20
Съб, Юли
22 New Articles

Необходима ли е промяна на държавния модел: електорални, политически и институционални казуси

брой 4 2015
Typography

Пътят към Ада е постлан с добри намерения.

Според една народна мъдрост, семейство и държава могат да бъдат разрушени само отвътре. Ако са сплотени и единни никой не може да им навреди. За съжаление, от времето на фаталния цар Иван Александър и неговата втора съпруга (които разделят България и тя пада под турско робство) българският народ, изгубил своята държавност в резултата на петстотингодишното робство и изкуствено разделен след Берлински конгрес, става заложник на чужди влияния и интереси. Тези влияния и интереси противопоставят новопоявилия се политически елит, което рефлектира и върху обществото, разпилявайки съзидателната му енергия. Нравите, манталитета и „патриотизма” на този „елит” са описани много сполучливо от Христо Ботев и Алеко Константинов.

На въпроса, дали това е резултат от българската нородопсихология – „свестните у нас (да) считат за луди”, или има и външни фактори, влияещи за тази негативна „селекция”, е трудно да се даде еднозначен отговор. Факт е, че след 137 години свобода българският народ е объркан, обезверен, отчаян и невиждащ изход от кризисната ситуация. Именно в това състояние той може най-лесно да бъде дезинформиран, манипулиран и подведен да направи избор, който да се окаже фатален за българската държава.

През последните години, най-вече в медийното пространство (1), се води дискусия:

  • За радикална реформа на съдебната система
  • За нов изборен кодекс
  • За промяна на съществуващата или за нова конституция
  • За формата на държавното управление
  • За съществуването на държавната институция Велико народно събрание и т.н.

Като идея, това донякъде е добре, но сега ли е подходящият момент за такива кардинални промени. Ако тезата на най-припрените политически играчи, че вече четвърт век България е в безкраен преход и тотална криза е вярна, от историческа, политическа и социална гледна точка е безотговорно в такъв момент да се правят подобни кардинални реформи. Разумно би било най-напред да се изясни, къде е проблемът. Дали в институциите или в тези, които ги изпълват със съдържание?

Освен това е нелогично точно онези (определящи се като „политическа класа”), които доведоха България до това състояние, и техните протежета да направят смислена, национално отговорна и полезна за България промяна. За 25 години те доказаха на какво са способни.

Психологията добре е описала подобни екстравертни типове, които със своята тревожност, припряност и напористост наподобяват ажиотиран тип личност (2), за която действието и промяната са по-важни от обмислянето и преценката. Ако подобни личности разместват непрекъснато мебелите в апартамента си не е голяма беда, най-много да притеснят съседите. Но когато става въпрос за държава и за милиони нейни граждани подобно поведение е безотговорно.

От предизборните (за парламентарните избори на 5.10.2014) документи на някои от политическите играчи, ангажирани с темата, се вижда, че проблемите са споменати с едно или две изречения без детайлна аргументация.

В предизборната си брошура, озаглавена „Стабилна България време е !”, ПП „ГЕРБ“ заявява: „Имаме куража и силите, заедно с потенциала на публичния и частния сектор да вземем смели решения за реформиране на държавата”.

В брошура за алтернативата, от която България се нуждае днес, Реформаторският блок излага шест стъпки за излизане от кризата. Последната е формулирана така: „Обществен дебат за промяна в Конституцията и националните приоритети на България, който да положи основите на Третата Българска Република и да завърши с решение за свикване на Велико Народно събрание. В „управленските приоритети на Реформаторския блок”, отразени в предизборната му програма, единствено в първа точка на „първия стълб” се говори за промяна на конституцията, чрез която да се постигнат следните цели:

- Премахване на политическото влияние върху съда и прокуратурата;

- Операция „Чисти ръце” в съдебната система;

- Избор на главен прокурор от Народното събрание с възможност за предсрочно прекратяване на мандата му;

- Гарантиране на пряк избор на ВСС и ВПС от квотите на съдиите и прокурорите;

- Разделяне на Висш съдебен съвет и Висш прокурорски съвет;

- Активна роля по изграждането на европейска процедура и гражданска защита извън МВР;

- Гарантиране на принципа на случайно разпределение на делата;

- Парламентарен контрол за отчетност на съда, ВСС и прокурорите;

- Единна информационна система за противодействие на престъпността с ефективен обществен контрол;

-  Въвеждане на конституционни гаранции, че за всяко назначение в тези сфери ще се носи персонална отговорност;

- Силна специализирана прокуратура, разследваща корупцията и злоупотребите по високите етажи на властта.

Съдебната система

Не само в предизборните програми, но и във всички коментари, присъства темата за съдебната система. Значимостта и е синтезирана в едно изречение, изписано във фоайето на Съдебната палата: „Правосъдието е основа на държавността.” За съжаление, през последния четвърт век липсата на адекватно правосъдие ерозира българската държава. Според изследване глобалния барометър на корупция на Transpаrency international, “86% от анкетираните домакинства смятат съдебната система за „корумпирана” или „изключително корумпирана, поставяйки я на първо място като най-корумпираната институция в страната” (3). Това е изключително тревожно, защото от липсата на правосъдие (не става въпрос за съществуващите институции и магистрати със солидни заплати в тях) до анархията и саморазправата има само една стъпка.

Според изразените становища, могат да се направят следните по-важни изводи за необходимите реформи в съдебната система:

- Пряк избор на съдии, прокурори и полицейски началници. Подобна промяна би обезсмислила съществуването на Висш съдебен съвет, каквото е искането на почти всички участници в дискусиите, но това предполага създаването на механизъм за контрол и отзоваване на магистратите. Предимство на изборния механизъм е, че хората, въз основа на резултатите от съществуващата съдебна практика, ще отделят компетентните и принципните магистрати от корумпираните и податливи на влияние. Проблем ще бъде възможността за възпроизвеждане на утвърдилите се до момента негативни практики в изборния процес. По-реална и ефективна по отношение качеството на съдебния процес би била мярката за ограничаване или премахване на несменяемостта и имунитета на магистратите. Това, според тълкувателно решение № 3 на Конституционния съд по к. Д. № 22/2002, може да бъде извършено с промяна в конституцията от (Обикновено) Народно събрание (4). Освен това, без да се налага свикване на държавната институция Велико Народно събрание, може да се въведе „мандат за някои от ръководителите на съдебни, прокурорски или следствени органи...” (5).

