18
Вт, Юни
27 New Articles

Проф. Жан-Пиер АРИНЬОН:Сближаването между Русия, Китай и Индия е първата стъпка към формирането на нов световен ред

брой 4 2015
Typography

Известният френски историк и специалист по Средните векове и съвременна Русия Жан-Пиер Ариньон е роден през 1943. Защитава докторската си дисертация, посветена на средновековната Киевска Рус, в Сорбоната. Дълго време е преподавател в Университета на Поатие, а между 1995 и 2000 е президент на Центъра за европейска култура. През 1994 е експерт на полското правителство в ЮНЕСКО, а от 1998 е старши анализатор на Института за висши изследвания в сферата на националната отбрана (INEDN). През последните години Ариньон е професор по средновековна история в Университета на Артоа и вицепрезидент на Института за стратегически изследвания в Париж. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Полин Льоконт и La Nouvelle Revue d’Histoire.

 

- Като признат специалист по средновековна история, какво мислите за спора между Русия и Украйна, коя от двете страни е истинския наследник на т.нар. Киевска Рус?

- Водещи фигури в тази дискусия са двама големи историци: от руска страна това е академик Василий Ключевский (1841-1911) , а от украинска – академик Михаил Грушевский (1866-1934). Според първия, Руската империя е естествено продължение на Киевската Рус, докато вторият вижда в нея онези етнически елементи, които впоследствие формират Украйна, т.е. придържа се към етницистката теория за историческия процес. Сблъсъкът между тези две концепции оказва голямо влияние върху събитията през 1918-1920, когато се съставят мирните договори, сложили официално края на Първата световна война. Лично за мен е очевидно, че думата „Украйна“ не фигурира в Началната руска летопис (т.нар. Повесть временных лет, представляваща хроника на Киевска Рус от 850 до 1110, съставена от монаха Нестор и написана на старобългарски език в неговата руска редакция – б.р.) и се споменава за първи път едва в края на ХII век като чисто географско понятие, с което се обозначава граничното пространство между две държави. Така че наследството на Киевска Рус преминава към Великото Московско княжество заедно с предадената му от Киев прочута Владимирска икона на Света Богородица.

- Съществува ли разделение между т.нар. "Русия на гористите зони" и Русия, обърната към безкрайните простори на евразийските степи? И, как следва да тълкуваме този двойнствен характер на страната?

- Противопоставянето между горите и степните зони е често срещано в средновековните руски сказания. За техните автори гората винаги е била убежище и източник на средства за съществуване, докато степите се смятат за източник на постоянни опасности. Този контраст нагледно може да се види в знаменитата картина на руския художник Василий Васнецов "Тримата богатири". Затова, след разпадането на Киевската Рус, населението и частично мигрира на север, пресичайки т.нар. Залесие (през Средните векове така се обозначават териториите между реките Волга и Ока - б.р.) и обширните гористи зони за да се установи в своеобразния руски аналог на Месопотамия, където изгражда големите градове, формиращи т.нар. "Златен пръстен": Владимир, Суздал и Ростов.

- Как следва да оценяваме антагонизма между Русия и Полша в контекста на многовековното им съседство?

- Корените на руско-полския антагонизъм са дълбоко в миналото. След Х век западните славяни (поляците) и източните славяни се оказват в две различни културни пространства. Полша става част от латино-романския свят. Полският княз Мешко І сключва брак с чешката княгиня Дубравка и през 966 приема християнството по западния (латинския) обред. Киевска Рус пък, през 988 става част от византийския ойкумен с приемането на християнството от великия княз Владимир и брака му с византийската принцеса Ана Багрянородна. Експанзията на западното християнство на изток продължава с подписването през 1385 на Кревската уния, в резултат от което към романското пространство се присъединява и Литва. През 1569 е подписана Люблинската уния, в резултат от която възниква т.нар. Реч Посполита и Полша анексира териториите на днешна Украйна до река Днепър. Брестката църковна уния от 1596 пък слага началото на формирането на униатската църква, като по този начин православната църква в завладените от Полша земи бива подчинена на католическата. Върховата точка на руско-полското противопоставяне е т.нар. "Смутно време" в руската история (1598-1613), когато московският трон се заема от полските марионетки Лъжедимитрий І и Лъжедимитрий II.

