През първите десетина години след разпадането на СССР основно съдържание на геополитическите процеси в бившите съветски републики в Централна Азия бе постепенното изтласкване на Русия от тази зона за сметка на САЩ. Американците придобиха сериозно политическо, икономическо, а след 11.09. 2001 - и военно влияние в района, който до началото на 90-те години на XX-ти век беше изцяло контролиран от Москва. Интересът на Вашингтон към Централна Азия бе продиктуван от наличните там сериозни енергийни ресурси, а напоследък и от борбата срещу световните терористични мрежи, които протягат пипала към петте бивши съветски републики Узбекистан, Киргизстан, Туркменистан, Таджикистан и Казахстан. От своя страна лидерите на тези държави приеха с ентусиазъм приятелството със САЩ, разчитайки най-богатата страна в света да им помогне икономически. През 90-те години на ХХ век американците до голяма степен постигнаха целта, очертана от Збигнев Бжежински – да заменят руската доминация в постсъветското пространство с геополитически плурализъм. В първите месеци след атентатите от 11 септември 2001 дори се създаде впечатление, че поне в Средна Азия този плурализъм може да бъде заменен от еднолично американско превъзходство.
През 2004 обаче геополитическата борба в Средна Азия се усложни значително. След отпадането на временни играчи като Турция и Иран сега основните международни фактори в региона са три - Русия, САЩ и Китай. Като потенциален кандидат за присъединяване към тази тройка се очертава Япония.
Китайските претенции за доминация в региона са съвсем отскоро и са първото потвърждение, че през първата половина на XXI-ви век азиатският колос ще бъде единствената държава, способна да оспори едноличното световно лидерство на САЩ. Апетитите на Пекин към средноазиатския регион са подплатени със сериозни демографски и икономически аргументи. Освен че е най-многолюдната държава на планетата, до няколко години се очаква Китай да стане втора икономическа сила в света. Географията също работи в полза на Китай, който граничи с три от петте средноазиатски републики, докато Русия има обща граница само с Казахстан, а САЩ са отдалечени от региона на хиляди километри.
За разлика от американското, влиянието на Русия и Китай в Средна Азия е институционализирано чрез Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), създадена през юни 2001. В нея, освен руснаците и китайците, влизат Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан. С годините сътрудничеството в рамките на ШОС става все по-тясно и вече има не само политически и икономически, но и военни измерения. От 2003, организацията има свой секретариат и ротационен секретар, а от януари 2004 разполага и с постоянен офис в Пекин. Поредната среща на държавите от ШОС се проведе в края на юни 2004 в Узбекистан - държавата, която бе смятана за най-верния съюзник на САЩ в Централна Азия. Ръководителите на страните от ШОС единодушно осъдиха "някои западни страни" за покровителството, което те оказвали на "радикални ислямски организации, позволявайки им да се базират в Западна Европа". Домакинът, узбекският президент Ислам Каримов, в прав текст изрази недоволството си от Запада, който постоянно го критикува за нарушаване на човешките права и за липсата на икономически реформи. Това е и един от основните мотиви за започващата външнополитическа преориентация на Ташкент. Ситуацията бе резюмирана от директора на представителството на Международната кризисна група в Централна Азия Дейвид Люис по следния начин: "Днес пред ръководството на Узбекистан стои задачата за съхраняване на властта, а това е трудно да се направи при съблюдаване на изискването на демократизация, за което настоява Западът. С това се обяснява смяната на ориентирите във външната политика в полза на Русия и Китай." Наистина Москва и Пекин може и да не са богати, колкото американците, но никога не отварят дума за спазването на човешките права и за демократизацията в Централна Азия. Нещо повече - сътрудничеството между Москва и Ташкент се развива по възходяща линия, след като руските спецслужби започнаха да следят изкъсо узбекските опозиционери, живеещи в Русия. В замяна Узбекистан е помогнал на Москва да блокира някои от финансовите потоци, идващи от района на Персийския залив към чеченските бунтовници. В навечерието на срещата на ШОС бе подписан и Договор за стратегическо партньорство между Русия и Узбекистан. Според коментара на един московски вестник с този договор Москва и Ташкент “сложиха дебела официална черта на поредицата от взаимни обиди и критични нападки по адрес на другия”, които са били типични за 90-те години на ХХ век. Успоредно с подобряването на политическите отношения в Узбекистан навлизат и големите руски компании. “Лукойл” подписа договор за съвместна разработка на газови находища с “Узбекнефтегаз” за около милиард долара, “Газпром” ще поеме управлението на узбекската част от някогашния съветски газопровод “Средна Азия-Център”, а най-известната руска компания в областта на хранително-вкусовата промишленост “Вим-Бил-Дан” ще вложи в Узбекистан 20 милиона долара за производството на млечни продукти.
