20
Нед, Окт
4 New Articles

Федерализацията – пътят към стабилизирането на Ирак?

брой 1 2004
Typography

Подготовката на войната в Ирак отне на САЩ девет месеца, а победата в нея само 28 дни. Много повече време обаче ще изисква постигането на истински мир, ако приемем, че Вашингтон действително си е поставил за цел изграждането на стабилна демокрация в тази страна. От първостепенно значение в случая е установяването на система на управление, удовлетворяваща различните етнически и религиозни общности в Ирак, които в миналото бяха удържани заедно от режима на Саддам Хюсеин само с помощта на политическите и военни репресии. В противен случай страната ще стане арена на жестоки конфликти и претенции за независимост от едни или други нейни области. А ако не е готово да се съобразява със специфичните религиозни и етнически различия, всяко демократично правителство на Ирак ще е още по-неспособно да гарантира реда в страната, отколкото предшестващата го брутална диктатура.

Разпределяйки властта между двете нива на управление – т.е. предоставяйки на отделните етнически и религиозни групи по-голям контрол върху собствените им политически, социални и икономически дела и карайки ги по този начин да се чувстват по-малко онеправдани и по-сигурни, федерализмът предлага единствената реална възможност да се предотвратят етническите конфликти и сепаратизмът в Ирак, и там да се наложи работеща и стабилна демокрация. Разбира се, не всеки федерален модел би сработил в тази страна. Според мен, подходяща за случая би била федералната система, гарантираща на регионалните правителства по-голяма политическа и финансова власт, с вътрешни граници, следващи съществуващите линии на етническо и религиозно разделение, и разполагаща с конкретни институционни механизми, които да не допускат в местното управление да доминират откровено етнически или религиозни (а също и регионални) партии. Струва ми се също, че за да гарантира стабилност и работеща демокрация в Ирак, тази федерална система следва да включи богатият на петрол район на Киркук в контролирания от кюрдите северен регион, ограничавайки по този начин и аспирациите за създаване на независима кюрдска държава там.

От своя страна, Съединените щати трябва да се нагърбят с по-активна роля в процеса, съветвайки новите иракски лидери да приемат федералната система на управление именно в посочените по-горе рамки. Подобна система не само би помогнала за установяването на стабилна демократична система в Ирак, но и би предотвратила появата на доминирано от шиитската общност правителство. Без възприемането на този федерален модел, новата иракска държава ще бъде застрашена от вътрешни конфликти и доминирана от едни или други етнически и религиозни групи, което пък ще постави под въпрос американските усилия за налагане на демокрация не само в Ирак, но и в целия регион (в рамките на проекта “Голям Близък изток”).

Разграничителните линии в Ирак

По дефиниция, демокрацията цели да гарантира правата на всеки член на обществото. Изграждането и утвърждаването на подобна система в Ирак, без това да доведе до нови сблъсъци на етнически или религиозна основа, не е лесна задача. Според бившия американски представител в ООН и архитект на подписаните през 1995 в Дейтън мирни споразумения, Ричард Холбрук: “Ще бъде изключително трудно Ирак да се управлява с демократични средства, тъй като това почти сигурно би довело до съсредоточаване на властта в ръцете на местните шиитски, сунитски и кюрдски лидери, разполагащи със силни позиции. Случаят е по-сложен, отколкото бе в Босна, защото страстите и противоречията са много по-дълбоки и, ако изтеглянето на чуждите части едва ли би провокирало война в Босна, сраженията между сунити, шиити и кюрди ще избухнат веднага след като напуснем Ирак” (1).

Една от най-сериозните опасности от установяването на демократично управление в Ирак е свързана с очаквания възход на етническите и религиозни партии, представляващи интересите на конкретни етнически, езикови или религиозни групи в страната и склонни да пренебрегват правата на другите подобни групи. В Ирак има три основни групи, различаващи се по своя етнически произход или религия и враждуващи помежду си от столетия насам. Арабите са най-голямата етническа група в Ирак, съставляваща 75% от населението и обитаваща предимно централната и южна част на страната, докато кюрдите са около 20% и живеят на север. Повечето араби са мюсюлмани, принадлежащи към две различни течения в исляма: между 55% и 65% от тях са шиити, а между 30% и 40% - сунити.

