24
Сря, Юли
22 New Articles

Германската геополитика между атлантизма и континентализма

брой 5 2015
Typography

Освен всичко друго, украинската криза демонстрира, че САЩ и държавите от т.нар. "Стара Европа" - както заедно, така и поотделно - водят собствена геополитическа игра на континента, губещи от която могат да се окажат най-вече постсоциалистическите европейски държави, включително и България. Особено интересна в този аспект изглежда сегашната политика на Германия, в качеството и на най-мощната в икономически план държава на континента. Според някои анализатори, ангажирайки се с ролята на "главния проводник" на англосаксонската геополитика в Европа, Германия се опитва с помощта на САЩ окончателно да сложи края на "ялтенската система", което на практика ще означава преразглеждане на резултатите от Втората световна война и може да стане начало на ново териториално преразпределяне на Стария континент. В Берлин изглежда разчитат, че това ще позволи на Германия да стане самостоятелен геополитически играч в глобален мащаб.

От "европейска Германия" към "германска Европа"?

В края на юли 2015 бившият германски външен министър Йошка Фишер обвини канцлера Ангела Меркел, че се опитва да превърне "европейска Германия" в "германска Европа". Фишер прави този извод от твърдата позиция на Берлин по отношение на Гърция и намерението на немското правителство да използва дълговата криза в тази страна изключително в интерес на Германия. Пореден пример за тези немски амбиции е съобщението, че германският производител на танкове Krauss-Maffei Wegmann (KMF) ще "погълне" френската компания Nexter. Разбира се, официално става дума за сливането на двете, като при подписването на съответното споразумение в Париж са присъствали френския министър на отбраната Жан-Ив льо Дриан и секретарят на Военното министерство в Берлин Маркус Грюбел. Медиите побързаха да нарекат новия концерн "танковия Airbus", по аналогия с успешния европейски проект в авиационната сфера. Действително, обединената компания за производство на танкове ще има над шест хиляди служители, а оборотът и вероятно ще достигне два милиарда евро. В същото време, сравненията с Airbus, в който за заети 50 хиляди души, а приходите му достигат 40 млрд. евро, са доста пресилени. Както е известно, собственик на Airbus е Европейският авиокосмически и отбранителен концерн (EADS). Това е публична компания, чиито акции се търгуват на европейските борси. В нея участват френски, германски, испански, британски и дори руски (Внешекономбанк държи 5,2% от акциите и) капитали, а и самото производство се извършва в няколко държави, което наистина прави този проект европейски.

Случаят със сливането на KMW и Nexter е по-различен. Френската компания е изцяло държавна и произвежда боеприпаси и въоръжение, включително танкове Leclerc  и бронетранспортьори VBCI. Германският концерн пък е собственост на фамилията Боде и индустриалния гигант Siemens. Той произвежда най-разнообразна военна техника, включително бронетранспортьори Puma, самоходни артилерийски установки PzH 2000 и разбира се, танкове Leopard.

И двете компании са чисто национални. Нещо повече, първоначално KMW планираше обединение с друг немски концерн - Rheinmettal (един от най-големите производители на военна техника и въоръжение в Европа), но след това предпочете французите, още повече, че отдавна поддържа добри работни отношения с тях. Така, през 70-те години на миналия век двете компании дори реализираха съвместна програма за унифициран танк на основата на Leopard, но през 1979 тя беше прекратена от френската страна, тъй като в Париж се опасяваха да не останат без собствени разработки в тази сфера.

Както е известно, в средата на 80-те Nexter започна да произвежда танковете Leclerc, но макар че конструкцията им е доста сходна с тази на немските Leopard, те не се търсеха толкова на международния пазар. В края на краищата френската фирма спря производството на Leclerc още през 2010, докато KMW продължава да произвежда малки партиди танкове Leopard за конкретни клиенти. При всички случаи, между двете компании доскоро съществуваше остра конкуренция.

Украинската криза доведе до ръст в търсенето на танковете на KMW. Както заяви пред Reuters президентът на компанията Франк Хаун: "след началото на събитията в Украйна получихме много нови поръчки от различни източноевропейски и скандинавски държави". Според експертите, става дума най-вече за основния танк на KMW Leopard-2.