Още по-голям удар за укрепване на своето влияние в Узбекистан обаче нанесе Китай. След срещата на ШОС президентът Ху Цзинтао остана в Ташкент цели пет дни и обяви решението на своето правителство да предостави на властите в Ташкент финансово съдействие във вид на дарения, безлихвени кредити и дългосрочно преференциално кредитиране в размер на $350 млн. Освен това Ху Цзинтао съобщи, че Китай отпуска $900 млн. за развитие на икономическите отношения в рамките на ШОС. Предполага се, че голяма част от тези пари ще бъдат усвоени именно от Узбекистан. Така се оказва, че Пекин ще хвърли повече от $1 млрд., за да укрепи влиянието си в Централна Азия - сума, която трябва да накара САЩ да се замислят.
В основата на китайския интерес към Централна Азия отново стои петрола. През последните години най-голямата държава на планетата увеличава годишното си потребление на нефт с двуцифрени проценти. Прогнозите са, че към 2010 Китай ще внася ежегодно по 120 милиона тона нефт, което е двойно увеличение в сравнение с 2002. Експертите смятат, че огромните нужди на китайския пазар са един от факторите, тласкащи цените на петрола нагоре. Предвид несигурната обстановка в района на Персийския залив е логично Пекин да потърси по-близки доставчици на “черно злато”, които могат да транспортират суровината чрез тръбопроводи. Така погледите на китайските лидери се обръщат към Каспийско море, и по-точно - към източната му част, където са разположени Казахстан и Туркменистан. Още през септември 1997 Китайската национална нефтена компания и Министерството на енергетиката на Казахстан подписаха Договор за построяването на 1600-километров нефтопровод от казахстанския град Актау до Китай на стойност 3,5 млрд. долара. По различни причини (включително пречки от страна на Русия и САЩ) този проект още не е реализиран, но двете страни не са се отказали от него. Това бе потвърдено по време на посещението на казахстанския президент Нурсултан Назарбаев в Китай през май 2004. Пекин дори има план да построи голям нефтопреработвателен завод в град Урумчи, който е център на граничещата с Казахстан китайска провинция Синцзян.
Нефтът в Узбекистан е по-малко, но пък там има големи находища на друга стратегическа енергийна суровина – природен газ. Петролните находища в Централна Азия ще станат още по-важни за Пекин, ако Русия все пак изгради петролопровод от Сибир до своето тихоокеанско пристанище Находка, откъдето суровината ще поема към Япония. Тогава за Китай ще остане много малко от руския нефт.
Освен като доставчик на енергийни суровини Пекин гледа на централноазиатския регион и като на потенциален пазар за китайските стоки за широко потребление, които са без конкуренция по отношения на цената и могат лесно да пробият в сравнително бедни държави, където платежоспособността на населението е ниска. Не случайно Китай не просто дава помощи на страни като Узбекистан, но най-често им отпуска стокови кредити за закупуване на китайска продукция. Още по силно е китайското търговско проникване в Казахстан. През 2003 стокооборотът между двете страни е за 3,29 млрд. долара, а до 2010 се очаква да достигне 5 млрд. долара.
Китай има и политически интереси в Централна Азия. Те са свързани главно с опасността от ислямския фундаментализъм. В огромната западна китайска провинция Синцзян живеят милиони мюсюлмани от уйгурското малцинство, които се борят за автономия. Затова Пекин има интерес ислямисткото влияния в Централна Азия да бъде редуцирано до минимум, за да не се прехвърли в Синцзян.