Особено дискутирана е темата за мястото на прокуратурата в структурата на държавната власт. Радикално настроените участници в дискусията застъпват виждането, че мястото на прокуратурата е в изпълнителната власт, тъй като прокурорите са адвокати на държавата и такава е практиката в САЩ и Западна Европа. Непрекъснатият стремеж на някои политици да подражават на поредния „Голям брат” винаги е водело до негативни последици за България и ерозия на идентичността ни. Всички тези нови модели на подражание са на държави със специфично държавно устройство и различно от българското историческо наследство. От друга страна, изпълнителната власт не е държавата, а е част от държавния механизъм, изпълняваща функциите си в съответствие с изискванията на глава пета от Конституцията на Република България. Поставянето на прокуратурата в изпълнителната власт или към президента (за което също има идеи) би я поставило в зависимост, изключвайки съответната институция от ефективна прокурорска намеса. За да се гарантира реално независимостта на прокуратурата, да се избегнат политическите саморазправи и да се проведе ефективно операция ”Чисти ръце” във всички нива на държавната власт е удачно главният прокурор да се избира от Народното събрание с мнозинство от две трети и да се отчита пред него. В този случай, само политическа сила, спечелила такова мнозинство в парламента, би могла да оказва влияние върху прокурорската институция.

В дискусията за реформи в съдебната система има една изключително позитивна идея. Тя е породена от неефективността на тази система и липсата на справедливост, което е принудило през 2013 2578 българи да подадат жалби до Европейския съд по правата на човека в Страсбург (6). Сред някои магистрати, може би за успокоение на съвестта им, битуват максими от рода на: „винаги един ще е недоволен от решението”, „кьорав карти не играе” и т.н. Мнозинството хора прекрачват прага на съда с надеждата, че ще получат справедливост и ПРАВОсъдие, а не с усещане, че влизат в казино, където се разиграва хазарт! Що се отнася до недоволните, ако съдиите са компетентни и независими от външни влияния (институционални или материални), честните и почтени граждани, които са в правото си, ще са доволни от справедливите решения. Недоволни или по-скоро примирени трябва да останат хитреците, измамниците, насилниците, които погазват закона, човешките ценности и права (7). Това са принципи на правосъдието, което е част от държавната власт и с тяхното незачитане се подкопава държавността и деградира обществото. Полезно би било да се определи крайно ограничен лимит на „грешки”, след които даден магистрат да бъде отстраняван от системата. В тази връзка е крайно необходимо да се извърши промяна в конституцията, която да позволи на гражданите с индивидуална жалба да могат да сезират Конституционния съд. Такава възможност, в своето решение № 3 от 2003, е предвидил самият Конституционен съд (8). Според това тълкувателно решение, подобна промяна на конституцията може да бъде извършена от (Обикновено) Народно събрание.

За да се избегне идеологическата обремененост от тоталитарното комунистическо минало, ще бъде добре да се промени чл. 118 от Конституцията на Република България. Логично и пряко свързано с правосъдието е съдебните решения да бъдат „В името на закона” или „В името на справедливостта”, а не „В името на народа”, каквато е практиката в момента.

Изборното законодателство

Темата за промени в изборното законодателство също е широко дискутирана, като някой от по-съществените искания са свързани със:

- Задължителната регистрация на гражданите за участие в избори и задължителното гласуване на гражданите. Ако бъдат реализирани тези идеи (въпреки някои техни слабости), качеството на политическия подбор ще се подобри рязко. Паралелно с отпадането от избирателните списъци на фиктивните избиратели, ще се обезсмисли купуването на гласове, както и корпоративния и етническия вот.

- Искането да се премахнат субсидиите за политическите партии също е позитивно, тъй като ще се създаде равнопоставеност сред политическите играчи.

- Въпросът, дали вотът да бъде пропорционален или мажоритарен също е изключително важен за качествения подбор на политиците. В последните изменения на Изборния кодекс (9) намира място и мажоритарният елемент, чрез възможността за преференциално гласуване. Въпреки, че на изборите за Европейски парламент, проведени на 25.05.2014, и на предсрочните парламентарни избори от 5.10.2014 има комични ситуации (феноменът „15/15”) и конфликти между избрани от по-задни позиции депутати и партийните им централи, като цяло преференциалният вот е позитивна промяна в Изборния кодекс.

Едно по-задълбочено обсъждане на предимствата и недостатъците на мажоритарния и пропорционалния вот би имало обем на отделна статия, затова тук няма да бъде направено. В тази дискусия е добре да се вземе предвид мнението на учените, изследващи тази материя (10). През последния четвърт век проличаха всички недостатъци на пропорционалната система. Може би е време да се въведе чисто мажоритарен избор, като се приложат най-добрите практики от Франция, Англия, САЩ и др.

- През последните години интензивно се дискутира темата за референдум. В чл. 10 и чл. 42, ал. 1 и 2 от Конституцията на Република България се регламентира провеждането на избори и референдуми, като законодателят неслучайно ги е обединил в една разпоредба.

Някои от по-важните искания, свързани с провеждането на референдум, са за: намаляване броя на подписите, нужни за свикване на референдум на 200 000; признаване на резултата при 30-40% гласували; приемане на нова конституция с референдум и промяна в конституцията също чрез референдум и т. н.. Подобни искания влизат в противоречие с наложилите се определения на понятието за демокрация (11), тъй като се дава възможност на едно агресивно малцинство да доминира и налага волята си (а понякога и чужда воля) над мнозинството.

Референдумът по същество е избор между „да” и „не”, а изборите са само една от стъпките в демократичния процес. Именно затова всеки резултат от референдум минава през съответните институционални процедури, за да се оформи като правна норма. Референдумите са оправдани единствено при казуси, касаещи цялото общество, което е формирало предварително позиции по тях, но има спор, кое решение да бъде избрано.

Подходящи въпроси за референдум могат да бъдат:

- Да се повишава ли цената на енергоносителите?

- Да има ли чуждестранни частни монополи в България?

- Да се експлоатират ли природните богатства на България от чужди фирми, изнасящи печалбите в чужбина?

- Дали данъците да бъдат съобразно „доходите”, или „плоски”, т. е. еднакви за всички?

- Да се облагат ли с ДДС лекарствата и книгите?

- Да продължим ли членството си в някои организации? И така нататък.

В този случай ще бъде спазен основният принцип на демокрацията – мнозинството да наложи (по мирен път) волята си над малцинството. Докато решаването чрез референдум на жизнени за държавата и нацията въпроси, изискващи професионална и задълбочена работа на екипи от специалисти в продължение на месеци, е безотговорно, популистко по характер и пагубно за държавата.

Редно е изработването на конституция (основен закон на една държава) да бъде извършено от най-добрите специалисти в държавата, независимо от политическите им предпочитания. Този проект (или проекти) задължително трябва да бъдат обсъдени от народни представители с различни професии и политически виждания в един разширен състав, какъвто е държавната институция Велико народно събрание.

