25
Съб, Май
25 New Articles

Защо Западът не може да спаси Украйна

брой 5 2015
Typography

Мина повече от година и половина, откакто в резултат от т.нар. "Евромайдан" на власт в Киев дойде ново правитгелство. Украйна обаче продължава да е в критична ситуация. В хода на гражданската война в тази страна загинаха 6200 души, над 15 000 бяха ранени, а 1,2 милиона се превърнаха във "вътрешни бежанци". При това, ако се вярва на президента Порошенко, войната вече е довела до унищожаването на 25% от икономическия потенциал на Украйна.

Икономиката на страната отдавна излезе от контрол. Тенденцията към непрекъснат спад там е налице още от края на 2013, но в момента БВП на Украйна намалява с гигантски и постоянно ускоряващи се темпове. По данни на Световната банка, през 2015 украинският БВП ще намалее със 7,5%. Пре миналата 2014 приходите от износа паднаха с цели 40%, а през периода от началото на 2014 до пролетта на 2015 цените на стоките и услугите в страната са се повишили с почти 50%, тъй като нациионалната валута загуби две трети от стойността си.

Украинците очевидно трябва да бъдят спасявани. Въпросът обаче е, дали те могат да бъдат спасени в рамките на политиката, която следва сегашното правителство в Киев?

Подкрепяйки антправителствените демонстранти, излезли през ноември 2013 по улиците на украинската столица, САЩ, през февруари 2014, дадоха рамо за смяната на правителството, при това само година преди планираните демократични избори. Затова управляващото днес в Киев правителство се различава от предшествениците си със своята ясно декларирана привързаност към американските интереси и крайно прохладното отношение към онова, което вълнува Русия.

Признак за тези промени беше взетото на 27 юни 2014 решение на правителството на Порошенко и премиера Яценюк да подпише Споразумението за асоциация между Украйна и ЕС. Именно отказът на предишните управляващи да го подпишат провокира протестите в Киев. Това споразумение преориентира политическата, икономическа и военна активност на Украйна към Европа (и, съответно, към САЩ). То се превърна в един от основните инструменти за прокарването на западното влияние в страната.

Вторият инструмент е споразумението с Международния валутен фонд за отпускането на заеми на обща стойност 17,5 млрд. долара на Киев срещу ангажимента да бъдат осъществени ключови промени в икономическата политика на Украйна. Съгласявайки се с тази сделка, страната на практика се отказа от суверенитета си, предоставяйки на чужди държави правото да създават законите и. Въпросните заеми бяха изключително съблазнителни за Украйна, защото в началото на 2015 тя вече не разполагаше със средства за текущи плащания по външните си задължения. Ако тя беше обявила своята неплатежоспособност, т.е. беше се оказала в състояние на дефолт, щеше да загуби възможността да получава нови заеми, необходими и за да поддържа националния бюджет - пари, които по ред причини самата Украйна няма откъде да намери.

В резултат от това, страната се оказа в трудна финансова ситуация. Тя не може да си помогне сама и няма правото да предявява каквито и да било претенции. Според мнозина анализатори и експерти, това означава, че сегашната криза създава изключително привлекателни възможности за определени заинтересовани чуждестранни кръгове, стремящи се да увеличат своето богатство, да се сдобият с нова собственост и да усилят геополитическото си влияние. Въпросните експерти твърдят, че предлаганите от Запада политически решения под формата на икономически споразумения и заеми от МВФ могат само да задълбочат и разширят пропастта, в която се свлича Украйна. И тъй като от двете страни на барикадата в украинската криза стоят ядрени държави, съществува съвсем реален риск от нова световна война.

Наскоро, опитвайки се да изясня същността на тези събития и да добия представа за възможните последици, разговарях с трима известни експерти в бруклинския офис на издателството Verso Books. Това са бившият главен икономист по въпросите на платежния баланс в Чейз Манхатън Банк, професор в Университета на Мисури и автор на обширно изследване за дейността на МВФ Майкъл Хъдсън, доцентът по политикономия в Университета на Уискънсин в Милуоки и лектор в Стокхолмската школа по икономика Джефри Съмърс и бившият съветник в Държавния департамент по въпросите, касаещи Русия, Джеймс Кардън.