Вижданията на двете течения по въпроса за мюсюлманското управление значително се различават. Шиите споделят доктрината за Имамата, според която водачите на мюсюлманската общност следва да произхождат пряко от Пророка Мохамед, и поради това смятат зетя на Мохамед - Али ибн Абу Талеб, за исторически водач на мюсюлманската общност. За разлика от тях, сунитите са убедени, че мюсюлманите са в правото си да избират своите водачи, според техните качества и заслуги и не подкрепят шиитската теза за Абу Талеб. И въпреки че между двете течения съществуват и много други различия, всички те се коренят именно в това фундаментално противоречие.

Карта І: Етно-лингвистични групи в Ирак

Най-големи групи

Кюрди

Араби-сунити

Сунити и кюрди

Араби-шиити

Шиити и сунити

Тюркмени-сунити

Рядко населени земи

Sinjar – име на племе

Кюрдите са втората по големина етническа група в Ирак и населяват предимно северната част на страната. В Ирак етническите и религиозни разграничителни линии често се преплитат, защото както арабите, така и кюрдите са (с малки изключения) мюсюлмани. Повечето кюрди са сунити, макар че някои принадлежат към сектата на “язидите”, изповядващи странна смес между ислям, юдаизъм и християнство. В периферията на иракската етническа карта са тюркмените и асирийците, които са под 5% от населението на страната.

В исторически план отношенията между араби и кюрди винаги са били основният източник на напрежение в Ирак. В миналото иракските режими не само постоянно изключваха кюрдите от възможността да участват във властта, но и се опитваха да ги асимилират. Така, като част от програмата си за “арабизация” на страната, правителството на Саддам предприе опит за асимилиране на всички не-араби, забранявайки им да говорят майчиния си език на обществени места и принуждавайки ги да приемат арабски имена и се записват като араби във всички официални документи, включително паспорти и дипломи.

Режимът на Саддам съчетаваше тези методи и с използването на военна сила. Той, в частност, се опитваше да ерозира позициите на кюрдите на север, изселвайки насилствено част от тях от региона, като процесът се съпровождаше от унищожаване на хиляди кюрдски села и убийствата на стотици хиляди кюрди. Така, повече от сто хиляди кюрди загинаха през 1988, когато иракското правителство използва и химически оръжия срещу тях (2).

Наред със силните противоречия на етническа основа, в Ирак са налице и изключително остри религиозни вражди, независимо от факта, че по време на ирано-иракската война например, местните шиити подкрепиха своето, доминирано от сунитите, правителство срещу управлявания от шиити Иран. Въпреки, че шиитите са най-голямата религиозна група, сунитите традиционно доминираха във властта. Дори и преди Саддам, те контролираха ключовите постове в управляващата партия БААС, както и в силите за сигурност. През 24-годишното си управление Саддам Хюсеин не само толерираше сунитите, но и ограничаваше правото на шиитите да извършват религиозните си ритуали, арестуваше, изпращаше в изгнание и дори убиваше религиозните им водачи, застрашаващи властта му.

След Първата война в Залива през 1991, шиитите от Юга, известни още като “блатните араби” се опитаха да свалят режима на Саддам. Въстанието им обаче бе потушено от иракската армия, убила хиляди шиити (впрочем по същото време на север бяха убити и няколко хиляди кюрди, също дръзнали да възстанат срещу диктатурата). Непосредствено след потушаването на възстанието, режимът се отказа от дотогавашната си светска ориентация, опитвайки се да “национализира” религията (включително чрез създаването на верига от държавни сунитско-ислямски радиостанции), което допълнително повиши напрежението между двете мюсюлмански общности в страната. Шиите възстанаха повторно през 1999 (след екзекуцията на един от духовните им лидери), като този път център на бунта бе град Басра. Правителствените сили отвърнаха с масови убийства (общият брой на жертвите остава неясен поради големия брой масови гробове), арести и изтезания (3).

