27
Чет, Юни
24 New Articles

Трите фатални грешки на Америка и кризата на съвременния свят

брой 4 2015
Typography

Надвисналата неяснота относно това, какво точно следва от прекратяването на студената война, породи множество футурологични спекулации, представляващи перспективни проекции за развитието на политическите процеси и структури в световен план. Либералният мираж за настъпването на „края на историята” – некоректно интерпретирана в коментарния поток хипотеза за вероятното затихване на международното политическо противопоставяне, като определяща характеристика на настъпващия нов ред, – набързо отстъпи пред натрапващите се обстоятелства на промъкващите се отвсякъде политическа центробежност, антагонизъм и конфронтация в региони с нарастваща се конфликтност и дезорганизираност. Твърде бързо стана ясно, че в постсъветския свят (т.е. планетарният политически терен, лишен от ориентировъчната двоична идеологическа противопоставеност) са заложени, заварени или пък възникват наново множество устойчиви противоречия, доколкото несъвместимостта между различните конфесионални учения и културни практики нараства с раздалечаването на цивилизационните им устои и ориентири (1), Тези кризисни тенденции и ситуации предполагат дори разрастване на предпоставките за сравнително бързия крах на изградената планетарна политическа, стопанска и социална организация в резултат от  назряващия още през ХХ век катастрофален изход от свръхексплоататорския модел на функциониране на човешката общност в условията на ограничен пространствен, ресурсен и концептуален фундамент.

Предчувствието, заложено в разработките на Римския клуб, за изчерпване възможностите на сегашната цивилизационна конфигурация да се възпроизвежда, съхранява и просъществува, вероятно ще получи потвърждение в частичното сбъдване на направените прогнози и предупреждения за изчерпване на механизмите за поддържане на непрестанното възходящо екстензивно развитие, възпирано от недостига на суровини, но и поради пречките пред формулирането и практическото приложение на нови организационни подходи при структурирането и функционирането на социалните общности. Либералният капитализъм остарява и поражда собствения си упадък чрез неудържимото форсиране на надпреварата за капиталова адекватност (т.е. непрестанния стремеж към нарастване на печалбата), което се сблъсква, в строгия му вариант, с изискванията на макро- и микрообщностите за подобряване на жизнените им условия.

Нарастващата сложност на обществения бит и производство правят все по-уязвимо  захранването, поддържането и възстановяването им при евентуална разрушителна интервенция, саботаж, злополука или мощен катаклизъм. Катастрофалните аварии в ядрени електроцентрали в някогашния СССР, САЩ и Япония са само предвестник на предстоящия сблъсък с масови поражения при неблагополучия в технологичните цикли на различни опасни производства или авария на жизнено необходими системи. Засилващите се прояви на природни отклонения от привичното, изучено поведение на естествената среда и тяхното зачестяване създава непредвидими рискове за различни по обхват и характер общности. Множат се сценариите, при които бърза и рязка промяна на климата или колосални природни катаклизми внезапно биха катализирали разпадането на съвременната цивилизация.

Бързото нарастване на населението и особено  на гъстотата му в някои точки и зони на съсредоточаване все повече ще затруднява функционирането на обществените системи. Понижаването на влиянието на семейството, религиозните и образователните институции за регулиране поведението на членовете на тези общности поражда нравствен упадък и дезорганизация. Неспособността на държавните и общинските власти да осигурят законност, равнопоставеност, недискриминация, ред и дисциплина пък застрашава интегритета и стабилността на националните и локалните общности. Трескавото търсене на модели на устойчиво развитие е показателно за нарастващата неустойчивост и несигурност на бързо променящите се съвременни общества.

Новото хилядолетие поднесе още на старта си множество кризисни събития и явления. От въздушната атака на 11 септември 2001 срещу символни за американското превъзходство и величие сгради, през цунамито в заранта след Рождество Христово на 2004, помело с неочаквана мощ бреговете на Индийския океан, до фалита на банката Лемън Брадърс, обявен на 15 септември 2008 и разтворил недрата на бездната пред американската финансова система, измъкнала се от рухването си в нея само по волята на Провидението. Зачестяването на природните бедствия и социалните неблагополучия изглежда се превръща в присъща характеристика на ХХІ век.