С какво Украйна е интересна за Запада

Няма съмнение, че Путин изигра значително роля за сегашното противопоставяне между Русия и Запада. Истината обаче е, че казионната пропаганда и предубедените медии в Западна Европа и САШ грубо изкривяват действията му. Хъдсън, Съмърс и Кардън се отнасят към него със същия скептицизъм, както и към който и да било друг съвременен лидер, но в случая ги интересува най-вече, от какво се ръководи Западът, осъществявайки намесата си в Украйна. Те например признават, че тази страна е богата на природни ресурси, чието усвояване би могло до донесе огромно богатство на онзи, който ги овладее. Там например има запаси от петрол, природен газ и различни минерали, включително уран, използван като гориво в ядрените реактори и за атомните бомби.

Две трети от територията на страната са покрити с богати черноземни почви, които - независимо от непълноценното им използване - превърнаха Украйна в третия в света износител на царевица и петия - на жито. Американските аграрни корпорации Monsanto и Cargill не крият интереса си към тях. Западните енергийни корпорации също се стремят да укрепят своите позиции си в Украйна за да си гарантират достъп до нейния петрол. През пролетта на 2014, три месеца след идването на власт на прозападното правителство, украинската енергийна компания Burisma Holding съобщи, че в нейния съвет на директорите е влязъл синът на американския вицепрезидент Джо Байдън - Хънтър.

Благодарение на промените в украинската икономическа политика, наложени от Споразумението за асоциация между Украйна и ЕС, което президентът Порошенко подписа през юни 2014, чуждестранните компании ще получат достъп до тези ресурси. Те обаче не са единственото, към което се стремят западните стратези.

Международният валутен фонд, създаден непосредствено след края на Втората световна война за възстановяването на Европа, функционира вече 70 години, оказвайки помощ на икономиките на проблемните държави. За целта той организира и управлява заемите на кредитори от целия свят (но най-вече от САЩ и Европа). МВФ предложи на Украйна сегашния пакет от заеми под предлог, че държавата ще съумее да изплати дълговете си, а условията за отпускане на кредитите ще помогнат за развитието на националната икономика и за осъществяването на необходимите реформи, включително насочените към изкореняване на скандално известната корупционна култура в тази страна. Според проф. Хъдсън обаче, тези заеми са просто инструмент, позволяващ пълното икономическо подчинение на Украйна. Той го квалифицира като своеобразна форма на дългово робство, даваща на САЩ възможност да използват украинската държава като лост за утвърждаването на американското политическо, военно и икономическо влияние. Впрочем, Хъдсън съвсем не е единствения, който твърди, че програмата на МВФ няма да помогне на обикновените украинци. Дори самият президент Порошенко призна, че нито заемите, нито реформите ще помогнат на съгражданите му. "Животът ви няма да се подобри скоро - обяви той в средата на март 2015, малко след като Фондът одобри кредитите за страната му - ако някой разбира реформите, като подобряване живота на хората, много бърка".
На свой ред, Джефри Съмърс изпитва съчувствие към украинците, вярващи, че сближаването със Запада ще повиши жизненото им равнище до онова ниво, което през следвоенния период се превърна в нещо нормално за САЩ и по-голямата част от Европа. Според него, това едва ли ще се случи, тъй като налаганата на Украйна политика е съвършено противоположна на онази, която след Втората световна война осигури просперитета на западноевропейците.

На практика, някои реформи ще доведат до сериозното оскъпяване на стоките от първа необходимост в Украйна. Така, за да приведе цените на петрола в страната в съответствие с тези на европейските пазари, правителството ще премахне субсидиите, гарантиращи евтино гориво за отоплението на домовете на гражданите. Според днешните прогнози, до 2017 цените на газа ще скочат с 280% и украинците, които са наясно с това, са крайно недоволни.