Според германската агенция DPA, сред най-важните причини за обединяването на KMW и Nexter е стандартизирането на европейските въоръжения и, в частност, създаването на първия "общоевропейски танк". Както посочват източници от германското Министерство на икономиката обаче, "алиансът с чуждестранните ни партньори няма да повлияе върху задължението на немските производители стриктно да се придържат към нормите, приети в националната отбранителна индустрия". Което на практика означава, че новият концерн ще работи изцяло по немските правила. Тоест, бъдещият "европейски танк" ще бъде създаден под контрола на германските конструктори и според германските изисквания.

Всичко това органично се вписва в политиката на сегашния канцлер, която Йошка Фишер дефинира като "курс към създаването на германска Европа". В момента брюкселските "еврократи" активно прокарват идеята за създаването на обединена европейска армия, която да допълва (а може би и да замени на определен етап) НАТО. Очевидно това няма да стане скоро, но Берлин отсега се готви за този момент. Което обяснява и германския стремеж да се поеме разработката и производството на основния танк на обединена Европа, с основание предполагайки, че нейната нова армия ще зависи от онези, които ще я снабдяват с оръжие. Тоест, от Германия.

Германия като инструмент за реализацията на стратегията на САЩ

Според мнозина анализатори, Европейският съюз може да претърпи коренна трансформация още през следващите години, както по вертикала (което ще засегне всичките му управленски структури), така и по хоризонтала (което ще се отрази негативно на обикновените европейци). Както е известно, през лятото на 2016 във Великобритания ще се проведе референдум за оставането и в ЕС. През последните две години британския премиер Дейвид Камерън го потвърди поне десетина пъти. В резултат от това, в момента Европейският съюз отново е в състояние на напрегнато очакване. Което не е случайно, тъй като, както посочва британският The Indipendеnt, цитирайки добре информирани правителствени източници: "Камерън вече е сигурен, че европейските политици най-сетне са осъзнали необходимостта от промени и иска Великобритания отново да играе водеща роля в еврозоната".

Разбира се, британският премиер е наясно, че нито Берлин, нито Париж няма да отстъпят лидерските си позиции на Лондон. Още повече, че германците и французите вече са стигнали до извода, че ЕС няма да претърпи кой знае какви икономически загуби, ако Великобритания наистина излезе от него. Затова те дадоха на британците ясен знак, че Съюза няма да се почувства по-добре без тях, но и със сигурност няма да катастрофира. На свой ред Великобритания също няма да пострада особено, макар че според самия Камерън тя ще се сблъска с определени трудности.

И така, Великобритания иска да излезе от играта, която се води в момента в континентална Европа и да започне своя собствена (както е правила винаги досега в историята). На свой ред, британското отсъствие ще развърже ръцете на Брюксел за онези вътрешнополитически битки, които в момента се разгръщат на континента. Става дума най-вече за лидерските позиции в ЕС, за които отдавна и безуспешно претендира Лондон. В тази връзка си струва да цитирам една скорошна статия в германското списание Focus, в която се коментират истинските причини за изключително твърдата позиция на немския финансов министър Волфганг Шьойбле по време на преговорите за гръцкия дълг. Както е известно, той нееднократно декларира, че както за гърците, така и за другите членове на еврозоната ще бъде по-добре, ако Атина излезе от нея. Според анализатора на Focus Томас Ягер, подобно развитие би дало на Германия възможност да започне активен пазарлък с Франция, притискайки я със заплахата за евентуално разпадане на ЕС за да я направи по-сговорчива и склонна към сътрудничество. Ягер твърди, че основната цел на Берлин е да принуди Париж да предаде на Съюза ключови пълномощия по определянето на френския бюджет. Като доказателство за това, той цитира бившия американски финансов министър Тимъти Гейтнър, който разказва за срещата си със своя немски колега през юли 2012. Според Гейтнър, на нея Шьойбле му е заявил, че излизането на Гърция от еврозоната е добро решение, тъй като ще позволи правителствата на други държави членки на ЕС да бъдат притиснати от заплахата за разпадане на Съюза и това да ги убеди да се откажат от финансовия си суверенитет в полза на Брюксел. Последното касае много страни, но най вече тези с големи външни дългове.