Ако такъв жизнен за държавата и нацията документ бъде директно подложен на референдум, това ще означава провал за държавата:

- При повече от 15% неграмотни.

- При масово негласуване (особено на младите и образовани българи).

- При тотална медийна манипулация и дезинформация.

- При наложила се практика за купуване на гласове.

- При тежък, трагичен инцидент вътре или извън България по време на референдума, вотът ще бъде повлиян и резултатът от гласуването, т.е. предрешен.

Подобно действие е типичен тоталитарен подход, познат от времето на комунизма и на Тодор Живков. Конституцията, свързана с неговото име, е приета и обнародвана в Държавен вестник на 18.05.1971 именно след референдум. В случая и във всички подобни случаи, подобно действие, скрито зад демократична процедура, цели чрез колективната (т. е. ничия) отговорност да прикрие персоналната безотговорност. От времето на социализма знаем, че на „общонародната социалистическа собственост” хората гледаха като на ничия, което е и една от основните причини за провала на този модел. Механичното копиране на опит от държави с различни от българските традиции и държавно устройство могат да се окажат пагубни.

Странното в случая е, че почти всички застъпници на подобно тоталитарно искане се определят като привърженици на най-твърдата част от крайната десница. Още по-странно е, че същите искания се споделят и от някои представители на крайната левица. Да не забравяме обаче, че крайностите и екстремизмът не са донесли нещо добро на никоя държава.

Що се отнася до референдума, добил гражданственост, като „допитване до народа”, е редно да се направят поне две неща, които бяха споменати по-горе:

-         Да се въведе задължителна регистрация за гласуване, за да се направят избирателните списъци актуални.

-         Да се въведе задължително гласуване, за да бъде допитването наистина всенародно.

Конституцията

Въпросът за промяна на съществуващата конституция или приемането на изцяло нова конституция се дискутира от 1991 насам, когато е приет сегашният основен закон на Република България (12). Периодично исканията се реанимират, обикновено от стремящи се към власт, но нереализирали се политически играчи или от такива, изхвърлени от властта, но маскирали се с „нови” политически одежди. През последните години тази офанзива е особено агресивна и ескалира в злополучната подписка за референдум с искане за прекратяване мандата на 41-то Народно събрание, провеждане на референдум и свикване на Велико Народно събрание, което да изработи нова конституция. След проверка на ДАНС се установяват редица нарушения и несъответствия в подписката за референдум, граничещи с престъпление. След известно затишие, избухналите спонтанни протести през зимата на 2013 са използвани отново за възкресяване на тези искания, като справедливите икономически и социални претенции на протестиращите, чрез спекулиране с тяхната неинформираност, са подменени с политически. Това е политически некоректно, тъй като проблемите, породили протестите, могат да се решат без свикване на държавната институция Велико Народно събрание, провеждане на референдум и приемане на нова конституция!

Според някои от най-активните застъпници на идеята за нова конституция, силен външен натиск в тази насока се оказва от ЕС, чрез Венецианската комисия и комисията по наблюдение на ПАСЕ, както и от някои представители на САЩ. Подобен натиск изглежда нелогичен, след като още през 1991 представители на десния политически спектър – Александър Джеров – член на тази комисия, Гиньо Ганев и Снежана Ботушарова, са уведомили Венецианската комисия за проекта на новата конституция и становището на комисията е било, че тя е демократична и необходима (13). Освен това, по мнение на представители от Българския институт за правни инициативи, на народни представители, участвали в изработването на действащата конституция от страна на Съюза на демократичните сили и на специалисти (конституционалисти), тя почти изцяло се припокрива с френската , белгийската, германската и сочената като най-демократична за момента исландска конституция.

Мненията, че след четвърт век демокрация е нормално в България да се заговори за нова конституция са несериозни, тъй като става въпрос не за моден салон, а за държава с хиляда и четиристотин годишна история. Страната, която тези участници в дискусията най-често сочат като еталон за подражание – САЩ, има конституция вече четвърт хилядолетие. Въпреки впечатляващите години, на които е тази конституция и съдържащите се  нея текстове за пиратство и роби, на никой не му е хрумнало да я отменят като остаряла. Към нея се правят поправки, регламентиращи съществуващите реалности и с това процедурата се изчерпва.

Някои от по-важните искания, свързани с приемането на нова конституция се отнасят до:

- България да стане президентска република.

- Да отпаднат изискванията: кандидатите за президент да са български граждани по рождение; да са без двойно гражданство; да са живели в България през последните пет години.

- Народните представители също да могат да са с двойно гражданство.

- Намаляване броя на депутатите.

- Ликвидиране на държавната институция Велико Народно събрание.

- Създаване на Сенат, т.е. горна камара на парламента.

- Ликвидиране на Конституционния съд.

- Ново административно деление на България (14).

- Ограничаване властта на партиите.

- Ограничаване на целите, които могат да се преследват с политически средства (тоталитарно искане, целящо ликвидиране на неудобната опозиция – б. а.).

- Децентрализация на държавната власт: да се изгради България на гражданите и регионите.

Би било добре застъпниците на последното искане да го прецизират, тъй като самите те, в медийните си изяви твърдят, че кметовете са се превърнали във феодали, а общинските съвети - във финансово-брокерски дружества. Ако в исканата нова конституция тяхната власт бъде разширена, дали ситуацията ще се подобри?

Може би най-откровен относно крайната цел на подобни искания е журналистът Калин Манолов: „...България трябва най-после да гарантира реална финансова самостоятелност на общините и да се изгради второ ниво на местно самоуправление с избор на областни управители и областни съвети. Логично е на тази база да се създаде втора камара на парламента... Разделението на властите и децентрализацията на властта е фундаменталния проблем на българската политическа система, който трябва да намери решение в новата българска конституция. Всъщност, това е избор между самоуправление и суверенитет и той има европейски измерения... Правейки своя избор между централизирана и децентрализирана национална държава ще решим и, дали предпочитаме Европа на нациите или Европейска федерация. Това е модернизационен избор...” (15).

Този „модернизационен избор” за нов конституционен модел на управление на България се разглежда от някои като хибрид между швейцарския и френския модел. Ако подобни промени се реализират, те могат да доведат до кантонизация, федерализация и дезинтеграция на държавата, в която ще има региони с различни от официално приетите в България: език, културна, икономическа, конфесионална и друга ориентация. Може би неслучайно през последните години някои медии употребяват вместо областен управител – „губернатор”; общински съвет – „местен парламент”; началник на полицията – „шериф” и т. н. Вървейки по този път, вероятността България да бъде превърната от „модерна” в „модифицирана” е съвсем реална.