"Усещам, че един ден просто няма да имам какво да ям" - заяви наскоро пред Business News Europe 77-годишната украинска пенсионерка Валентина Поденко - не си представях, че цените на газа ще се повищат толкова". Но не само животът ще поскъпне. Държавата също може да загуби собствеността си и принадлежащите и предприятия. Ако Киев не може да плаща редовно задълженията си (което най-вероятно ще се случи), МВФ има законното право да вземе тези активи, а след това да ги продаде на чуждестранни купувачи в хода на приватизацията им. Но загубата на тези предприятия ще означава и загуба на източници на приходи за държавата, следователно правителството ще се лиши от средства за попълване на бюджета и гарантиране на своята активност, включително за реализацията на социалните си програми. В тази връзка Хъдсън предупреждава, че когато изчезне един толкова важен източник на независимо финансиране, правителството ще бъде принудено да затъва във все нови дългове за да плаща предишните. Така Украйна ще се превърне в постоянен длъжник и ще си остане такъв, докато чуждестранните собственици не предадат управлението на придобитите от тях активи обратно на държавата, т.е. докато в страната не избухне нова революция.

Мнозина украинци ще намерят начин да напуснат родината и да се насочат към други държави, търсейки там по-добър живот. Когато страната им започне да се руши заради суровите мерки за икономии, обществените вълнения и въоръженото насилие, квалифицираното и образовано население със сигурност ще избяга от Украйна.

За някои на Запад тази криза е твърде далечна и въобще не ги засяга. Това обаче не е вярно. В този конфликт една срещу друга са се изправили съвременни, индустриално развити и разполагащи с мощен ядрен потенциал държави, затова мнозина анализатори определят украинската криза като най-опасното военно-политическо събитие от глобален машаб след края на студената война.

Опасната конфронтация

След разпадането на Съветския съюз през 1991 Съединените щати в течение на почти четвърт век бяха основната (ако не и единствената) икономическа и военна свръхдържава в света, с която само отвреме на време дръзваха да се конфронтират различни терористични групировки от Третия свят. Ситуацията обаче се промени и днес САЩ са изправени пред смъртоносен сблъсък с високоорганизирана ядрена държава.

В момента, т.е. повече от половин година след подписването на споразумението за прекратяване на огъня между Киев и бунтовниците в Източна Украйна, което в общи линии се спазва, може да ни се стори, че рискът от открита война между подкрепящите Киев западни държави и подпомагащата бунтовниците Москва е намалял. Само че подготовката, която водят силите от двете страни на линията на конфронтация, говори за нещо съвсем друго.

Повтаряйки враждебните изявления на американския президент Барак Обама и британския премиер Дейвид Камерън по адрес на Москва, главнокомандващият силите на НАТО Филип Брийдлъв призова да се реагира с военни мерки на почти всяка предислокация на руските войски, каквито те редовно осъществяват от началото на дестабилизацията на ситуацията в региона след свалянето на президента Виктор Янукович.

Под предлог нарастването на руската военна активност по техните граници, през април 2015 Норвегия, Швеция, Дания, Финландия и Исландия обявиха, че възнамеряват да формират военен алианс за противодействие на "руската агресия", определяйки я като "най-голямото предизвикателство пред европейската сигурност". Същия ден се появиха съобщения, че Полша ще изразходва 44,6 млрд. долара за модернизация на военния си арсенал: създаване на нова система за противоракетна отбрана, покупката на ударни хеликоптери, подводници, броентранспортьори и безпилотни летателни апарати.