Засилването на китайското влияние в региона съвпада със затъването на САЩ в много сериозни военно-политически ангажименти в Ирак и Афганистан. Днес американците са не по-малко могъщи от преди три-четири години, но трябва да отделят твърде много ресурси на други места, поради което възможностите им за укрепване на влиянието в бившите съветски републики намаляват. Освен това в навечерието на президентските избори в САЩ Белия дом демонстративно засили критиките си заради липсата на реални демократични промени в Централна Азия и най-вече в Узбекистан. На 13 юли 2004 Държавният департамент официално обяви, че американската помощ за Узбекистан ще бъде прекратена, защото Ташкент не изпълнява условията на Рамковия договор за стратегическо партньорство, подписан от двете страни през 2002. В доклада за човешките права от началото на 2004 Държавният департамент характеризира Узбекистан като “авторитарна държава с ограничени граждански права”. Може да се очаква, че ако президентските избори бъдат спечелени от Джон Кери, САЩ ще станат още по-критични спрямо авторитарните управленски порядки на своите средноазиатски партньори.
Затова е малко вероятно на средноазиатския геополитически терен Китай да срещне твърд и агресивен отпор от страна на Вашингтон. По-скоро Русия би се отнесла по-ревниво към аспирациите на азиатския колос, но тя няма достатъчно ресурс, за да ги парира. Заслужават внимание и амбициите за икономическо и политическо проникване в Средна Азия от страна на Япония. По отношение на средноазиатското направление позицията на Токио донякъде наподобява тази на Пекин. Също като Китай Япония е икономически колос, който внася огромно количество енергийни суровини и постоянно търси начини да диверсифицира петролните си доставки. Подобно на САЩ и Китай, Япония също оценява много високо стратегическата значимост на Узбекистан. Инвестициите на Токио в тази страна за целия период след разпадането на СССР са 1,5 млрд. долара. В следващите години властите в Ташкент планират да привлекат кредити от Японската банка за международно сътрудничество в размер на почти 600 милиона долара. За целта узбекското правителство е създало специален комитет за сътрудничество с Япония, който се възглавява от вицепремиера и министър на икономиката Рустам Азимов. Забележителното в отношенията между Токио и Ташкент е, че японците се държат много по-различно от своите американски съюзници и никога не са поставяли икономическото си сътрудничество с Узбекистан в зависимост от спазването на човешките права в тази страна.
Предимство на “старите” играчи на централноазиатския геополитически терен е, че те разполагат с постоянно военно присъствие в региона. Мощна руска мотострелкова дивизия е разположена в Таджикистан, а от 2003 Москва има военновъздушна база в Киргизстан (Кант). От октомври 2001 САЩ се настаниха в узбекистанската база Ханабад, където имат около1500 войници. Прави впечатление, че арендния договор за това съоръжение е 20-годишен, което свидетелства за дългосрочните намерения на Вашингтон за военно присъствие в региона. САЩ използват и спомагателно летище край узбекското селище Кокайти. Американците имат военновъздушна база и в Киргизстан.Тя се намира на територията на международното летище Манас и носи на властите в Бишкек годишни приходи от 45 милиона долара (наем плюс такси за всяко излитане и кацане на самолет). За да бъде пълна картината на международното военно присъствие в Средна Азия трябва да се споменат и военновъздушната база на НАТО (с предимно френски персонал) край таджикската столица Душанбе, както и малка военновъздушна база край узбекския граничен град Термез, която обезпечава германското участие в силите на НАТО, разположени в Афганистан.
Китай няма постоянно военно присъствие в Централна Азия, но вече се стреми да навакса изоставането си чрез развитието на двустранни военни контакти с държавите от региона. Пекин оказва безвъзмездна военна помощ практически на всички средноазиатски републики, но най-вече на Казахстан.
