но целта съвсем не е била “ре-аграризацията” на немското общество, а просто отстраняване на съществуващите диспропорции между селското стопанство и промишлеността и предпоставка за изграждането на самообезпечаващ се европейски икономически модел. В представите на Хитлер, овладяването на руските запаси от суровини и енергоносители би позволило на Германия да постигне колосален подем в индустриалното си производство. Образец за фюрера не е средновековното селско общество, а високоиндустриалната и свръхтехнизирана икономика на САЩ, които той отчаяно се стреми да настигне и надмине (62).

По същия начин, и реализацията на социално-политическите идеи на Хитлер е разглеждана в пряка зависимост от основното, според него, условие – поставянето на руските ресурси в услуга на автархичния икономически модел на обединена и доминирана от Германия Европа. Обявявайки се неведнъж против претенциите на Германския трудов фронт (които, принципно, напълно съответстват на собствената му социално-икономическа програма), фюрерът отбелязва, че те са неосъществими “докато немската нация все още не разполага с необходимото за оцеляването и просперитета и пространство” (64).

Обобщавайки всичко казано дотук, следва да подчертая, че претенциите на Хитлер за “жизнено пространство”, в решаваща степен се мотивират от чисто икономически съображения. На 10 октомври 1941 той отбелязва, че: “Войната се връща към първоначалните си форми и вместо битките между нациите, на преден план отново излиза борбата за пространство. Защото, първоначално войната е била именно битка за територия, гарантираща оцеляването. Сега става дума за природни богатства, без които това оцеляване е немислимо. И по законите на мирозданието те принадлежат на онзи, който ги завоюва” (65).

Хитлер напълно изключва войните, които не са мотивирани от необходимостта да се отстрани противоречието между “числеността на народонаселението” и “базата за изхранването му”. Нещо повече, именно в подобни “немотивирани” войни той вижда и причината за възхода на пацифизма.

“Народите, обитаващи некачствени и не разполагащи с ресурси земи – твърди той – са длъжни постоянно, ако имат нормален елит разбира се, да се стремят към разширяване на територията си, т.е. на своето пространство.Този процес, който първоначално е свързан с грижата за изхранване, се оказва по стечение на обстоятелствата толкова плодотворен, че постепенно именно на него започват да се приписват всички успехи на нацията.Тоест, разширяването на територията, в чиято основа първоначално стои чистата целесъобразност, се превръща в героичен акт. Така обаче, оправданият стремеж за съобразяване на жизненото пространство с числеността на народонаселението се изражда в немотивирани завоевателни войни, в които именно липсата на значим мотив, води до последващата ответна реакция под формата на пацифизма. Пацифизмът съществува именно оттогава, откогато по света се водят войни, чиито смисъл вече не е завоюването на нови земи за изхранване на собственото население… И той ще изчезне едва, когато войната престане да бъде инструмент на отделни хора или народи, а отново се превърне в последното средство, с чиято помощ нацията се бори за собственото си оцеляване” (66).

Тоест, става ясно, че ревизията на представите на Хитлер за характера и облика на Русия, която е налице най-късно през 1939, въобще не променя основната му цел, свързана със завоюването на ново “жизнено пространство” на Изток. В своята “Втора книга”, където хипотетично разглежда възможността за трансформация на болшевишка Русия (67), той подчертава, че дори това да се случи, стратегическият съюз с Москва (за който призова лявото крило в нацистката партия, начело с братята Щрасер - 68) е невъзможен. “Защото, до каквото и да доведе този съюз, Германия не би могла да постигне крайната си цел. По отношение на фундаменталния жизнено важен за немската нация въпрос, той не би променил нищо. Напротив Германия още повече би се отдалечила от единствено разумната за нея териториална политика” (69). Затова и победата на болшевишката революция, според Хитлер, се оказва шанс за Германия, “помагайки ни да преодолеем съмненията, пречещи да търсим целта на немската външна политика именно там, където тя единствено следва да бъде ориентирана – към обширните пространства на Изток” (70).

Следователно, не “еврейско-болшевишкия” характер на Русия е истинската причина за програмната ориентация на Хитлер към война със Съветския съюз. Решението за началото на войната е взето без всякаква връзка с това и въобще няма идеологическа основа. Макар, разбира се, нацисткия лидер да използва максимално антиболшевишката и антиеврейска пропаганда за да обоснове допълнително атаката си срещу Русия.

Бележки:

По повод на въпросната дискусия, вж. статиите на Аман, Фьорстер, Шрайбер и Юбершьорер в сборника “Die Zweite Weltkrieg” , R.Piper GmbH&Co. KG, Munchen, 1989.

A.Hillgruber, Die “Endlosung und das deutsche Ostimperium als Kernstuck dess rassenideologischen Programms des Nationalsozialismus, в M.Funke (Hrsg.). Hit;er, Deutschland und die Machte. Materialien zur Aussenpolitik des Dritten Reiches, Dusseldorf 1978.

Akten zur deutschen Auswartigen Politik 1918-1945, Baden-Baden, 1950.

Unterredung Hitlers mit dem schwedischen Forscher Sven Hedin am 4-301940, в A.Hillgruber (Hrsg.) Staatsmanner und Diplomaten bei Hitler, Frankfurt/M. 1967.

Gesprach Hitlers mit Mussolini am 18.3.1940, в Hillgruber, Staatsmanner (вж.4).

A.Hitler, Monologe im Fuhrerhauptquartier 1941-1944. Die Aufzeichnungen Heinrich Heims. Hrsg. v.Werner Jochmann, Hmbg. 1980.

Hitlers Politisches Testament. Die Bormann Diktate vom Februar und April 1945, Hmbg., 1981.

A.Hitler, Monologe im Fuhrerhauptquartier 1941-1944. Die Aufzeichnungen Heinrich Heims. Hrsg. v. Werner Jochmann, Hmbg. 1980.

Hitlers Politiches Testament. Die Bormann Diktate vom Februar und April 1945, Hmbg., 1981.

Hitlers Zweites Buch. Ein Dokument ais dem Jahr 1928. Eingeleitet und kommentiert v. Gerhard Weinberg. Suttgard,1961.

W.Carr Vom Polen bis Pearl Harbour. Zur Entwicklung des Zweiten Weltkrieges, Hmbg., 1987. На друго място Кар цитира бележките на Либман за известната реч на Хитлер на съвещанието с генералите от 3 февруари 1933. Той той заявява: “Как да използваме политическата си мощ, след като се сдобием с нея? Още е рано да се каже. Може би - за увеличаване на експортните ни възможности, но по-добре – за завоюването на ново жизнено пространство но Изток и безпощадната му германизация”. Според Кар, това изказване доказва, че фюрерът е смятал експортната експанзия на напълно постижима алтернатива, т.е. “военната мощ да бъде използвана за да бъдат принудени съседите на Германия да сътрудничат с нея”. Срещу това предположение обаче го

{rt}