Анализаторите в големите медии с твърде лека ръка определя виновните за опасността, породена от тези събития. Сред голяма част от западните общества и прозападно настроените украинци преобладава мнението, че Путин съзнателно провокира новото правителство на Украйна и, съответно, Запада. Руският президент действително не остави никакви съмения, че е готов да използва сила (през март 2015 той дори заяви, че би използвал ядрено оръжие, ако военните действия по руската граница излязат изпод контрол). Къде обаче са доказателствата, че именно Путин е започнал този конфликт? Западните лидери твърдят, че той - образно казано - е стрелял пръв, изпращайки руски военни на Кримския полуостров след смяната на властта в Киев. Те обаче премълчават факта, че САЩ в течение на десетилетия се намесват във вътрешните работи на Източна Европа.
Тази намеса се осъществява под две форми. На първо място, това е непрекъснатото създаване на все нови военни бази на НАТО на изток, в държави, които някога бяха съюзници на Съветския съюз, и в бившите съветски републики (нарушавайки обещанието, дадено на съветския президент Михаил Горбачов от американския му колега Джордж Буш-старши). На второ място е финансирането на "продемократичните инициативи" на бившите съветски съюзници и постсъветските републики като Украйна, където след края на студената война САЩ изразходваха пет милиарда долара за да тласнат политиката на страната в изгодна за тях посока. Както е известно, в разгара на протестите на киевския Майдан и в навечерието на свалянето на Янукович, беше публикуван скандалният запис на телефонния разговор между високопоставените служители на Държавния департамент Виктория Нюланд и Джефри Пайет, в който двамата обсъждат, с кого да заменят Янукович, така че най-добре да бъдат защитени американските интереси. След по-малко от две седмици в премиерското кресло се оказа споменатият във въпросния разговор Арсений Яценюк,т.е. фаворитът на Нюланд.

Овладяването на властта в Украйна от един агресивно прозападен режим несъмнено беше изключително успешен завършек на дългогодишните усилия на САЩ. В тази връзка Джеймс Кардън лансира хипотезата, че предложението към Киев за икономическа асоциация с ЕС още в началото се е разглеждало от американските стратези като средство за разширяване юрисдикцията на НАТО и върху Украйна, като по този начин алиансът стигне до западните граници на Русия. В тази връзка той задава по-скоро риторичния въпрос: "При положение, че ЕС и без това има толкова много проблеми с новите си членове, които той не е в състояние да интегрира, защо му беше необходимо да се ангажира и с една толкова слаба и потенциално опасна държава като Украйна?", чиито отговор е очевиден, поне от гледната точка на Кремъл - "за да бъде осъществено военното обкръжаване на Русия".

Американското правителство се опитва да убеди света, че украинците се сражават за освобождението си от Путин, че руската военна активност в Източна Украйна е интегрална част от плана за връщането на страната под контрола на Москва и, че Европа и САЩ носят на украинците свобода, демокрация и надежда за по-добър живот в условията на "свободния пазар". Те обаче не казват нищо (както го прави Съмърс), че руснаците, които наследиха остатъците от Съветския съюз, дълго време се надяваха, че Русия и САЩ ще се превърнат в истински икономически партньори. Те разчитаха, че САЩ ще помогнат за успешното развитие на страната им, но бяха разочаровани. Този резултат е напълно в рамките на политиката, лансирана от накогашния съветник на президента Картър по националната сигурност - Збигнев Бжежински, според който всяка самодостатъчна в икономическо отношение държава представлява военна заплаха за Съединените щати.

Според проф. Хъдсън, Вашингтон е подкрепил антируския Майдан в Киев отчасти и за да отслаби и още повече да изолира Русия, която под ръководството на Владимир Путин съумя до голяма степен да възстанови своята самодостатъчност и чуството си за собствено достойнство и, според САЩ, отново е започнала де демонстрира своя инат. Естествено, американските лидери не са склонни да признаят, че поведението на Русия в този конфликт много напомня за действията на САЩ по време на Карибската криза, когато в Белия дом е президентът Кенеди, а Вашингтон реагира крайно враждебно и войнствено на опита на тогавашния съветски премиер Никита Хрушчов да създаде база за ядрени ракети в Куба. Сега, когато Украйна, в рамките на подписаното през юни 2014 Споразумение за асоциация, може да разположи на своя територия части на НАТО, за което толкова яростно настояват и американските лидери, и западните военни, Русия по съвсем обясними причини е разтревожена от възможността някогашният и противник отново да се превърне в неин открит враг. И, както предупреждават в един глас Хъдсън, Съмърс и Кардън (а и не само те), в резултат от този сблъсък, Украйна, Европа, а и целият свят няма да се почувстват по-сигурни, а тъкмо напротив.

* Анализатор на The Nation

{backbutton}