24
Пет, Май
25 New Articles

Турският гамбит: Анкара като фактор за нестабилност в Близкия Изток

брой 5 2015
Typography

Както изглежда, през октомври 2015 в Турция ще се проведат извънредни парламентарни избори, доколкото формирането на правителство след последните редовни избори се оказа невъзможно. Причината са прекалено големите разногласия между парламентарно представените партии. Така, националистите не са готови за съюз с кюрдите, дори там, където техните интереси съвпадат, т.е. против общия им противник президента Ердоган. Операцията на турската армия против отрядите на Кюрдската работническа партия (ПКК) и другите кюрдски националистически организации в Сирия и Ирак окончателно погребаха не само възможностите за формирането на някакъв опозиционен алианс, но и за каквито и да било координирани действия против Партията на справедливостта и развитието (ПСР), управляваща страната от 2002 насам.

Газовите проекти

Освен всичко друго, това отлага продължаването на преговорите между Анкара и Москва за газопровода "Турски поток", които биха могли да се оттласнат от мъртвата точка само в резултат от евентуалното посещение на руския президент в Турция през есента на 2015. Предвид факта, че Анкара разполага с по-силни позиции на тези преговори, отколкото Москва, която прекалено рано разкри силната си заинтересованост от успеха на проекта (подобно нещо е недопустимо в отношенията с Изтока), преговорите несъмнено ще бъдат трудни и почти сигурно резултатът от тях ще е в полза предимно на Турция. Както показва развитието на предишните руско-турски проекти, включително АЕЦ Акую, шансовете турската страна да бъде накарана да отстъпи не са големи. Още повече, че в момента Анкара има други вътрешно- и външнополитически приоритети.

Въпреки разногласията в средите на противниците и, позициите на ПСР очевидно отслабват, а нейният водач - президентът Реджеп Тайип Ердоган, води отчаяна борба да запази монопола и върху властта, както и може да се очаква от един авторитарен лидер в страна с развита парламентарна система и силна опозиция. Тази борба се води дори в собствената му партия, където Ердоган остро критикува възможните претенденти за висшите постове в държавата, включително бившия държавен глава Абдула Гюл. Не може да се изключва обаче, че действията, целящи да дестабилизират вътрешнополитическата ситуация, възобновявайки конфликта с кюрдите, ще струват скъпо на Анкара и в крайна сметка ще ограничат, вместо да разширят, контрола върху ситуацията от страна на ПСР и персонално от президента Ердоган.

Само по себе си, това не е нещо ново - волунтаристичните решения на турския лидер периодично водят именно до подобни резултати, доказателство за което е и цялото развитие на гражданската война в съседна Сирия.

Инициираното от Ердоган прекъсване на дългосрочното примирие с кюрдските политически и военизирани групировки, базиращи се в Сирия и Ирак, след обстрела от турските ВВС на позициите на ПКК в района на Киркук, изостри ситуацията на цялата територия на страната, провокирайки югоизточните и райони не само мащабни нападения срещу турските сили за сигурност, но и терористични действия срещу минаващите там тръбопроводи. Сдържано оптимистичните коментари на висшето турско ръководство относно създалата се в района ситуация могат да се квалифицират като чиста проба пиар. Както е известно, кюрдите взривиха стратегическия петролопровод крой Киркук, по който в Турция се доставят по 400 хиляди барела дневно, както и газопровода в провинция Агри, по който в страната се транзитира природен газ от Иран.

Серийните прекъсвания на тръбопроводите представляват смъртоносна заплаха за стремежа на Анкара да се позиционира като основния евроазиатски хъб в търговията с енергоносители, тъй като отблъскват от нея потенциалните инвеститори.

Продължаването на турско-кюрдската война ще погребе идеята за прокарването през турска територия на тръбопроводи за доставката в Европа на енергоносители от каспийските държави (включително Иран) и Централна Азия. Всички те - от превърналия се в натрапчива идея за Брюксел "Набуко", до предназначения да го замени Транскаспийски газопровод, трябва да минат през Турция. В тази връзки дори не си струва да разглеждаме проекта за Трансчерноморският подводен тръбопровод Грузия - Балканите , тъй като макар че чисто технически строителството му е възможно, стойността на проекта и експлоатационните рискове са прекалено големи. Нещо повече, ако атаките на кюрдските бойци срещу турската енергийна система продължат, под въпрос може да се окаже и стабилното функциониране на действащия тръбопровод Баку - Тбилиси - Джейхан. В Близкия Изток има достатъчно нереализирани или неизползваеми тръбопроводи за се повтарят, същите грешки, които в сегашните условия ще струват и много по-скъпо.