Русия постига своя реванш през ХVІІІ век и по-точно през 1772, 1793 и 1795, когато са осъществени трите подялби на Полша. Полската държава се възражда през 1918, но през 1939 е окупирана от нацистите. Втората световна война оставя тежко наследство в руско-полските отношения. Става дума за Катин, т.е. за разстрела на няколко хиляди полски войници и офицери, извършен през пролетта на 1940 в Катинската гора от сътрудници на НКВД. Както и за въстанието във Варшавското гето срещу германските окупатори, през август-октомври 1944, което Червената армия не пожелава да подкрепи, като предприеме настъпление срещу града, и така позволява жестокото му потушаване от нацистите. Руснаците влизат във Варшава една на 11 януари 1945. През 1952 Полша се превръща в "народна демокрация", прекратила съществуването си през 1989, благодарение на съвместните усилия на гданския работник и водач на синдиката "Солидарност" Лех Валенса и Карол Войтила - римският папа Йоан Павел ІІ. Накрая, присъединявайки се през 1999 към НАТО, Полша си гарантира място в западния лагер и така улесни членството си в ЕС. Между нея и Русия продължава да съществува сложно кълбо от противоречия. На този фон заслужават похвала усилията на бившия полски премиер Доналд Туск и на руския президент Владимир Путин, опитали се да отворят нова конструктивна страница в двустранните отношения. В тази връзка, изборът на Доналд Туск за председател на Европейския съвет е положителен факт за Русия.

- Френският историк Владимир Берелович нарича ХІХ век "великото столетие на Русия", макар че, според широко разпространеното клише, по онова време тя е била изостанала и реакционна държава. Как гледате на тези толкова контрастни оценки?

- За Русия, ХІХ век несъмнено е забележителен. Той започва с раждането на най-големия руски поет Александър Пушкин (1799-1837) и възцаряването на император Александър І (управлявал през 1801-1825), а приключва с управлението на Александър ІІІ (1881-1894), чиято смърт е възприета от мнозина съвременници, като края на самата Русия. Победата над Наполеон през 1812 превръща Русия в гарант на европейския ред. Руските императори използват този статут, включително и за да укрепят позициите си по маршрутите на древния Път на коприната, докато не избухва Кримската война (1853-1856), сложила край на тази експанзия. От икономическа гледна точка, ХІХ век е период на бурно развитие, строителство на железопътни линии и модернизация, за чието осъществяване руското правителство взема големи заеми (през 1882 и 1907). В социален план, ключовото събитие е отмяната на крепостничеството през 1861. Нарастващата мощ на Руската империя поражда опасения у централните държави - Германия и Австрия, които започват да чертаят планове за отбранителна война с руснаците. Изправена пред тази заплаха, Руската империя се сближава с Френската република, в резултат от което се формира и първият руско-френски съюз (1891-1893).

Накрая, що се отнася до културата, през ХІХ век (или по-точно през 1818) Николай Карамзин публикува първите 8 тома на прочутата си "История на руската държава", а в страната възникват многобройни научни общества. Подемът в литературата, започнал по времето на Пушкин, е продължен от такива световни имена като Лермонтов, Гогол, Некрасов, Достоевски, Тургенев и други. Разбира се, не бива да забравяме и за музикалното изкуство, в което блестят Балакирев, Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков и много други. Тоест, Владимир Берелович безспорно е прав в това си твърдение, а и самите му трудове демонстрират, че историята, като научна дисциплина, се намира в постоянно развитие.

- Продължава ли да е актуално за политическата и идеологическа ситуация в Русия възникналото през ХІХ век противопоставяне между т.нар. "западници" и славянофилите?

- Това противопоставяне между двете течение не е изчезнало напълно и има определено значение и днес. В периода на изграждането на Русия на Путин продължават споровете между тези, които се стремят да отворят страната за европейското влияние, и онези, които са ориентирани повече към създаването на Евразийски съюз. Въпреки това, руският президент ясно очерта курса си, посочвайки че: "нашите приоритети включват по-нататъшното усъвършенстване на демократичните институции и отворената икономика, както и ускореното вътрешно развитие, отчитащо всички позитивни съвременни тенденции в света и консолидацията на обществото на основата на традиционните ценности и патриотизма" (1). "Следва да се води диалог относно необходимостта за формирането на единно пространство за икономическо и хуманитарно сътрудничество от Атлантика до Тихия океан" (2). Както изглежда, така се притъпява противоречието между "западниците" и славянофилите.