Тревожен е и фактът, че досега никой от искащите нова конституция не е представил проект на такава за обсъждане. Несериозно е твърдението, че Велико Народно събрание се свиква за приемане на нова конституция, като не е необходима никаква конкретизация. В предизборната кампания партиите ще поемат ангажименти относно съдържанието и. В Седмото Велико Народно събрание са представени 16 проекта за конституция, като база за изработване на сегашната.

Несериозно звучи и друго твърдение - че след като се премахне държавната институция Велико народно събрание и свързаната с него глава Девета от действащата конституция, новата конституция ще може (и има възможностите в себе си) да променя и себе си, и структурата на властта, и всичко останало.

Крайният резултат от подобни искания е формулиран много точно в една съвременна книга: „... В кабарето на глобализацията държавата прави стриптийз и в края на представлението остава само с голите си нужди: със своята власт да репресира, със своята разрушена материална база, с анулираната си суверенност и независимост, с обезличената си политическа класа националната държава се превръща в обикновена служба за сигурност на мегакомпаниите...” (16). За да не се доведе българската държава окончателно до подобно състояние, настояващите за нова конституция ще трябва ясно да заявят, ще се запазят ли от сега действащата конституция: Чл. 1, ал. 1 „България е република с парламентарно управление – ал. 2 и ал. 3; чл. 2, ал. 1 „Република България е единна държава с местно самоуправление. В нея не се допускат автономни териториални образувания. Ал. 2. Териториалната цялост на Република България е неприкосновена”. Чл. 3. „Официалният език в Република България е българският” ... Ще бъдат ли запазени и останалите разпоредби на глава Първа от конституцията?!

Може би ще се наложат някои корекции в конституцията, най-вече по отношение на съдебната власт,както и след като се приеме конституция на ЕС, но в по-голямата си част те ще могат да бъдат извършени от (Обикновено) Народно събрание.Според някои специалисти по конституционно право, Конституционният съд би могъл да преразгледа някои свои решения и да даде нови тълкувания относно възможностите за такива промени. Цитираното по-горе тълкувателно решение № 3 от 10.04.2003 на Конституционния съд ясно указва, кои текстове от българската конституция могат да се променят от Велико Народно събрание и кои от Обикновено Народно събрание (НС) (17).

Държавното управление

Във водената дискусия се отделя особено внимание на евентуални промени във формата на държавно управление. На този етап предпочитанията са за установяване на президентско управление със силна президентска власт по модела на Франция. Вижданията са, че това може да се реализира единствено чрез конституционни промени (нова конституция) в следните насоки:

- Президентът да дава мандат на правителството и да приема неговата оставка;

- Президентът да разпуска парламента, когато той не е представителен за нагласите на обществото;

- Президентът да има законодателна инициатива и 7-годишен мандат;

- Решенията на Консултативния съвет за национална сигурност да са задължителни за всички институции;

- Вицепрезидентската институция да се премахне;

- Да се ликвидира институцията на служебното правителство, защото то е президентско;

- Да се премахнат политическите кабинети в министерствата;

- Да отпаднат заместник министрите;

- Да отпадне изискването (цитирано по-горе) кандидатите за президент да са живели в страната през последните пет години и да са български граждани по рождение.

За да има по-голяма яснота, дали са необходими кардинални конституционни промени за реализиране на по-силна президентска власт, ще цитирам следния пример:

Подреждане на полупрезидентските режими (според правомощията на президента)

Подреждане на полупрезидентските режими (според правомощията на президента)

 

„Френският президент е класиран пръв, според действителната власт, и предпоследен, според юридическите разпоредби. Исландският президент е в дъното на таблицата, от гледна точка на действителните правомощия, и втори, според конституционните” (18).

От приведения по-горе пример се вижда, че не конституционните правомощия са определящи за формирането на силна президентска власт!

В историята на България след освобождаването и от турско робство, има много примери за еднолично (макар и неформулирано като президентско) управление. Те са достатъчно красноречиви, за да се замислим, дали подобен експеримент ни е необходим.

-         В стремежа си да изгради едноличен режим на управление, който ограничава представителността и законодателната инициатива на парламента и при който князът назначава правителство, отговорно единствено пред него, княз Александър I Батембег свиква на 01.07.1881 Второто Велико Народно събрание. Без представители на опозиционната либерална партия, събранието гласува исканите от княза пълномощия. Създаденият Държавен съвет (институция, възродена по времето на Тодор Живков) изземва голяма част от правата на Народното събрание. Тези действия карат кореспондента на „Таймс” Макензи Уолъс да заяви „Имам чувството, че присъствам на едно много хубаво погребение на българската конституция.” (19). Инициаторите на този експеримент бързат да го прекратят чрез извънредно свикване на Народното събрание на 3.09.1883 и издаване на княжески манифест, с който се възстановява Търновската конституция. По-нататъшната съдба на княз Батемберг е известна.

-         Идолът на мнозина от днешните застъпници за кардинални промени в държавното устройство на България – Стефан Стамболов, също променя българската конституция, за да укрепи личния си диктаторски режим. За целта, паралелно с измененията на Търновската конституция, направени от Четвъртото Велико Народно събрание (3-17.05.1893) във връзка с венчавката на княз Фердинанд Сакскобурготски и Мария Луиза, се правят и промени, засягащи законодателната и изпълнителна власт. Промените, наложени от Стефан Стамболов, са: съкращаване броя на народните представители с 50% (от 300 на 150); удължаване мандата на събранието от 3 на 5 години; приемането на закони да става легитимно с присъствието на една трета от депутатите в пленарна зала. Мотивите на Стамболов са: „Най-голямото право на един представител и най-голямата му обязаност е да присъства в заседанията на събранието. Защото един представител, който не си върши работата, прави два пъти престъпления: един път като нечестен човек не си върши работата; втори път като измамник, че е излъгал тия, които са го избрали и пратили да работи за доброто им и да защитава интересите им” (20). Както и мотивите: „... за по-оперативна дейност ... по-добър подбор на представителите, за избиране на по-силните, по-отбраните, по-умните и по-заслужилите” (21). Доводите на опозицията, че по този начин се намалява представителността на парламента; че 300 народни представители могат по-добре да обмислят законите отколкото 150; че парламентарният контрол върху правителствената дейност намалява, остават без последствия (22). Истинската цел на Стефан Стамболов е изпълнителната власт и той лично да доминират над законодателната (въпреки че тогава няма Европейски съюз, оправдаващ “модернизационния избор”), като леко и безпрепятствено се гласуват всички правителствени предложения. При необходимо присъствие, за легитимно гласуване на закони, на една трета от депутатите, т. е. на 51 народни представители, даден законопроект може да бъде прокаран с гласовете само на 26-27 от тях (23). Все още има достатъчно механизми (достигнали и до наши дни) с които 26 депутати да бъдат „проагитирани” да гласуват „за” даден правителствен законопроект. На практика малцинството ще доминира над мнозинството. На критиките на опозицията в VІІ Обикновено Народно събрание, Стефан Стамболов заявява, че: „В работата се ръководя от вътрешното си убеждение, а не от законите.” (24). Съдбата на Стамболов също е известна.