Въпреки наличието на няколко различни етнически и религиозни групи в Ирак и исторически наслоилите се противоречия между тях, има основания да вярваме, че в страната все още е възможно да се наложи стабилен демократичен режим. Независимо от конкретната си мотивация, всички тези групи подкрепят идеята за федерализацията на Ирак. Факт е също, че на фона на сложната мозайка от етнически и религиозни различия в Ирак, само федералната система би помогнала за успокояване на страстите и появата на политически партии, които да не са изградени само на етническа или религиозна основа.

Общата основа

Мултиетнични държави като Белгия, Канада, Индия, Испания или Швейцария съумяха да изградят стабилна демократична система именно по пътя на своята федерализация. И сегашното напрежение между различните религиозни или етнически групи в Ирак едва ли е много по-дълбоко от напрежението, съществувало навремето и в повечето от гореизброените страни. Впрочем, това напрежение, често е провокирало открито насилие в Индия, Испания или дори Швейцария. Нещо повече, при подходящи политически рамки, съществуващите в Ирак религиозни и етнически различия биха стимулирали жителите на страната да възприемат по-умерено поведение едни към други. Те, освен това, биха дали на иракските политически партии необходимото основание да търсят симпатизанти и извън досегашните тясно етнически или религиозни рамки на собствената общност, фокусирайки вниманието им към проблеми, нямащи етнически или религиозен характер. Накрая, те биха спомогнали и за една по-умерена политика по етническите и религиозни въпроси. Всъщност, дали Ирак ще съумее да изгради стабилна демокрация зависи най-вече от федералния модел, който страната ще възприеме.

Кюрдите са най-твърдите превърженици на федерализма в Ирак. Въпреки че някои от тях виждат във федерализма само поредна стъпка към пълната независимост, повечето иракски кюрди са достатъчно прагматично настроени, съзнавайки, че независимостта едва ли е постижима, предвид яростното противопоставяне от страна на Турция. Последното е предизвикано от турските опасения, че появата на независима държава на иракските кюрди би довела до сходни претенции на кюрдите от Анадола. Ето защо, федерализмът е най-добрата реална възможност за кюрдите от Северен Ирак, предоставяйки им контрола върху решаването на много ключови за тях социални и политически проблеми, а също възможност да защитят идентичността си от посегателства, на каквито често са били жертва в миналото.

Двете основни кюрдски партии, Кюрдската демократична партия (КДП) и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК) подкрепят идеята за федерализацията на Ирак. Според Масуд Барзани, лидер на КДП, федерализмът “ ще обедини Ирак и ще реши много от неговите стари и сложни проблеми”, а също “ще укрепи националното единство и суверенитета на страната” (4). На свой ред, Джалал Талабани, основател и генерален секретар на ПСК, обяви, че федерализмът “ще гарантира единството на Ирак” и “практическото осъществяване на всички законни права и стремежи на иракския народ” (5).

Федерализмът обаче, не се предпочита единствено от кюрдите. На практика, всички иракски лидери, обявяващи се в миналото срещу режима на Саддам, са декларирали неведнъж подкрепата си на идеята за федерализацията на страната. За първи път иракската опозиция изрази тази подкрепа през декември 2002 на Лондонската конференция на опозиционните лидери, в която участваха и кюрди, и сунити, и шиити. Тогава участниците в конференцията се споразумяха, че “бъдещата иракска демократична държава може да се основава само върху федерализма” (6). Според тях, федерализмът е необходимата на Ирак демократична форма, защото защитава интересите на малцинството пред волята на болшинството.