Следва да отбележим и, че ответните действия на кюрдите все още не са засегнали туристическия сектор, макар че в непосредствена близост до курортните зони на страната ситуацията в сферата на сигурността вече е доста напрегната. Все пак, за разлика от ислямиските в Египет или Тунис, кюрдите, сражаващи се против турската армия, не смятат чуждестранните туристи за легитимна цел на своите атаки. Просто защото, в противен случай ще им се наложи да се простят с мечтата да имат собствена държава, което несъмнено е и основната им задача в историческа перспектива. Въпреки това не могат да се изключват случайните жертви сред чужденците, особено на фона на масовите взривявания на полицейски участъци и нападенията срещу силите за сигурност в големите градове и селските райони. В Бодрум например, вече имаше престрелка в близост до голям местен хотел.

Терористи-самоубийци и съюзници

Лично аз споделям мнението на анализаторите, оценяващи като "изключително странно" официално приписваното на "Ислямска държава" (ИД) терористично нападение в турския град Суруч, чиито жертви станаха местни кюрди. На първо място, идентифицирането на личността на атентатора-камикадзе поражда много противоречия. Освен това ИД не пое отговорност за атентата, което не е характерно за резонансните и успешни терористични атаки, извършвани от неговите бойци. Не е ясно и, дали нароченият за атентатор 20-годишен турски гражданин от кюрдски произход, действително е свързан с ИД. Голословните твърдения на турските политици в тази връзка не звучат никак убедително. За ПКК и кюрдските и съюзници нямаше никакъв смисъл да нарушават примирието с Анкара. Затова пък демонстративното ликвидиране от кюрдите на служители на турските служби за сигурност след терористичното нападение в Суруч доста добре се вписва във версията, че последното е било провокация на въпросните служби, а кюрдите просто са им отмъстили за това. В същото време е ясно, че без осъществяването на мащабна сухопътна операция, каквато Ердоган все още не смее да предприеме заради вътрешнополитическите рискове, не може да се говори за сериозно отслабване на силите на ПКК в граничните сирийски райони.

Анализирайки ситуацията в Турция, експертите на ръководения от мен Институт за Близкия Изток посочват, че в момента е трудно да се каже, как Ердоган би могъл да спечели точки на електоралното поле, използвайки за целта тезата за терористичната опасност от страна на ПКК. Твърденията на властите, че в Сирия и Ирак Турция води война с ИД са чиста пропаганда. Истината е, че атакувайки в решаващия момент в гръб настъпващите срещу позициите на ИД кюрди, Анкара спаси ислямистите от сериозно поражение. Освен всичко друго, спадът в темповета на растеж на турската икономика не помага за увеличаване на избирателната подкрепа за ПСР. Войната сериозно ерозира турската икономика, като само загубите от взривяването на тръбопроводите са за стотици милиони долари. Доказателство за несигурността сред управляващия елит са и опитите му да ерозира влиянието на конкурента си в лицето на кюрдската Партия на демокрацията на народите (ПДН), инициирайки съдебно преследване срещу лидера и Селахатин Демирташ.

Без оглед на това, какво точно е накарало Ердоган да нареди нанасянето на въздушни удари срещу кюрдите, това не подобри отношенията му с Багдад (що се отнася до тези с Дамаск, по разбираеми причини в момента такива просто няма) и Кайро. Египетският президент остро разкритикува Турция, напомняйки за нейните съвместни действия с Катар в подкрепа на джихадистите на Синайския полуостров и Газа (да не говорим за Сирия и Либия). Следва да отбележа, че крайно негативната реакция на Ердоган срещу действията на маршал Ас-Сиси при свалянето от египетската армия на правителството на "Мюсюлманските братя" и президента Мохамед Морси, смятан за близък до турската ПСР в религиозно-политически план, както и по повод активните действия на Кайро срещи ислямистките терористи, не можеше да не провокира ответната реакция на Египет.

Впрочем, действията на Турция породиха напрежении и сред съюзниците и от НАТО и най-вече в Германия. На немска територия има многомилионна турска и кюрдска диаспори. Възможността за сблъсъци между турци и кюрди по улиците на германските градове няма как да не тревожи канцлера Меркел. Още повече, че единствените партии и движения, чиито позиции ще укрепват при подобно развитие, са десните и крайнодесните, към които ще се обърнат не само консервативната част от избирателите, но и центристки настроените.

Многократно декларираното от Ердоган, включително по време на посещенията му в Германия, крайно отрицателно отношение към усилията за асимилирането на местната турска общност и призивите тя да съхрани националните си особености, за сметка на интересите на Берлин, да не говорим за претенциите му немските турци да бъдат лоялни най-вече към Анкара, силно влоши отношенията между турския президент и германския елит. Лесно можем да си представим реакцията на последния по повод на поредния проблем, който Ердоган създава на Германия.