- Какво представлява специфичната руска визия за света, характерна за литературата на тази страна от Достоевски и Толстой до Солженицин?

- Руската литература действително притежава специфични черти. От едната страна са произведения, рисуващи мащабни исторически фрески, като например "Война и мир" (1869) или "Ана Каренина" (1877) на Толстой. В същото време за руската литература е характерно и обремененото с много страст метафизично търсене, като безспорен майстор в това отношение е Достоевски, авторът на "Престъпление и наказание" (1866), "Идиот" (1868) и "Братя Карамазови" (1880), впрочем в този списък е и романът на Толстой "Възкресение" (1899). На свой ред, в повестта си "Един ден на Иван Денисович" (1962) и "Архипелаг ГУЛАГ" (1973), Солженицин разкрива цял пласт на съветската реалност - концентрационните лагери. Руската литература се характеризира със своя социален и политически реализъм, но в същото време - и тъкмо в това е нейната специфика - постоянно търси свободната воля и Бога. За много руски писатели, особено за най-великите измежду тях, земното общество е само стъпало по пътя на човечеството към Небесния Йерусалим и съществуването на обществото има смисъл само в контекста на търсенето на трансцедентното, в контекста на стремежа към божественото начало. В този смисъл, за руските писатели създаването на един роман е подобно на  изписването на една икона.

- Как обяснявате "завръщането" на традиционната Русия след 70-годишното съществуване на държавен строй, опитващ се да я изкорени?

- Ако перефразираме думите на френския византолог Пол Лемерл, можем да кажем, че Русия е "цивилизация на наследници". Същността и е толкова здраво свързана със силуетите на нейните църкви, езика и спецификата на богослужението, че 70-те години на комунистическия режим се оказаха само исторически епизод, подобен например на византийското иконоборчество (730-843), което трае малко по-дълго, но напълно изчезва от Източната Римска империя с връщането на култа към иконите. Както можеше да се очаква, след периода на пребиваването си в своеобразен "вакуум", породен от краха на комунизма, Русия се обърна към своето минало, своята култура и своята история, обединявайки се около идеята за възстановяване на някогашното си величие, от което толкова успешно съумя да се възползва и президентът Владимир Путин. Днес мнозинството руснаци вярват в бъдещето на страната си, в социален, икономически, културен и военен аспект. Те са готови да положат сериозни усилия в името на своето бъдеще и осъзнават, че съдбата им е в техните собствени ръце. Затова не са склонни да се оплакват от съдбата и да хленчат, а се сплотяват и се готвят за отпор. Тоест, става дума за съвършено различен от нашия манталитет.

- Как мнозинството руснаци се отнасят днес към болшевишката революция и нейните водачи? Не съществува ли известна носталгия към комунизма?

- Октомврийската революция се възприема най-често като събитие, дало на страната мощен динамичен импулс, което се проявява в подема на образованието, културата, науката и икономиката, както и в усвояването на космоса. Нерядко тя се асоциира с хармонията в обществото, в което няма нито безработица, нито кризи и в което има място за всеки. За тази идеализация на комунистическото минало способства и това, че след 1991 Русия трябваше да премине през изключително тежки кризи, които изглеждат като характерна черта на постсъветския период и, в същото време, като оръжие на Запада срещу Русия (също както и днешните санкции). Въпреки това обаче, руснаците не страдат от носталгия по комунизма. През последните десетилетия те имаха много възможности да предпочетат комунистите, но последните нито веднъж не съумяха да вземат повече от 30% от гласовете на изборите, дори в най-тежките години след краха на СССР. Връщането към комунизма вече не влиза в плановете на Русия.

- А как си обяснявате, че в руското съзнание образът на Сталин, като главнокомандващият, спечелил войната, доминира над спомена за извършените от режима му престъпления? Дали това е съзнателен отказ от опитите да бъде поставен въпросът за вината?