Ръководената от САЩ съюзническа коалиция също декларира подкрепата си за федерализма, разрешавайки, в частност, на кюрдите да разполагат с полуавтономен район в нов Ирак, но отказвайки им категорично обявяването му за независим. В същото време, САЩ нито са лансирали някакъв конкретен план за федерализацията на Ирак, нито пък са обявили позицията си по редица деликатни въпроси, свързани с нея, като например, дали регионалните правителства трябва да разполагат с по-щироки правомощия или, дали федерализацията на Ирак следва да се осъществи, съобразявайки се с етническите и религиозни разграничителни линии, или пък на друг принцип. Впрочем, американското правителство няма позиция и по въпроса, дали кюрдите следва да контролират района на Киркук. Засега американците се задоволяват да повтарят, че иракчаните сами трябва да решат, каква система на управление да приемат.

Разбира се, налице е и силна опозиция срещу евентуалната федерализация на Ирак, при това както вътре в страната, така и в Близкия изток, като цяло. Турция например се опасява, че въвеждането на федерална система в Ирак, позволяваща на кюрдите да разполагат със собствено регионално правителство и да контролират петролните залежи около Киркук, ще ги окуражи да обявят независима държава, което пък ще взриви ситуацията сред турските кюрди. Турският външне министър Абдула Гюл заяви, че страната му е готова да предприеме военна интервенция за да попречи Киркук да се превърне в столица на кюрдската провинция в Ирак (7). Впрочем, когато кюрдските части навлязоха в Киркук и Мосул през март 2003, Анкара действително изпрати свои войски в Северен Ирак за гарантира (както заяви Гюл) “иракската териториална цялост”(8).

Малцинствените етнически и религиозни групи в северната част на страната също са резервирани към налагането на федерален модел в Ирак, най-вече от страх, че ще бъдат дискриминирани от кюрдите. Въпреки че Регионалното правителство на Кюрдистан (създадено от САЩ в тъй наречената “забранена за полети зона” в Северен Ирак след Първата война в Залива и включващо двете основни кюрдски партии и коалиция от християни и асирийци) обеща да уважава правата на всички етнически и религиозни общности, местните тюркмени и асирийци се опасяват че новите кюрдски регионални власти ще накърнят правата им и, стремейки се да укрепят кюрдската национална идентичност, ще прокарат закони, забраняващи използването на майчиния език и правото да практикуват свободно собствената си религия или пък ограничаващи правото им на труд. Президентът на Иракския тюркменски фронт Санан Ахмад Ага предупреди, че “Ако една група се опита да наложи над останалите, това ще доведе до граждански война. Ако има разделение, това ще означава етническа война” (9).

Въпреки резервираността си, представителите на малцинствените групи все пак признават безполезността на съпротивата срещу федерализацията на Ирак, ако подобно решение бъде взето от бъдещия парламент. Според лидера на тюркмените Ага: “Гражданите трябва да приемат онова, което реши парламентът. Ако едно парламентарно решение бъде взето с 99% от гласовете, то онези които имат различно мнение следва да се подчинят” (10).

Разбираемото нежелание на САЩ да наложат на иракчаните бъдещата структура на държавата им не пречи обаче на американците активно да лансират идеята за федерализацията на Ирак. Защото ако не го направят, рискуват да поставят под въпрос основната си цел – установяването на стабилно демократично управление в Ирак. Нещо повече – тази страна може да се превърне в още по-голяма заплаха за Запада и САЩ, отколкото бе преди войната. Въпреки че формата на управление действително следва да бъде избрана от иракския народ, американските официални лица са длъжни да съветват новите управляващи в Ирак да приемат именно федералния модел и, в същото време, да успокоят Турция, гарантирайки и, че САЩ няма да допуснат появата на независима кюрдска държава в Северен Ирак. Само така американците могат да направят федерализацията на Ирак наистина възможна.

Непрестанно растящият брой на американските жертви след като президентът Буш обяви края на войната в Ирак през май 2003, ясно показва, че в интерес на САЩ е самите иракчани да поемат отговорността за страната си, колкото е възможно по-скоро. В същото време обаче, прибързаните действия в тази посока биха били голяма грешка. Истината е, че САЩ не могат да прехвърлят реално (а не формално) властта в Ирак, докато там не бъде създадена нова федерална система на управление и докато не бъдат проведени успешно и без прояви на насилие повече от едни демократични избори.