Що се отнася до отношенията със САЩ, въпреки позитивната реакция на американските експерти на даденото от Анкара разрешение Вашингтон да използва военновъздушната база "Инджирлик", подновяването на войната с кюрдите не работи за укрепването им. Освен това, Ердоган има сериозни и донякъде обосновани предположения, че президентът Барак Обама подкрепя неговия бивш съюзник, а днес един от най-опасните му врагове Фетхулах Гюлен. Лидерът на ислямисткото движение "Хизмет", който живее в САЩ и чиято организация се квалифицира от сегашното турско правителство като "паралелна държава", инициира по време на президентската кампания на Ердоган гигантски корупционен скандал, използвайки за целта високопоставените си привърженици в националната правоохранителна система. Според турския държавен глава, Гюлен е действал по указание на сегашното американско ръководство, стремящо се да го отстрани от властта. А Ердоган не е човек, който би простил подобно нещо, особено след като все пак стана президент.

Както е известно, в рамките на споразумението за арендата на базата "Инджирлик", американците се ангажираха да не я използват за "оказване подкрепа на кюрдските отряди в Сирия". И тъй като основната военна сила, противопоставяща на ИД в прилежащата на Турция сирийска територия, са кюрдските части на Партията на демократичния съюз (ПДС), която е близка до ПКК, това е от полза не за борбата с ИД, а за самите ислямисти. Което потвърждава мнението на експертите, че Турция е прикрит съюзник на ИД. Освен това Вашингтон и Анкара се споразумяха за създаването на "свободна от ИД" зона с дължина 110 км - от река Ефрат до сирийската провинция Алепо. При това обаче, нито турците, нито другите членове на НАТО възнамерят да използват сухопътните си сили за реализацията на този план, а предвид състоянието на турско-кюрдските отношение, въобще не е ясно кой би могъл да то реализира "на терен".

Следва да отбележим, че САЩ отказаха да обсъждат идеята за "забранена за полети зона" над този район, за което настояваше Турция. В същото време турските ВВС нанесоха удар по позициите на ПДС в района на Джараблус, където кюрдите атакуват позициите на ИД (Анкара официално отрича това). Турските танкове пък обстрелваха позиции на ПДС в други райони, включително в провинция Алепо. Въпреки това, кюрдите успяха да изтласкат бойците на ИД от Саррин, а след това - с подкрепата на сирийската авиация - и от Ал-Хасек, което сериозно наруши логистичните маршрути на ислямиските в Сирия. При това настъплението на ПДС беше подкрепено и от авиацията на САЩ, в разрез със споменатото по-горе турско-американско споразумение. Не е ясно, до каква степен става дума за инициатива на регионалното командване на американските ВВС и дали тя е била съгласувана с Вашингтон (най-вероятно не).

Туркменският фактор

Много медии коментират съобщението на правителството на САЩ, че американските ВВС ще прикриват от въздуха подготвените със съдействието на Вашингтон отряди на светската сирийска опозиция, като готовност за нанасяне на удар по войските на Асад. Нищо не говори обаче, че САЩ са готови да се намесят пряко в сирийската гражданска война, по-скоро напротив. Още повече, че това би означавало директен сблъсък не толкова с Дамаск, колкото с Техеран, и поставя под въпрос ядрената сделка с Иран, която е най-големия външнополитически успех на Обама. В тази връзка си струва да анализираме, какво представляват в момента подготвените с турска подкрепа, отряди на т.нар. "светска опозиция".

В рамките на тази широко рекламирана и финансирана така, че да се гарантира подготовката на обявените предварително няколко хиляди бойци, американска програма, целяща формирането на боеспособни части на опозицията, които да заменят т.нар. Сирийска свободна армия (ССА), част от чиито отряди се присъединиха към ислямистите, друга част - към Асад, а останалите бяха унищожени (включително и от "конкуренцията"), бяха подбрани едва 54-ма етнически туркмени от Ирак и Сирия. Което показва, колко неефективно се изразходват парите на данъкоплатците за защитата на американските интереси в Сирия. Що се отнася до кюрдите, Анкара категорично забрани подготовката им рамките на въпросната програма. Названието на тази група, чиято подготовка продължава и в момента, е "Дивизия 30", което рязко контрастира с нищожния и личен състав.