-         Едноличният монархичен режим, наложен от Фердинанд Сакскобурготски, донася на България две национални катастрофи: Междусъюзническата война и Букурещкия мирен договор от 28.07.1913; Първата световна война и Ньойския мирен договор от 27.11.1919. Продължението на подобен тип управление, след военния преврат на 19.05.1934, обвързва България с нацистка Германия.

-         Комунистическият тоталитарен режим също създаде еднолично управление с признаци на династичност. Този режим доведе България до Трета национална катастрофа, защото провалилата се комунистическа власт беше тотално обвързана политически и институционално с държавата.

Кое ще гарантира, че нова еднолична власт, този път наречена президентска, няма да доведе България до четвърта национална катастрофа с необратими последици?

Всички досегашни президенти бяха сочени от политици, медии и общество като несполучлив избор: един предал своите съпартийци; друг с агентурно име от комунистическата държавна сигурност; трети със ...

Как българската държава ще бъде предпазена от възможността, неин водач (съсредоточил в ръцете си изключителна власт) да стане човек със зависимости (минали и настоящи); свързан с криминалните и олигархични среди; имащ здравословни проблеми и отклонения; водевилна личност, за която потупването по рамото от „Големия брат”; е по-важно от националния интерес; авторитарна личност тип „краля-слънце”, която да заяви на електората „държавата това съм аз”...

Подобна промяна в държавното управление на България би улеснило новите ни приятели, чиито колониален опит и инстинкт им подсказва, че е много по-лесно да се разберат с една персона, отколкото с много, имащи различни цели и интереси. Неслучайно Османската империя се разпада толкова мъчително. По-лесно е било договарянето с един послушен султан, който поддържа реда в империята, отколкото с много държави, имащи често пъти взаимно изключващи се интереси.

Държавната институция Велико народно събрание

Особено притеснителни са исканията за промени, поставящи под въпрос същността на парламентаризма в България и съществуването на държавната институция Велико народно събрание. По  значимите от тях са:

- Намаляване броя на народните представители с цел: да бъдат познати на избирателите; да посещават редовно заседанията на парламентарните комисии и парламента; да се спестят бюджетни средства; да се улесни приемането на закони и т. н. Различните виждания варират от 100, 120, 150 до 180 народни представители.

Вече беше разгледан конкретен исторически пример за подобна практика, наложена от Стефан Стамболов преди 120 години с почти същите мотиви. Част от тези искания са съотносими по-скоро към някоя забавачка, отколкото към основна държавна институция. Реалните резултати, както някога така и днес, биха били: намаляване представителността на Народното събрание, което директно ще рефлектира върху гражданските  права на избирателите; влошаване качеството на обсъжданите и приеманите закони; превръщане на законодателната власт в придатък на изпълнителната.

Илюстрация на това твърдение е друго подобно искане.

- Въвеждане на делегирано законодателство (приемане от Министерския съвет на закони по силата на делегация от Народното събрание).

- Премахване на депутатския имунитет и отзоваване на депутати.

Преди да се предприеме подобна стъпка, би следвало да се изясни практиката в другите държавни от организацията, към която принадлежим. И в този случай имаме конкретен пример от българската история. В чл.4 на комунистическата конституция от 1947, известена като Димитровска (от името на Георги Димитров), е записано: „Представителите на народа във всички представителни органи са отговорни пред избирателите. Избраниците могат да бъдат отзовавани и преди срока, за който са избрани. Начинът на произвеждане на избори, както и редът за отзоваване на народните избраници се урежда от закон.” (25). Дано на някой не му хрумне идеята да се създадат концентрационни лагери тип „Белене”! Що се отнася до имунитета на депутатите, той и сега е уреден в чл. 69 и 70 от Българската конституция.

- Да се забранят партиите или да се ограничат правата им. (Подобна практика в България е имало след Деветнайстомайския преврат през 1934 и правителството на Кимон Георгиев, в което, като министър на вътрешните работи, участва и великият майстор на масонската ложа и председател на Съюза на запасните офицери Петър Мидилев.)

- Да се създаде горна камара на парламента – Сенат. В детайли идеята се свежда до следното: да има общо 50 сенатори, от които 31 избирани по установения ред и 19 избирани от парламента измежду утвърдени общественици и авторитети: бивши държавни глави, премиери, представители на Върховния съд, представители на традиционните вероизповедания, висши магистрати ... В този Сенат законите ще трябва да се обсъждат на второ четене, а самият той да действа като Конституционен съд. Последното показва, че искането за съкращаване броя на народните представители в действителност не е свързано с искрено желание за икономии в бюджета, а за да се осигури място за сенатори! Според чл. 147, ал. 1 от Българската конституция „Конституционният съд се състои от 12 съдии, една трета от които се избират от Народното събрание, една трета се назначават  от президента, а една трета се избират на общо събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд”, т. е. има баланс  между властите в тази институция. Със сигурност бюджетът за 50 сенатори и заплатите им ще бъдат с пъти по-големи от бюджета и заплатите на конституционните съдии.

Идеята 19 сенатори да се избират по право според заслугите им, много напомня за социализма и неговата партийно-бюрократична комунистическа номенклатура. Там нямаше Сенат, но имаше ЦК на БКП и Политбюро на ЦК на БКП. Ако целта е сега в България да си създадем партийно-олигархична номенклатура от по-избрани и по-заслужили, които пожизнено да са до държавния бюджет, това не е приоритет на затъналата във всестранна криза България. Реална финансова полза и облекчение биха имали единствено новите ни приятели и техните многобройни фондации.

- Премахване на държавната институция Велико Народно събрание (26). Тук атаките са най-ожесточени и безкомпромисни, като някои от участниците в определени моменти си изпускат нервите. В човешката история има много примери, когато една лъжа се повтаря многократно с надеждата да стане истина. И в този случай отделни политически играчи обикалят студия и редакции с единствената цел да внушат на обществото, че Великото Народно събрание трябва да се премахне.