- Дълбоко в душата на руснаците, образът на Сталин се асоциира най-вече с прочутото му обръщение по радиото от 3 юли 1941, започващо с думите: "Другари! Граждани! Братя и сестри! Бойци от нашата армия и флота!". Именно тогава, в хода на съвместната борба против нацистката инвазия, се формира и феноменът на homo sovieticus. Всеки, който участва в тази борба, без оглед на етническата му принадлежност или на политическите и религиозните му възгледи, се смята за "съветски човек". Затова, в руското съзнание Сталин е преди всичко победителят на Хитлер. Извършените от диктатора престъпления, както и милионите жертви на ГУЛАГ, по правило, не се свързват персонално с него. В Русия не се решиха да започнат съдебни процеси против победителя във Втората световна война, опасявайки се да не взривят целостта на самото руско общество. В това отношение вероятно би могло да се говори за своеобразен колективен отказ от поемане на вина.

- Какво е влиянието на православието в днешна Русия?

- На първо място, православието се оказа онова "дърво на живота", под което руснаците се приютиха след разпадането на СССР. За да разберем мястото на църквата в една светска държава, каквато е Русия, следва да си припомним, че тази страна е наследник на Източната Римска империя. А в източноримската традиция общото благо на народа се постига посредством постоянния диалог и "симфонията" на светската и религиозната власт. Именно въз основа на това схващане следва да се интерпретира и ролята на Руската Православна Църква, която поддържа моралните ориентири на обществото и отказва да признае либералните крайности, чиято легализация би представлявала сериозен риск за обществото. Освен това, Руската Православна Църква е гарант за съхраняването на старославянския език, традициите в богослужението и изкуството, които играят ролята на най-важните обединяващи начала на руското общество.

- Известният френски геополитик и политолог проф. Жорж Соколофф нарича Русия "традиционно бедна държава" и твърди, че тя постоянно изостава от Запада. Както се отнасяте към подобни тези?

- От гледна точка на европейските стандарти, е безмислено да се оспорва изоставането на Русия, но това не означава, че тя е бедна. Наистина, днес мнозина смятат, че това е страна, която съществува благодарение на своята петролна и газова "рента". Вярно е обаче и, че Русия възражда индустрията си, която беше разрушена след 1991. Тя вероятно би могла да го направи още по-бързо и по-успешно, ако инвестираше повече във функционалните и структурни преобразувания. В тази връзка, наложените на Русия санкции имаха и положителен ефект за нея. Те, най-малкото, напомниха за необходимостта да бъде ускорена реиндустриализацията на страната и подема на селското стопанство, за да може самостоятелно да удовлетворява потребностите си. Не може да се твърди обаче, че Русия е бедна. Населението и нараства, то е добре образовано, а правителството все повече акцентира върху високотехнологичните индустриални отрасли. Природните богатства, които притежава Русия, я превръщат в своеобразна "съкровищница" и на Европа, и на Азия. Развитието на арктическия вектор илюстрира намерението и да съхрани своите козове. Русия се нуждае най-вече от време за да се концентрира върху бъдещето си, и от международно сътрудничество, за да се впише в процеса на глобализация при приемливи за нея условия. Именно това следва да осъзнаем ние, членовете на ЕС, както и Съюзът, като цяло, още повече, че Путин продължава да е силно привързан към партньорството с Европа. Така ще можем да постигнем това Русия да започна да играе подобаващата и се роля на мост между Европа и Азия.

- Владимир Путин е от Санкт Петербург, затова изглежда логично, че подобно на Петър І, е склонен да предпочете съюза с Европа. Само че остракизмът, с който се сблъсква, го кара да промени курса си в полза на "евразийския проект". Според вас, дали този завой на Москва е окончателен?

- За да ви отговоря е достатъчно да цитирам речта на Путин на заседанието на международния дискусионен клуб "Валдай", провело се в Сочи на 24 октомври 2014: " Днес могат да се чуят твърдения, че Русия уж се обръща с гръб към Европа и търси други делови партньори, най-вече в Азия. Искам да ви кажа, че това въобще не е вярно. Активната ни политика в Азиатско-Тихоокеанския регион съвсем не започва от днес и не е свързана със санкциите, а се осъществява от доста години насам. В основата и е схващането (което впрочем се споделя и от много други, включително западни, държави), че Изтокът заема все по-значимо място в света - в икономиката, и в политиката, и това просто няма как да се пренебрегне" (3). "Ще добавя и, че бихме приветсвали началото на конкретен диалог между Евразийския и Европейския съюзи. Между другото, досега непрекъснато се сблъскваме с отказ това да се случи, без да е ясно защо и, какво страшно има в подобен диалог? Освен това, неведнъж съм изтъквал необходимостта - и съм срещал разбиране и съгласие сред нашите европейски партньори - за формирането на единно пространство на икономическо и хуманитарно сътрудничество, простиращо се от Атлантика до Тихия океан" (4). Мисля, че си струва да се вслушаме в думите на руския президент.