В най-груб вид геополитическите тенденции в Централна Азия през 2004 могат да бъдат обобщени по следния начин: Русия се завръща, САЩ отстъпват, Китай и Япония идват. При така очертаващите се контури на т. нар. “голяма игра” в района на Каспийско море и Централна Азия може да се твърди, че групата на двамата супериграчи Русия и САЩ вече е допълнена с още един – Китай , а с някои уговорки към тази елитна политическа компания можем да причислим и Япония. Подобно развитие на събитията до голяма степен дава отговор и на въпроса дали в обозримо бъдеще Китай ще се превърне в глобален съперник на САЩ за световното лидерство. Това по-скоро няма да се случи, защото чрез активността си в Узбекистан и другите бивши съветски републики Пекин дава знак, че има по-прагматична цел – да бъде водещ играч на регионалния терен в Централна, а вероятно и в Югоизточна, Азия. Китайските ръководители изглежда ще проявят достатъчно мъдрост да се съсредоточат върху вътрешното развитие на страната, вместо да гонят миража на световното военно-политическо лидерство. В следващите години основната цел на Китай ще бъде да се утвърди като “работилницата на света” и да стане износител на номер едно на планетата. За постигането на тази задача трябва да бъдат подсигурени достатъчно количество суровинни ресурси, най-вече нефт.
От друга страна обаче, да не забравяме, че апетитът идва с яденето и след време Китай все пак може да измине пътя на САЩ, откривайки, че има жизнени националния интереси навсякъде по света. Разликата обаче е, че американците се превърнаха в глобален играч почти неусетно, следвайки логиката на идеологическата борба срещу комунизма, докато в днешен Китай идеологията минава на все по-заден план, изместена от всепоглъщащото желание за икономически просперитет.
Макар че наглед са в остро съперничество за първенство на централноазиатската геополитическа сцена, Русия, САЩ, Китай и Япония имат един общ интерес и той се нарича стабилност. Москва, Вашингтон, Пекин и Токио не биха желали събития като атентатите в Узбекистан от средата на 2004 да се повтарят, нито пък държавите от региона да се вплетат в твърде остри спорове за територия, ресурси и право на етническо самоопределение на малцинствата. Това означава, че и четирите велики сили ще действат като фактори на стабилността, обединени срещу ъндърграунда на терористичните и престъпни мрежи. От друга страна, Русия, САЩ, Китай и Япония няма да изневерят на своите рефлекси на класически геополитически играчи. Възможно е на централноазиатския терен те да сключват временни съюзи помежду си, за да парират амбициите на най-опасния за момента противник. В този смисъл най-логичен е съюзът между САЩ и Япония или между САЩ и Русия, а най-малко вероятен – този между Китай и САЩ.
Лидерите на самите държави от Централна Азия пък ще получат още една възможност за политически маневри и в зависимост от своя временен интерес да се “приближават” и “отдалечават” до Москва, Вашингтон, Пекин или Токио. Сигурно е едно – и в следващите години районът, затворен между Каспийско море и Китай, ще остане един от най-интересните от гледна точка на геополитическите борби.
От геополитическа гледна точка контролът върху евразийския материк винаги е бил гаранция за световно господство. А петте бивши съветски републики, разположени между Каспийско море и Китай, са сърцевината на Евразия. Затова борбата за влияние в тази зона е и въпрос на престиж. Вярно, че в басейна на Каспийско море има нефт, но той е той е поне няколко пъти по-малко от този в Персийския залив. Само енергийните богатства и заглъхващото ехо на някогашната грандиозна битка между американци и руснаци не са достатъчни, за да обяснят огромния интерес към централноазиатския район. Към средата на първото десетилетие на века се оформя баланс на силите, при който различни геополитически играчи имат ясна доминация в различните периферни райони на Евразийския материк. САЩ контролират неговата югозападна част (от Турция до Индия, включително Персийския залив), Европейския съюз – западната, Русия – северната, Китай - югоизточната (без Индонезия) и Япония – най-източната евразийска островна огърлица. Така Централна Азия остава единственият обширен район на равностойно съперничество между всички гореизброени сили, към които след време може да се присъедини и Индия. Но освен старите легитимни играчи, на международната сцена като самостоятелен фактор вече присъства и един антисистемен фактор – международния тероризъм.
{rt}