Както е известно, освен Гърция, външният дълг на още четири членки на ЕС е по-голям от техния БВП и това са Италия, Белгия, Кипър и Португалия. Най-голямо нарастване на държавния дълг бележи Италия, където през втората половина на 2015 той надхвърли 135% от БВП (срещу 132,1% в началото на годината). Следва я Франция, където това съотношение нарасна от 95,6% до 97,5%. И двете страни постепенно преодоляват икономическата стагнация, но съкращаването на бюджетните им дефицити става изключително трудно. Сред държавите, успели да намалят, макар и малко, държавния си дълг е Германия, както и Кипър и Португалия, като последните две (също както и Гърция) разчитаха на външната финансова помощ. Като цяло обаче, случаите на понижаване на дълга в държавите от ЕС са малко, въпреки процеса на икономическо възстановяване след кризата. Британската икономика например, през миналата година демонстрира растеж от 3%, но в същото време държавният дълг нарасна от 87,3% до 89,4% от БВП. През първата четвърт на 2015 средният дълг на държавите от еврозоната достигна 92,9% от националния БВП. Както посочва Financial Times, въпреки гръцката криза, демонстрирала, докъде могат да доведат големите заеми, европейските правителства са продължили и през първите месеци на 2015 да вземат нови кредити.

В тази връзка си струва да напомня, че още през март 2010 германският канцлер Ангела Меркел заяви, че еврото преживява най-тежките времена от появата си като единна валута на страните от ЕС. "Тъкмо поради това сега е особено важно да осъзнаем, че това е нашата обща валута и да си изясним корените на проблемите с нея. А те са свързани с огромния бюджетен дефицит на Гърция и загубата на кредитоспособност". Оттогава ситуацията забележимо се влоши и според немалко експерти, ЕС върви към катастрофа, като рухването на еврото ще доведе и до разпадането на Съюза. Поне на пръв поглед, изходът от тази ситуация изглежда ясен и е свързан от отказа да се отпускат повече заеми на некредитоспособните държави за да не затънат още повече в дълговото блато, както се случи с Гърция. Ръководството на ЕС обаче, очевидно вижда друго решение на проблема.

Така, според брюкселските "еврократи" е необходимо създаването на общоевропейско финансово министерство, като идеята беше озвучена още през 2012 от тогавашния председател на Еврокомисията Жозе Барозу. Тоест, еврозоната следва постепенно да получи права, съпоставими с пълномощията на националните правителства, чрез създаването на единно министерство на финансите на ЕС.

Освен това Барозу предложи незабавното създаване на нещо като общ бюджет на еврозоната. Всъщност, лидерите на ЕС започнаха да акцентират върху необходимостта от усилване на интеграцията във връзка с финансовата криза в еврозоната, която постави в трудна ситуация едновременно няколко държави от южноевропейския регион, включително Испания, Гърция и Португалия (в момента списъкът е доста по-дълъг). Стана ясно, че ЕС не разполага с достатъчно пълномощия за да помогне на оказалите се на ръба на краха държави и за да контролира развитието на техните икономики и финансови системи, след отпускането на необходимите им средства. Тогава Германия беше най-големия противник на тези предложения и реализацията им бе отложена, а кризата на еврозоната продължи. Естествено, това оказа негативно въздействие и върху европейските икономики извън еврозоната. Затова днес идеята за общоевропейско финансово министерство отново става актуална в ЕС.

Така, в публикувания на 22 юни 2015 доклад на сегашния председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, се предлага държавите от еврозоната да създадат общо финансово министерство до 2025. Според лансираната от него схема, след създаването му, част от решенията в сферата на данъчната политика и бюджетните разходи ще останат в пълномощията на националните правителства, но се подчертава, че е налице нарастваща потребност от колективни решения, като за целта е необходима общоевропейско финансово министерство. Тук е мястото да напомня, че наред с Юнкер, в подготовката на този документ се ангажираха такива ключови фигури като председателите на Еврогрупата (обединяваща финансовите министри от еврозоната) Йерун Дейселблум, на Европейския съвет Доналд Туск, на Европейската централна банка Марио Драги и на Европарламента Мартин Шулц.