Между другото, нейният представител Надим ал-Хасан, който се появи в Сирия за да установи "конструктивно взаимодействие" с другите бунтовнически отряди, веднага беше отвлечен от бойци на просаудитската "Джабхат ан-Нусра", активизирала се в провинция Латакия. Което е очевидно доказателство, че временното примирие между Саудитска Арабия, Катар и Турция, постигнато в хода на войната им срещу Асад и чиито резултат бе прекратяването на междуособиците между контролираните от тях джихадистки структури и съгласуваното разпределяне на фронтовете на действие (което пък доведе до падането на Идлиб и Палмира в Сирия и на Рамади, в Ирак) вече е приключило. Съдейки по всичко, проамериканските отряди няма да могат да станат част от бунтовническото движение заради враждебното отношение на ислямистите от просаудитските и прокатарски групировки. Впрочем, под въпрос е и сътрудничеството между САЩ и Турция в борбата срещу Асад. Вашингтон няма намерение да се съобразява с Анкара, подкрепяйки покровителстваните от нея ислямисти. На свой ред, турците активно саботират американските проекти.

Предвид турските действия, забавящи настъплението на кюрдите срещу столицата на ИД - Ракка, както и тези на Вашингтон, който поддържа добри отношение както с Анкара, така и с кюрдите, интерес представлява активността в Сирия на британските специални служби, работещи в тесен контакт с американските. Прехвърлянето на основните части на ИД в района на Ракка позволи на сирийската армия да започне настъпление към Палмира, тъй като намаля опасността от ислямистка атака срещу Хомс. Това стана възможно благодарение решението на сирийските друзи да застанат на страната на Дамаск, след като няколко десетки от тях бяха убити от салафитите заради отказа им да променят религията си. Показателно е, че британската МИ-6 положи сериозни усилия да реанимира предвоенните си контакти с друзката общност, опитвайки да я убеди да скъса с Асад. За целта бе използвана друзката общност в Лондон. Според експертите обаче, при положение, че войната в Сирия придобива религиозен характер, тези усилия са обречени на провал. В близкото минало друзите, както впрочем и алауитите, неведнъж бяха изправяни пред заплаха от геноцид, затова са наясно с последиците от западноевропейските експерименти в региона.

Изострянето на ситуацията в граничните района ни Сирия и Ирак активизира и друга голяма общност в региона - тази на традиционно подкрепяните от Анкара туркмени. Успехите на ИД реанимириха идеята за създаването на туркменска автономия в Ирак. Аналогични процеси могат да се развият и в Сирия. Дори според силно занижените официални данни, туркмените се смятат за третата, след арабите и кюрдите, етническа група в Ирак, наброяваща до три милиона души (40% от които са шиити). В Сирия пък, преди войната те бяха 10% от населението (2,5 млн. души). При това, като потомци на военни заселници, изпратени навремето за да контролират в интерес на Османската империя арабските и кюрдските племена и границата с Персия, туркмените традиционно враждуват и с арабите, и с кюрдите.

Туркмените са сред активните противници на правителството в Дамаск - именно техен представител оглавява обединението на "умерената опизиция" (Националната коалиция на опозиционните и революционните сили на Сирия - НКОРС). В Ирак, Турция подкрепя "Иракския туркменски фронт", обявяващ се против кюрдския контрол над Киркук и за автономия на туркмените (според едно преброяване от 1957, те са две трети от неселението на Киркук). От друга страна сътрудничеството в сферата на износа на петрол и газ между Анкара и правителството на Иракски Кюрдистан в Ербил, установено от Ердоган и Масуд Барзани, накара Анкара да се дистанцира от туркмените в борбата им с кюрдите за контрол над Киркук. Настъплението на ИД срещу Иракски Кюрдистан обаче постави местните туркмени на ръба на геноцида, при това те не можеха да разчитат на подкрепа нито от Багдад, нито от Ербил.

Когато ислямистите заеха населения с туркмени район на Тел-Афар в провинция Найнауа, оттам в съседния Синджар избягаха над 200 хиляди души. След като и Синджар беше завладян от ИД огромен брой бежанци опитаха да се спасят на кюрдска територия, но бяха спрени от кюрдската милиция "пешмерга" в зоната между Найнауа и Ербил, като голям брой от тях загинаха.

Туркмените шиити стават жертва на ислямистите, а туркмените сунити биват преследвани от иракските шиитски милиции. Кюрдките власти също осъществяват етническо прочистване на туркмените в Киркук и прилежащите му райони. Фиксирани са многобройни отвличания на туркменски жени от джихадистите, които ги принуждават насила да приемат салафитския ислям.

В резултат от това, през май-юли 2015 турмените формираха собствена шиитска бригада, наброяваща 1400 души, както и сунитска - от 1500 бойци, обединени в рамките на коалицията "Хашд ал-Шааби". Макар че това далеч не е най-сериозната въоръжена групировка в региона, тя би могла да постигне известни успехи, разчитайки на турската подкрепа и, ако установи добри отношения с американците. Все още не е ясно обаче, каква в крайна сметка ще бъде съдбата на туркменската общност в региона.

 

* Президент на Института за Близкия Изток в Москва

{backbutton}