Най-често срещаните аргументи за това искане са: „такова животно има само у нас и в Монголия”, „архаична конструкция”; „анахронизъм от преди век и нещо, който вече не функционира в този динамичен свят”; „отживелица”; „механизмът на Великото Народно събрание”; „абсолютно ненужен орган... то се свиква по един безумен начин ... пропуснато е само условието България да стане световен шампион по футбол”. Глава Девета от Конституцията на Република България, уреждаща статута и правомощията на държавната институция Велико Народно събрание, е определена като безумна глава”.

Единственият смислен аргумент, който се изтъква е, че Великото Народно събрание се състои от четиристотин народни представители. Продължението на този аргумент, че то ще натовари  бюджета, не е вярно, тъй като се премълчава фактът, че държавната институция Велико Народно събрание не заседава постоянно. То се свиква по определен (обикновено съдбовен за страната) повод и след приключването на работата му се саморазпуска. В историята ни има Велико Народно събрание, заседавало един ден (Второто Велико Народно събрание). Шестото и Седмото Велико Народно събрание заседават по-продължително, но също не пилеят средства от бюджета, защото докато Конституцията се изработва в комисиите, те приемат и текущо законодателство, изпълнявайки функциите на (Обикновено) Народно събрание.

За да не се спекулира с неинформираността на преобладаващата част от обществото (както по време на протестите през зимата на 2013), относно правомощията на държавната институция Велико Народно събрание, е добре да се цитират текстовете от глава Девета на Конституцията на Република България, касаещи тази материя:

Чл. 157. Великото Народно събрание се състои от 400 народни представители, избирани по общия ред.

Чл. 158. Великото Народно събрание:

  1. Приема нова конституция;
  2. Решава въпроси за изменение територията на Република България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения;
  3. Решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление;
  4. Решава въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 и 4 (касаещи върховенството на Конституцията и приоритетното действие на ратифицираните международни договори спрямо вътрешното законодателство, когато им противоречи – б. а.) и на чл. 57 ал. 1 и 3 (касаещи гражданските права и промяната им по време на война – б. а.) от Конституцията.
  5. Решаване въпросите за изменение и допълнение на глава Девета от Конституцията.

Чл. 161. Великото Народно събрание приема  решение по внесените проекти с мнозинство от две трети от всички народни представители на три гласувания в различни дни.

Чл. 162 (1). Великото Народно събрание решава само тези въпроси от Конституцията, за които е избрано.

(2). В неотложни случаи Великото Народно събрание изпълнява функциите и на Народно събрание.

(3) Правомощията на Велико Народно събрание се прекратяват, след като  то се произнесе окончателно по въпросите, за които е избрано. В този случай президентът насрочва избори по реда, определен със закон.

Чл. 163. Актовете на Великото Народно събрание се подписват и обнародват от неговия председател в седемдневен срок от приемането им.

Както се вижда, всички въпроси, касаещи компетенциите на държавната институция Велико Народно събрание, се отнасят до жизнени и съдбовни за българската държава действия, за които е несериозно да се решават с референдум или от (Обикновено) Народно събрание.

Спорно е твърдението на някои, че старата държавна конституция сега е като „панелен блок с изтекла амортизационна годност“ и единствената възможност е да се събори и на негово място да се построи модерна къща. В буквален смисъл, обитателите на цял блок трудно могат да се съберат в къща (това не е в манталитета на българския етнос) освен ако не се предвиждат драстични съкращения на населяващите го. От друга страна, тези рушители би трябвало да знаят, че съвременна България е изградена и функционира институционално по всички правила на демокрацията. Освен това се предполага, че използвайки инженерна терминология, те са наясно, че разрушаване и градеж се предприемат едва, когато е осигурено финансиране и предварително са подготвени „планове”, „проекти”, „актове” ...

В сегашната катастрофална за България ситуация, подобна авантюра може да ни струва твърде скъпо. Може би инициаторите и се надяват, че в луксозните си имоти (много от тях извън България) по живковски „ще се снишат докато отмине бурята”. Факт е, че досега у нас наказателна отговорност не  носеха само децата, психично болните и политиците, но историята ни дава и други примери! Днешните политически играчи се вписват  изцяло в модела, описан от анализатора с двайсет и пет годишен стаж в ЦРУ Патрик Кенън в книгата му „Залезът на демокрацията” (27). В най-новата ни история имаме пример за един комунистически „цар”, който беше част от „вечна империя” и сигурно никога не е предполагал, че ще има неприятности.

Непонятно е и, защо точно тези, които благоговеят пред вековните традиции на западните демокрации, искат да ликвидират най-святата, традиционно българска, модерна държавна институция Велико Народно събрание, положила (заедно с Учредителното събрание) основите на българската демокрация. В много от западните демократични държави съществуват монархии, но никой не е подел кампания за тяхното ликвидиране, като феодална отживелица. Единствено в британския парламент съществува Камара на лордовете, но и тя не е приоритет за ликвидиране като феодална отживелица.

Ако някой желае да превърне България в експериментална лаборатория, в която лесно и безпроблемно да променя формата на държавно управление (парламентарно, президентско, монархическо и т. н.), да прекратява границите на страната или да променя нейната единност и неделимост, държавната институция Велико Народно събрание определено ще му пречи.

Според председателя на Независимите студентски дружества от 90-те години на ХХ век и един от основателите на Съюза на демократичните сили в България Емил Кошлуков, тези искания за промени са на „една групичка кукловоди” (28). Добре би било обществото да научи, освен за тях и марионетките им, и кои са режисьорите, сценаристите и най-вече продуцентите на този зловещ спектакъл.

От времето на Берлинския конгрес през 1878, който разделя България и на който Бисмарк заявява, че участниците в него не са се събрали за да обсъждат щастието на българите (29). Великите сили са показали, че не желаят в този регион на Европа да има една голяма, силна Българска православна християнска държава. За съжаление, понякога тяхното „величие” се свежда до принципите: "разделяй и владей"; "целта оправдава средствата"; "няма вечни приятели, има вечни интереси". Съвременната история го потвърждава с такива примери, като афганистанските талибани, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Хосни Мубарак и случващото се с техните държави днес.

Исканията за кардинални промени в държавното устройство на България в днешната изключително сложна и напрегната обстановка са популистки, ретроградни и много напомнят времето на комунистическото ни тоталитарно минало, когато една върхушка произволно подреждаше според желанията на тогавашния „Голям брат” приоритетите на държавата и обществото. С ликвидиране на основни (жизнени) държавни институции, исторически доказали своята необходимост, на практика се ликвидира и държавата.

Затова нека се подходи исторически мъдро и политически прагматично и се запази държавната институция Велико Народно събрание, като коректив срещу политическата безотговорност и геостратегическите конюнктури.