Самият състав на тази група говори не само за значимостта на проблема, но и за степента на влиянието му върху европейските структури. Междувременно, идеята беше развита и от френския президент Франсоа Оланд, който заяви в интервю за Journal du Dimanche, че по-добрата координация на действията по време на кризи, като гръцката, изисква 19-те страни членки на еврозоната да имат общо правителство, парламент и бюджет. Според него, въпреки общата валута, фискалната и икономическата политика на тези държави се осъществяват предимно от техните национални правителства. Очевидно по този начин Париж се опитва да играе своята игра на европейската сцена. Ясно е също, че преди да лансират подобна инициатива, французите със сигурност са анализирали възможната реакция на Германия и са стигнали до извода, че Берлин вероятно ще подкрепи създаването на общо правителство на еврозоната, въпреки стремежа си за европейска хегемония. Истината е, че диалектиката на развитието на ЕС налага необходимостта от тясно сътрудничество между двете ключови държави в еврозоната, макар че това не изключва наличието на дълбоки противоречия между тях. Последните винаги са съществували и ще продължат да съществуват, при това те периодично се изострят. За пореден път това се случи, когато Франция се опита да смекчи прекалено твърдата позиция на ЕС по отношение на Гърция, наложена на Брюксел под силния германски натиск.

По пътя към Четвъртия Райх

Берлин е убеден привърженик на по-нататъшната интеграция в рамките на ЕС, която обаче задължително следва да се осъществява под ръководството на Германия. Според немските стратези, страната им трябва да има последната дума по всички важни за бъдещето на Съюза въпроси. При това те смятат за основен приоритет превръщането на ЕС в своеобразни Европейски съединени щати.

Това означава, че Германия ще продължи да прокарва идеята за по-тясна политическа, фискална и икономическа интеграция първо в рамките на еврозоната, а след това и на цяла Европа. Ролята на Берлин в бъдещата още по-интегрирана Европа само ще се усилва, поне на това разчитат онези, които определят съвременната германска геополитика. Те обаче смятат, че немското влияние в ЕС ще се налага най-вече с помощта на германските съюзници. Както в исторически, така и в икономически план, това са държавите от Северна и Централна Европа. Европейският Юг, в лицето на Франция, Испания, Италия и Гърция, често се обявява против позицията на Берлин. Както е известно, Германия традиционно разчита на подкрепа от държавите от Бенелюкс, Австрия и Скандинавия. След разширяването на ЕС и НАТО на изток обаче, Берлин се сдоби с още съюзници, доколкото т.нар. "Нова Европа", макар и да разчита на САЩ, по повечето важни въпроси подкрепя именно Германия.

Според някои анализатори, като британеца Родни Аткинсън например, сегашната конфигурация вътре в ЕС доста напомня "обединената" от нацистка Германия в началото на 40-те години Европа. В тази конструкция Великобритания очевидно се оказва излишна. Между другото, сегашният председател на Европейската комисия и твърд привърженик на интеграционните идеи на Берлин Жан-Клод Юнкер (известен лобист на транснационалните финансови компании) възкреси старата идея за създаването на обща европейска армия, на основата на армиите на Германия и Франция. Според него: "Европейската армия може да икономиса сериозни средства, ако купува въоръжение, създадено със съвместните усилия на европейските държави" (на практика, както стана ясно по-горе, въпросното въоръжение ще бъде най-вече германско). Впрочем, според някои анализатори, сред причините Брюксел да не допусне откъсването на Гърция от еврозоната е и фактът, че германските концерни от дълги години въоръжават гръцката армия, която в момента разполага с най-мощната в ЕС танкова групировка от 1462 танка (докато самата Германия има едва 322).