Убеден съм, че най-ефективният федерален модел, който може да гарантира стабилна и самостоятелна демократична система в Ирак, следва да бъде реализиран, при спазването на следните основни принципи.

Разделяне на политическата и финансовата власт

На първо място, и преди всичко, федералният модел в Ирак трябва да бъде достатъчно всеобхватен, осигурявайки на регионалните правителства достатъчно политическа и икономическа (финансова) власт. Последното е задължителен компонент за гарантирането на необходимата правителствена закрила за различните етнически и религиозни групи в Ирак, предотвратявайки в същото време потенциалните етнически конфликти и сепаратизма. Федерализмът се провали в страни като Индонезия, Малайзия или Нигерия тъкмо защото не бе приложен в такава степен, че да гарантира необходимата автономия на регионите. Тоест, ако регионалните правителства разполагат с широки правомощия на книга, но на практика те са силно ограничени, федералният модел е обречен на провал.

Затова, като минимум, иракските регионални правителства следва да определят политиката в сферата на езика и образованието, за да гарантират на кюрдите и шиитите съхраняването на тяхната идентичност, ерозирана в миналото от предишния режим. Регионалните власти трябва да контролират и такива сфери като здравеопазването, социалната политика и заетостта, а също междурегионалния търговски обмен, в зависимост от специфичните претенции на различните етнически и религиозни групи за автономия, някои от които все още не са ясни. На свой ред, федералното правителство следва да запази контрола върху отбраната, външната и финансовата политика, инфраструктурата и такива въпроси като предоставянето на гражданство и т.н. Освен това отделните етнически и религиозни групи в Ирак трябва да бъдат интегрирани в националните въоръжени сили, където всички те да са пропорционално представени. Ако се разреши на всеки регион да разполага със собствени въоръжени сили това със сигурност би провокирало етнически сблъсъци и стремеж към разпокъсване на страната.

В рамките на новата федерална система, местните правителства трябва да разполагат със значителни правомощия във финансовата сфера, позволяващи им да провеждат икономическа политика, съобразена със специфичните нужди на региона и да разполагат с достатъчно средства за това. Без независими източници на приходи, регионалните правителства ще си останат зависими от субсидиите на централната власт. А това не само би поставило под въпрос политическата им автономия, на и би им попречило да реализират предварително начертаната си политика.

Имайки предвид, че основната част от приходите в Ирак идват от добива на петрол, ясно е, че цялата страна следва да се ползва от тях. В противен случай между отделните региони би възникнало крайно опасно икономическо неравенство. От друга страна обаче, богатите на петрол региони следва да получават по-голям дял от доходите, не само защото именно те осигуряват въпросните доходи, но и защото добивът на петрол изисква и специфични разходи, включително за възстановяване на увредената околна среда. Затова отказът да са компенсират богатите на петрол региони, може да породи сериозна криза. Въпреки че намирането на баланс между регионална и централна власт е твърде проблематично, формулата за постигането му, както и за решаването на посочените по-горе проблеми задължително следва да бъде изработена от правителствата на национално ниво.

Кюрдите например, настояват всеки регион в Ирак да получава процент от националния доход, включително този от петрола, съобразен с броя на населението му. В същото време е ясно, че ако кюрдският регион в Северен Ирак не получи по-голям процент (спрямо броя на населението си) от петролните доходи, това може да укрепи сепаратистктите настроения там, особено ако се окаже, че регионалното правителство не разполага с достатъчно средства да провежда политиката си и финансира свързаните с нея проекти.

Ситуацията в Нигерия (също притежаваща значителни запаси от петрол), илюстрира потенциалните проблеми с разпределянето на доходите от петрола, които биха възникнали в бъдещата федерална иракска държава. В резултат от протестите на богатите с петрол щати, нигерийското правителство реши да им предоставя с 13% повече от средствата, идващи от продажбата на петрол, отколкото на лишените от петрол щати. Но тъй като в страната липсва реален контрол върху това, как точно се изразходват въпросните средства, в петролните региони по делтата на Нигер се развихри истинска война за тяхното преразпределение.