 

Бележки:

 

1. Проучвания и научни публикации по темата почти липсват. За да бъда максимално коректен, потърсих по-конкретни и детайлни данни за аргументите относно дискусията, на някои от основните персонажи в нея (партиите ГЕРБ; НДСВ; коалицията РБ; фондация „Конрад Аденауер” и др.). Директорът на пресцентъра на СДС, единствена отдели време и ми предостави конкретна информация. Проведох и персонални разговори с участници в дискусиите, като някои от тях споделиха различни от първоначално представените становища. Бяха проучени над 100 публикации по темата за периода 2008-2014.

2. Айзен Ханс, Модел за личност. Наука и изкуство, С., 1987.

3.http://www.bg.business-anti-corrptoin.com/country-profiles/europe-central-asia/bulgaria/нива-на-корупция/съдебна-система.aspx

4. Решение № 3 от 10.04.2003, по к. Д. № 22/2002, относно искане за тълкуване на чл. 158, т. 3 от Конституцията... Решения и определения на конституционния съд на Република България, 2003, С., 2004, с. 49.

5. Пак там.

6. Екимджиев, М. Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека? http://www.mediapool.bg/news/print_p/216399.

7. Радев, Д. Правни основи на демократизацията. С., 2003.

8. Решения и определения на Конституционния съд на Република България 2003. С., 2004, с. 49.

9. ДВ, бр. 19, 5.03.2014.

10. Русев, М., П. Владимирова, Електорална география на България. С.-, 2010; Славейков, П. Сравнителен географски анализ на резултатите от парламентарните избори през 1997 и 2002 – Геополитика регионално развитие. Географско образование. Сборник. С., 2002, с. 295-305; Бояджиев, В., Критика на българската парламентарна избирателна система. Геополитика, регионално развитие, Географско образование. Сборник, .С., 2002, с. 286-293; Янков, Р. Устойчивостта на електоралните нагласи в България – елемент на социокултурната регионализация. Сборник – Социална и културна география. София и Велико Търново, 2004, с. 233-248; Дерменджиев, Ат., За необходимостта от социални, културни и геополитически знания – В: Социална и културна география, София и В. Търново, 2004.

11. Енциклопедия на политическата мисъл – Блекуел, С., 1997, с. 102-107, „Древен политически термин означаващ управление на народа или власт на народа...”; Философски речник, С., 1968, с. 121, „от гръцки demos – народ и kratos – сила, власт. Една от формите на власт, която се характеризира с официално провъзгласяване на принципа на подчиняване малцинството на мнозинството и признаване свободата и равноправието на гражданите”.

12. Протестът на 39-те. С., 2000, с. 232, 233. „11.07.1991, 22,45 часа, на полянката заседание на ПГ „Национално движение СДС”: резюме на основните предложения и идеи; Стоян Ганев – съобщава, че в парламента се предлага референдум да се проведе при новото народно събрание „да го приемем ли? Кога искаме референдум?...”

Искания на ПГ „Национално движение СДС: „1. Да не се подписва този недемократичен проект за конституция. Приемането му да стане от новото народно събрание след широко обществено обсъждане. ВНС да се саморазпусне незабавно и да се насрочат избори за ОНС въз основа на действащата (комунистическа – б. а. ) конституция...”

13. http://www.vsekiden.com/index/articleprint/articleid/56599; Джеров, Ал., Мнения, 18.08.2009.

14. След военния преврат на 19.05.1934 от 16 окръга са образувани 7 области. Социалистическа България в навечерието на 10.11.1989 също е с подобно административно деление

15. Манолов, К. За нуждата от нова конституция, в. Седем, 15-21.07.2009, с. 7.

16. Бауман, З. Глобализацията последиците за човека, С., 1999, с. 89.

17. Относно това, кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление''. Приетата от Конституцията възможност да бъде изменяна от Обикновено народно събрание изключва засягането на основите на държавата и принципите, на които е изградена нейната организация. Промяна в тях може да направи само Велико народно събрание. Случаите са изброени в чл. 158 от Конституцията.

Промените в територията на държавата, преминаването от единна държава с местно самоуправление към федеративна форма или създаването на автономни териториални образувания (чл. 2 К) е промяна във формата на държавно устройство по смисъла на чл. 158, т. 3 от Конституцията.

Заменянето на парламентарната република с президентска или с монархия и промяна в установената от чл. 1, ал. 1 на Конституцията форма на управление. Премахването, сливането, преминаването на някой от основните конституционни органи към друг или заменяне с друг, както и създаването на нови основни конституционни органи е също така промяна във формата на държавно управление. Така е и при промени в структурирането, начина на образуването, статута и мандата на основните органи и установения между тях баланс.

Променя се формата на държавно управление и при промяна на възложените им от Конституцията дейности или ако им се отнемат някои основни правомощия, каквото е например правото на отлагателно вето, което президентът има (чл. 101 К), или правото на Конституционния съд да дава задължително тълкуване на Конституцията (чл. 149, aл. 1, т. 1 К).

Това би довело до невъзможност да се гарантира върховенството на основния закон и до нарушаване на основния конституционен принцип, че България е правова държава.

Във всички тези случаи има промяна в установената с чл. 1, ал. 1 от Конституцията форма на държавно управление, защото управлението на парламентарната република се осъществява именно от създадените основни конституционни органи и от определената им структура, статут и основни правомощия, които са съобразени с принципите, върху които е изградена държавата.

Ако по хипотеза президентската институция се придаде към Народното събрание като някакъв негов орган, премахне се институтът на вицепрезидента, както и ако органи на съдебната власт преминат към Министерския съвет, това несъмнено ще промени коронно формата на държавно управление. Същото е и ако Конституционният съд се превърне в консултативен орган към Народното събрание.

Неразривно свързано с формата на държавно управление, която би се променила, е и ако се променят структурата, формирането и функциите на звената от съдебната система и статутът на нейните органи, включително висшите конституционно установени длъжности. Така ще е например при сливане на Върховния касационен съд с Върховния административен съд. Промяна е също така, ако например председателите на Върховния касационен и на Върховния административен съд или главният прокурор се избират от Народното събрание или се назначават от неговия председател или от Министерския съвет, а съдиите, прокурорите и следователите се назначават, преместват, повишават или уволняват не от Висшия съдебен съвет, а от друг орган.