Идеята на Юнкер се подкрепя от мнозина немски политици, включително от министъра на отбраната Урсула фон дер Лайен, председателя на комисията по международни отношения в Бундестага Норберт Ретген и шефа на комисията по отбраната Ханс-Петер Бартелс, според който за целта няма нужда от съгласието на всичките 28 членки на ЕС, а може да се стартира с подписването на двустранни договори. "Това би било ясен сигнал за Русия, че се отнасяме сериозно към защитата на европейските ценности" - отбелязва на свой ред председателят на Европейската комисия (ЕК). Тук е мястото да напомня, че докато беше премиер на Люксембург (който на практика е най-голямата офшорна зона в света) Жан-Клод Юнкер освободи големите транснационални компании от плащането на данъци в страната, прехвърляйки по този начин бремето на кризата върху собствените си сънародници. Именно провокираният от това грандиозен скандал накара навремето мнозина европейски политици да се обявят против поставянето на Юнкер начело на ЕК. В тази връзка, днес възниква въпросът, дали пък този път той не работи за лобистките групи на военно-индустриалния комплекс, при това не толкова този на Франция и Германия, колкото на САЩ?

Защото нещата не опират само до "сдържането" на Русия, а и до борбата за глобална доминация, в рамките на която сегашната американска хегемония бива ерозирана от нарастващото влияние на Китай. В тази схватка САЩ се чувстват все по-сериозно застрашени, което пък провокира част от американския елит да настоява за все по-твърди и дори агресивни действия. И макар че основната им цел е Китай, в тяхна първоначална мишена се превърна Русия, която (в съответствие с европейската геополитическа традиция) се отъждествява с т.нар. "Хартленд", контролът върху който, според британските и американските геополитици, гарантира и господството над света. След студената война между САЩ и СССР и разпадането на последния, Вашингтон си гарантира глобалното лидерство, благодарение на огромното си превъзходство в развитието на информационно-комуникационните технологии, несравнимата си военна мощ и монопола върху емисията на световната резервна валута.

Днес обаче се формира нова социално-икономическа система. Центърът на глобалното развитие се измества към Югоизточна Азия, което позволява на някои експерти да твърдят, че сме свидетели на началото но нов - този път азиатски - вековен цикъл на натрупване на капитали. В тези условия поставянето на Русия под контрол, наред с доминацията в Европа, Централна Азия и Близкия Изток, биха дали на САЩ стратегическо предимство пред надигашия се Китай по отношение контрола на основните източници на енергоносители и другите критично важни природни ресурси.

Според известния американски анализатор Даниел Естулин, автор на преведения и у нас бестселър "Истината за клуба Билдерберг", от известно време насам т.нар. Билдербергски клуб (смятан от мнозина за прототип на глобално правителство) е ангажиран с формирането на гигантски суперкартели: "Тези хора продължават да са убедени, че светът се управлява от онзи, който контролира енергията, нейните маршрути и разпределянето и. В същото време обществото бива залъгвано с мита за всевластието на информацията и компютърните технологии. Достатъчно е обаче да спре тока и този измислен свят ще се разпадне като къщичка от карти". Естулин е убеден, че въпросната организация разполага с изключително мощно средство за да се справи със съпротивата "отдолу" срещу ултралибералния модел на глобализация и това е "изкуственото провокиране на гигантска световна криза, в резултат от която глобалният БВП може да падне с 30%, а хората ще бъдат прекалено заети със собствените си оцеляване за да се противопоставят активно на плановете на транснационалните елити".

Някои смятат, че описания по-горе процес вече се реализира в Европа, посочвайки, че кризата в Гърция например, до голяма степен е била съзнателно провокирана, като тази страна целенасочено е вкарана в дълговата яма за да стане достатъчно послушна и податлива за управление отвън. По същия път вървят и другите големи длъжници на континента, включително Украйна. Истината е, че като държава тя не е особено интересна за Запада (и най-вече за САЩ и Германия), а го интересува най-вече като зона на остра конфронтация с Русия. В тази връзка, известният руски икономист и президeнт на консултанската компания "Неокон" Михаил Хазин посочва, че "Украйна е наобходима на САЩ за да блокират достъпа на Китай до Европейския съюз по суша. Американците контролират морските маршрути, но не и сушата. Именно това беше една от причините да дестабилизират Украйна, а сега да се опитват (все още безуспешно) да дестабилизират и Централна Азия".