Турция със сигурност би се противопоставила на това, иракските кюрди да получат по-значителен процент от петролните доходи на Ирак. Според Анкара, това само би осигурило на регионалното правителство повече политическа и икономическа власт и би подхранило сепаратистките стремежи на кюрдите (въпреки че кюрдските водачи твърдят точно обратното). Според мен обаче, тези стремежи биха се възобновили по-скоро ако кюрдите решат, че не са получили достатъчно широка политическа и икономическа автономия от Багдад. Нека си припомним, че когато през 1970, тогавашното иракско правителство реши да предостави ограничена автономия на кюрдите, те не приеха плана му, тъкмо защото решиха, че регионалното им правителство няма да разполага с достатъчно власт, а и защото Киркук оставаше извън автономната зона. Опитите на Багдад да наложи със сила плана си за автономия пък доведоха от кървави сблъсъци в Северен Ирак.

Регионалните граници и наложилите се етнически и религиозни разделителни линии

Въпреки че са необходими предпазни мерки за предотвратяване на възможността в регионалните правителства на бъдещ федерален Ирак да доминират партии на етническа или религиозна основа, границите на отделните региони следва да бъдат съобразени със съществуващите разделителенти линии между основните етнически и религиозни групи в страната. Целта е трите основни групи в Ирак да контролират собствените си политически, социални и икономически дела. Федерализацията на страната именно по този признак, ще доведе да появата на три различни регионални правителства, в които ще доминират, съответно, кюрди, шиити и сунити. Кюрдите са най-твърдите привърженици на подобен федерален модел, тъй като, ако федерализацията бъде проведена изключително на религиозен принцип, това би довело до разделянето на Иракски Кюрдистан на две. Сунитите също биха спечелили от реализацията на този сценарий, защото са по-малко от шиитите и няма да бъдат задоволително представени в една централизирана система на управление, в която несъмнено ще доминира най-голямата в Ирак група – шиитската.

Много анализатори обаче се опасяват, че федерализацията на Ирак по етно-религиозен принцип би увеличила риска от етнически сблъсъци и прояви на сепаратизъм. Те сочат провала на федералните модели в бившите СССР, Чехословакия и Югославия като доказателство за това, до какъв резултат може да доведе очертаването на регионалните граници, следвайки съществуващите етнически и религиозни разделителни линии. Само по себе си обаче, възприемането на този принцип, не води до етнически конфликти или ръст на сепаратизма. Регионалните граници, очертани на такъв принцип в Белгия или Швейцария например, не доведоха тези страни до разпад. Опасността от етнически конфликти или сепаратизъм идва по-скоро от доминацията на етнически или религиозни партии в регионалните правителства (както бе в Чехословакия и, особено, в Югославия) водещо до това, че всички проблеми (включително касаещи инфраструктурата или опазването на околната среда) започват да се разглеждат като етнически и религиозни, което пък засилва стремежа към все по-голяма независимост от централната власт.

В същото време забраната на етническите и религиозни партии също не е най-добрият начин да се отърве Ирак от опасностите посочени по-горе, защото подобна мярка би поставила на изпитание демократичната система, като цяло. Възможно решение на проблема би било приемането на избирателни закони, изискващи от политическите партии да спечелят определен процент от гласовете не само в “своята” провинция, но и в останалите, за имат право да участват във федералното правителство. Русия, Индонезия и Нигерия използват подобна система, именно за да избегнат появата на чисто етнически или религиозни партии.

Освен това, Ирак би могъл да възприеме модела на президентската република, което се подкрепя както от кюрдите, така и от Иракският национален конгрес. А президенската система на управление е по-малко благосклонна към регионалните партии, понеже пряко избраният президент се нуждае от подкрепата на избирателите от всички региони, за разлика от министър-председателят, който се избира от Парламента. Възпримането на подобен модел би попречило на етническите и религиозни партии да доминират в централното управление, независимо че във всеки отделен регион на страната доминира една или друга конкретна етническа или религиозна група. При президентска система партиите ще трябва да представляват повече от една етническа или религиозна група, ако разчитат на подкрепа в повече от един регион на Ирак, т.е. ако желаят да участват в управлението на страната, на централно ниво.