Различна ще е формата на държавно управление, ако съдебната власт се подчини на изпълнителната, защото това ще измени баланса между трите власти, ще наруши изискването за тяхното разделение (чл. 8 К) и за независимостта на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 К). Промяна ще има и в случай, че Върховният касационен или Върховният административен съд поемат дейностите на Конституционния съд, който е извън съдебната система. Същото ще е и, ако президентът, конституционните съдии или висшите конституционно установени длъжности в съдебната власт запазват постовете си пожизнено, както и, ако се отмени или измени броят на мандатите им или тяхното времетраене. Така е и при промяна на броя на народните представители или на някой друг основен конституционен орган, както и при промяна на срока на легислатурата на Народното събрание. Такива промени не ca в правомощията на Обикновено народно събрание. Установеното от Конституцията място на всеки от основните органи, които бяха посочени по-горе, промените при тяхното структуриране и на конституционно установените условия, на които трябва да отговарят, са определени от волята на конституционния законодател да се създаде една последователно демократична по своя характер държава, изградена върху принципите за народния суверенитет, политически плурализъм, разделение на властите, правова държава и независимост на съдебната пласт. Установената с Конституцията форма на държавно управление няма да е същата, ако например обявяването на война и сключването на мир (чл. 84, т. 2 К) станат правомощие на президента или на Министерския съвет, както и ако се предоставят на президента, на Народното събрание или на Министерския съвет функции, които сега принадлежат на един от тези органи. Това ще наруши конституционния баланс, с който се осигурява изискването на чл. 8 от Конституцията за разделение на властите.

Недопустимо е Обикновено народно събрание да направи промяна в определените от Конституцията организация, функции и статут на основните конституционни органи, които осъществяват държавното управление, както и в баланса между тях.

Формата на държавното управление няма да бъде променена обаче, ако се създаде нов конституционен орган, които не е основен и създаването му не влияе върху баланса между останалите органи и основните конституционни принципи. Такъв би бил например общественият защитник (омбудсманът).

Не е промяна във формата на държавно управление и въвеждането на мандат за някои от ръководителите на съдебни, прокурорски или следствени органи, за които досега няма такъв. Така е, защото, като не е определил за тях мандат, конституционният законодател и не им е дал статут с мандат, който да характеризира формата на държавно управление, статутът им може да бъде променян с въвеждане на мандат.

Формата на държавно управление няма да се промени и, ако несменяемостта на магистратите, която осигурява тяхната независимост, се ограничи до случаи, при която действията им станат обективно несъвместими с тяхното служебно положение и са пречка за изпълнение на професионалните им задължения. Това не само няма да наруши принципите за разделение на властите и за независимост на съдебната власт, но ще укрепи и издигне авторитета на съдебната система.

Ограничаването на имунитета на народните представители и на магистратите само до действията във връзка с изпълнение на техните функции също не представлява промяна във формата на държавно управление, защото не засяга структурирането на институциите и положението им в държавата. Такива промени нито влияят на основните принципи върху, които тя е изградена, нито нарушават разпоредбите на чл. 8 от Конституцията за разделение на властите, нито независимостта на съдебната власт.

Не представлява промяна във формата на държавно управление и възлагането на нови функции на някои от основните конституционни органи, когато това няма да накърни баланса между институциите и няма ла засегне някои от основните конституционни принципи като политическия плурализъм (чл. 11, ал 1 и 2 от Конституцията) разделението на властите (чл. 8 от Конституцията), правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституция); и независимостта на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 от Конституцията). Така би било например,  ако се даде законодателна инициатива на президента или ако Конституционният съд може да бъде сезиран и от отделни граждани.

Интеграцията на Република България в Северноатлантическия алианс и в Европейския съюз налагат възлагане на нови функции на някои от съществуващите основни конституционни органи. При запазване на принципите, върху които е изградена държавата, на баланса между институциите, това няма да промени формата на държавно управление.

18. Дюверже, М. Полупрезидентският режим, С., 1995, с. 28, 29.

19. Стателова, Е., Ст. Грънчаров, История на нова България, С., 1999, с. 29-36.

20. Гешева, Й., Държавата институция Велико Народно събрание 1879-1911, С., 2001, с. 193.

21. Манолова, М. Парламентаризмът в България 1879-1894, С., 2003, с. 217.

22. Пак там.

23. Гешева, Й. Цит. съч.

24. Стателова, Е, Ст. Грънчаров, Цит. съч., с. 124.

25. Български конституции и конституционни проекти. С., 1990, с. 38.

26. След Шестото Велико народно събрание 07.11.1946 – 21.10.1949 комунистическият тоталитарен режим ликвидира държавната институция Велико Народно събрание

27. Кенън, П., Залезът на демокрацията. С., 1995, с. 79. „Националният политик вече започва да разглежда международното право и международните институции  като спасение, а не като пречка. В определена степен те му позволяват да предприема радикални мерки, за които знае, че ca необходими, но които е малко вероятно да бъдат приети от гласоподавателите. В определена степен те му позволяват да се договори с дявола, когато това е необходимо. ...националният политик може да спечели много и да загуби твърде малко от присъединяването си към империята. Отплатата е добра, почестите са неизброими, а бремето се носи леко. Може би е време да се вземе пример от конституционните монарси, които седят и царстват, докато наемните работници организират шоуто у дома и навън…”

28. Кошлуков, Ем. Интервю – Цената на тока не се определя от Велико народно събрание. В. Монитор, 22.02.2013, с. 15.

29. По време на студената война Германия също имаше нещастието да бъде разделена.

 

Източници

  1. Марков, Георги, Свикването на ново ВНС е неизбежно. Дневен труд, 10.01.2008, с. 12, 13.
  2. Обретенов, Любен, Соцдепутат предлага референдумът да замени ВНС, Сега, 12-13.17.2008, с. 2.
  3. Сидеров, Волен и др. Народът пряко трябва да избира премиер и правителство. Интервю, Волен Сидеров, лидер на Атака. Атака започва преговори за свиване на ВНС и промяна на Конституцията. Атака, 13.09.2008, с. 11.
  4. Яне Янев внася закон за избор на ВНС. Предложения, в. Класа, 16.09.2008, с. 5.
  5. Абаджиев, Димитър. Великото народно събрание ще разбие статуквото. в. Дневен труд, 17.09.2008, с. 12, 13.
  1. Семов, Атанас. Нужен е не нов месия, а нов модел. в. Сега, 25.02.2013, с. 9-10.
  2. Стойнев, Веселин. Велик изход е велик парламент. в. Труд, 08.07.2013, с. 15.
  3. Найденов, Валери. Нова конституция? ВНС? Капан за мишки! Пращат ви на околосветско пътешествие за това, което ви е под носа. в. „24 часа”, 25.02.2013, с. 11.
  4. Марков, Георги, Как да стигнем до ВНС и нова конституция. в. Преса, 26.02.2013, с. 16-17.
  5. Пенев, Пенчо. Велико народно събрание без подготовка е авантюра. в. Труд, 04.03.2013, с.

 

*Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017