- Какво може да се очаква от формиращият се извън рамките на Шанхайската организация за сътрудничество стратегически съюз между Русия и Китай?

- Русия и Китай са две държави, които отлично се допълват взаимно. Икономическото развитие на Китай и бурната му индустриализация изискват постоянни доставки на енергоносители, с каквито той не разполага в достатъчни количества. Русия, напротив, представлява своеобразно "Елдорадо" на природни ресурси, петрол, газ, редки метали и т.н. Вследствие на това Москва и Пекин подписаха редица споразумения за сътрудничество, съдействащи за взаимната интеграция на техните икономики. Несъмнено, западните санкции и, в частност, прекратяването на банковото финансиране, изиграха ролята си за това Русия да потърси изход в активизирането на сътрудничеството си с Китай и други държави от Югоизточна Азия. На Запад често представят руско-китайското сближаване като нещо временно, предполагайки, че в дългосрочна перспектива конфликтът между двете държави е неизбежен, включително заради демографския дисбаланс. Лично аз обаче смятам, че сближаването на Русия с Китай, както и с Индия и, като цяло, с другите държави от групата BRICS, е просто първата стъпка към изграждането на нов световен ред и има траен характер. Впрочем, именно това най-много безспокои САЩ, които се опасяват от появата на нова политическа и икономическа сила, неподвластна на техния контрол. Става дума за игра, ориентирана към една по-далечна преспектива, още повече че на Изток понятието за време е по-различно от нашето.

- Къде бърка съвременният Запад в политиката си към Русия?

- Представителите на западното общество, разсъждаващи за Русия, имат една обща черта - те, в най-добрия случай, имат твърде повърхностна представа за тази страна. Затова разчитат на стереотипите, формирали се в периода от края на Втората световна война до 1991. Представите на мнозина от нас за Русия се ограничават с КГБ, за чието "ново издание" се представя ФСБ (руската Федерана служба за сигурност), ГУЛАГ и вечната заплаха, която може да бъде възпряна единствено от НАТО. В най-добрия случай, европейците са настроени предпазливо към тази страна, а в най-лошия - откровено враждебно. Демонстрира го и украинската криза. Не бива да забравяме, че руснаците преживяха един наистина ужасен ХХ век, белязан с милиони жертви, и в паметта им са живи и войните, и лагерите, и икономическите кризи. Русия в буквалния смисъл беше на ръба на бездната. В момента тя не се опитва да възстанови съветската империя, а цели най-вече "създаването на мощни регионални организации и формулиране на правилата за взаимодействие между тях. Сътрудничеството между тези центрове значително би повишило устойчивостта на глобалната сигурност, политиката и икономиката" (5).

- Възможно ли е, според вас, Русия да се разглежда като цивилизационна алтернатива на този западен модел, който се руши пред очите ни от пазарното общество?

- Не мисля, че Русия би могла да послужи като цивилизационен модел за Запада. Тя е наследник на традициите на Източната Римска империя и носител на есхатологичния дух, който вече напълно е изчезнал на Запад. Русия все още си остава "Третия Рим" .... а "Четвърти няма да има". С това е свързана и динамиката, определяща нейната съдба и нейното бъдеще.

Всичко това няма как да се пренесе автоматично на Запад. В момента Западът търси своите демократични ценности, способни да обединят раздробеното от комунитаризма общество. Русия е просто друг свят, а не модел за Запада.

Бележки:

 

1. Заседание на Международния дискусионен клуб «Валдай». 24 октомври 2014 // Официален сайт на президента на Русия. http://www.kremlin.ru/events/president/news/46860

2. Пак там.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Пак там.

{backbutton}