И все пак, използвайки така описания метод за очертаване границите на регионите в бъдещ федерален Ирак, следва да признаем, че действително съществува известна опасност от етнически или религиозни конфликти, тъй като в рамките на отделните провинции несъмнено ще се формират и нови малцинства. Както може да се види на Карта І, в Ирак е невъзможно да се създадат напълно хомогенни (етнически или религиозно) региони, просто защото отделните етнически и религиозни групи в страната живеят смесено в редица части на страната. А преселването на компактни групи население с цел изграждането на хомогенни провинции, със сигурност би довело до кървави етнически конфликти и сепаратизъм, както стана например при разделянето на Индия след Втората световна война. Прокарвайки закони, дискриминиращи регионалните малцинства (или игнориращи исканията им), партиите в редица индийски щати като Асам, Нагаленд или Мизорам, провокираха там остри етнически сблъсъци и искания за преразглеждане на федералната система в Индия. По същият начин в Нигерия, някои местни религиозни партии се опитаха да разширят приложението на Шариата (т.е. на традиционното мюсюлманско право), провокирайки конфликт между мюсюлманите и християните от племето Игбо в северната част на страната. За да не се случи същото и в Ирак, националното правителство следва да забрани приемането от регионалните власти на закони, дискриминиращи отделни малцинствени групи в съответния регион, разрешавайки на последните да подават жалби срещу тях директно до Конституционния съд на страната.

Разбира се, мнозина смятат, че ако федерализацията на Ирак се осъществи без да се съобразява със съществуващите етнически и религиозни разделителни линии, а по някакъв друг (например чисто географски) принцип, това би отслабило етническите и религиозни различия в страната (11). Някои дори твърдят, че за граници на бъдещите провинции или региони, следва да се използват границите на 18-те досегашни административни райони на Ирак. Много местни араби, което иначе подкрепят федерализма, също мислят така. Впрочем, Иракският национален конгрес също подкрепя разделянето на Ирак на няколко региона, но не следвайки сегашните административни граници, тъй като това би довело до хегемония на шиитското мнозинство в управлението.

Според мен, голямото предимство на федерализацията на Ирак, използвайки за тази цел традиционните етнически и/или религиозни граници е, че така в по-голяма степен би могла да се предотврати доминацията на етническите или религиозни партии в управлението на страната. Защото този модел, съчетан с приемането на избирателен закон като описания по-горе, и на президентска система на управление, ще ограничи значително влиянието на етническите и религиозни партии в правителството.

Карта ІІ: Етнолингвистичните групи в 18-те административни района на Ирак

Преобладаващи групи

Кюрди

Араби-сунити

Араби-сунити/кюрди

Араби-шиити

Араби-шиити/сунити

Араби-сунити/тюркмени

Рядко населени земи

Sinjar – име на племе

От друга страна, очертавайки границите на регионите, без те да са съобразени със съществуващите етнически или религиозни разделителни линии, можем да очакваме изключително мощен възход именно на етническите или религиозни партии, всяка от които безпрепятствено ще се наложи като представител на “своята” етническа или религиозна група. И тогава единственият начин да се избегне доминацията на една или няколко такива партии в управлението, ще бъде тяхната забрана, или пък въвеждането на етнически или религиозни “квоти” в управлението. Нито едното, нито другото са демократични средства, да не говорим, че ще се сблъскат с яростната съпротива на самите партии.

Подобна ситуация се създаде в Индия, където управлявалата доскоро партия Бхаратия Джаната спечели предишните избори, ползвайки се само с подкрепата на хиндуистите. Нейното правителство провеждаше твърда про-хиндуистка политика, сред ексцесите на която бе и унищожаването на мюсюлманската джамия в Айодха и опитите за въвеждане на единен граждански кодекс, несъобразен със спецификата на изповядващите исляма. Това естествено доведе до прогреси...

{rt}