Според него: "Противопоставянето между САЩ и Китай върви с пълна сила. Залогът в него е пазарът на Европейския съюз. Китайските инвестиции в Крим са сред елементите на този сблъсък. Впрочем, Пекин предприема и други стъпки за укрепване на влиянието си в Европа. На практика, Китай и САЩ вече са напълно съпоставими един на друг на геополитическата сцена". Тъкмо поради това Вашингтон е толкова заинтересован от подписването на договора за т.нар. Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП). За целта обаче му е нужна цялата Европа, затова и евентуалното напускане на еврозоната от Гърция беше в разрез с американските интереси и САЩ направиха всичко възможно да не го допуснат. Днес Жан-Клод Юнкер посочва, че Гърция "не бива да се чувства унижена, защото Брюксел направи всичко за да изглади ъглите на противоречията". С други думи, за да съхрани ЕС в максимално удобния за САЩ формат и под егидата на контролираната от Вашингтон Германия.

Заключение

В момента Берлин е основният проводник на политиката на конфронтация с Русия, прокарвана от Съединените щати, защото на настоящия етап тя отговаря на германските стратегически интереси и, ако се увенчае с успех, би му гарантирала огромни печалби. В същото време обаче, Германия твърде бързо може да се превърне в ключов противник на антируската политика и да ерозира единния фронт на Запада срещу Москва (както неведнъж се е случвало в миналото), ако се окаже, че тази политика не носи бързи резултати, т.е. ако Русия продължи успешно да се съпротивлява на натиска. Така, в Германия укрепват позициите на противниците на сегашния курс на канцлера Меркал към конфронтация с руснаците. Те смятат, че благоприятният за германската експанзия на Изток период, започнал с разпадането на Съветския съюз, вече е приключил. Русия успя да възстанови значителна част от предишната си мощ и пряката конфронтация с нея може да застраши плановете на Берлин за създаването на "Четвъртия Европейски Райх".

Тук е мястото да напомня, че когато американските финансови кръгове на практика финансират възстановяването на Германия след Първата световна война, косвено подпомагайки идването на Хитлер на власт, това, в крайна сметка, води до избухването на нов световен сблъсък. Големият победител в него (в икономически и геополитически план) са именно САЩ. Макар че най-голяма заслуга за германския разгром имат Съветите, печеливши от него се оказват банкерите от Уолстрийт, а доларът се превръща в основната световна резервна валута. Западна Европа, на практика, попада в пълна икономическа и политическа зависимост от Вашингтон (Източна пък е предадена от Чърчил и Рузвелт на Сталин). Именно на тази основа възниква новата американска свръхдържава.

През последните години обаче, става все по ясно, че потенциалът на САЩ се изчерпва. Затова Вашингтон полага неистови усилия за да ерозира тотално глобалната архитектура за сигурност, наследена от ерата на двуполюсния свят. За целта американците се опитват да провокират нова война в Европа, включително вдъхновявайки разцеплението и гражданската война в Украйна. Сега задачата им е да ангажират в този конфликт Русия, защото само при подобно развитие той би придобил наистина континентални мащаби и би позволил да бъде спряно развитието (и сближаването) на Русия и ЕС, както впрочем и на Китай. Това би гарантирало на САЩ необходимата им "икономическа преднина" в условията на изостряща се глобална конкуренция.

Германия обаче се намира в принципно различна ситуация. Както и в други периоди от нейната история, тя се нуждае от бързото (почти "светкавично", в духа на прословутия Blitzkrieg) разрешаване на конфликта с Русия. Защото ако кой се проточи, това директно би застрашило германското лидерство в ЕС и политиката за превръщането му в своеобразен нов Райх. Тъкмо поради това в Съюза беше стартиран процесът на създаване на наддържавни структури, на основата на еврозоната - общи министерства и общо за всички държави членки правителство. Разбира се, всичко това се прави със санкцията на Вашингтон и под егидата на Берлин. Така САЩ ще могат да освободят силите си и да ги насочат към Азиатско-Тихоокеанския регион, т.е. да се концентрират върху неизбежния открит сблъсък с Китай, в който несъмнено ще разчитат на регионалните си съюзници, начело с Япония. Що се отнася до Европа, тя ще продължи да бъде контролирана от САЩ, но вече не пряко, а с посредничеството на Германия. Или както отбеляза по този повод преди време едно британско издание: "През миналия век Хитлер не успя да завладее Европа с военни средства, но днешните германци са на път да го направят, благодарение на търговията и финансовата дисциплина. Така че, добре дошли в Четвъртия Райх".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017