Несъмнено, напоследък най-голямата реална, непосредствена опасност за ерозията и разрушаването на съществуващата цивилизация се проектира в прогнозите за близкото бъдеще от все по-неприкритата склонност към употреба на ядрено оръжие за намаляване на геостратегическия натиск и възстановяване на военнополитическия паритет от страна на Русия спрямо основния и антагонист в съперничеството за контрол над традиционно доминираните от нея сегменти от глобалния терен, след задълбочаването на съперничеството за украинските позиции и релации. Според някои по-изнервени наблюдатели, през отминалата година в степите на север от Черно море е започнала Трета световна война.

След 2001 в общественото съзнание, наместо сладникавите либерални очаквания за тържество на демокрацията, свободното производство и неограничената търговия, започват да се утвърждават откровено есхатологични нагласи за настъпване на „Последните времена” или поне за предстоящо дългосрочно лутане в нова Тъмна епоха. Тези кошмарни тревоги произлизат както от осъзнаването на споменатата прекомерна сложност и уязвимост на социалната организация на обществото, което го изправя пред угрозата от крушение в резултат на естествени катаклизми или военни конфликти, така и от опасенията за ново разграждане на модела на международно сътрудничество и обмен, просъществувала 40 години по време на студената война. Тревогата от последните десетилетия относно пренатоварването на финансовата система се съпровожда от притеснения за евентуално намаляване на впръскването в глобалния социален двигател на горивото на съвременната цивилизация – иновациите, за постепенно затлачване на потребителския механизъм, за нарастване на културното многообразие при агресивно доминиране на примитивните модели и образци, за траен спад на семейното възпроизводство в развитите страни и т.н. Възвръщащият се хаос в Североатлантическия пояс след повече от половин столетие на умиротворяване и възход, кара някои да правят асоциации с Ранното Средновековие, през което новите (варварските) европейски държавни, религиозни и стопански структури изпадат в икономическа и културна стагнация (а някъде дори деградация), както и в трайна политическа изолираност от все по-замогващата се Азия. Днес, повече от всякога, изглежда актуален въпросът, който се задава поне от едно столетие насам:  “Предстои ли залезът Запада?”.

Портите на Ада се разтварят на Видовден

Когато, през лятото на 1914, Европа научава, че престолонаследникът на Хабсбургския престол и съпругата му са застреляни в балканското градче Сараево от двайсетина годишен сръбски младеж, никой не може да си представи настъпващия ужас през последвалите четири десетилетия на световни кървави конфликти, брутални политически преобразувания и съпровождащи ги хуманитарни бедствия, в които преждевременно ще загубят живота си поне сто милиона човека, а други стотици милиони ще преживеят голяма част от него си в незапомнени от векове масови страдания, лишения и нравствена деградация. В разгара на Бел Епок малцина провиждат възцаряването не просто на практиките на масовите убийства (отработени още в хода на колониалните завоевания), а на демона на самоубийствените тотални военни конфликти. Сблъсъкът между колониалните сили в резултат от привършването на възможностите за колониална експанзия и желанието за преразпределяне на зависимите територии, свидетелства за порочността на модела на развитие, наследен от времената на първичното натрупване на спекулативен, индустриален и компрадорски капитал чрез силовото разширяване на сферите на влияние, във взаимодействие с местните колаборационистки ориентирани  елити, вместо да се търсят вътрешни механизми и резерви, за да се проправят собствени просеки към просперитета и националната жизненост. Единствено Вторият Германски Райх, разполагащ с обширна територия и многобройно население, успява да си гарантира стопански възход, основаващ се предимно на вътрешната икономическа активност, но именно това изправя останалите големи сили срещу него.

Влизайки в съдбоносен сблъсък с тях, Германия се опасява най-вече от Русия, подценявайки такъв потенциален противник като Съедините щати. Това се оказва съдбовна грешка. С рухването на Руската империя, обхваната през март 1917 от безредици, последвани от детронация и продължително, ескалиращо революционно насилие, съпроводено от организационна деструкция, тя светкавично е заменена в кръга на Великите сили от САЩ, включнли се още през следващия месец в Европейската война. Според мнозина анализатори епохата на американска глобална доминация започва от 1914, като това се свързва с нарастването на икономическия превес в световното стопанство на Съединените щати, „обслужващи“ Европейската война отстрани. Възползвайки се от военните поръчки и повишеното търсене на капитали, задокеанските производители и банкери постигат глобална икономическа хегемония, осигуряваща постепенното налагане и на световно политическо надмощие. Но едва през 1917 военният и дипломатически потенциал на Вашингтон бива пряко ангажиран с касапницата на Стария континент. Именно САЩ предопределят приключването и в полза на Антантата, не само с военния си принос, но и чрез примамващата дипломатическа инициатива за мир, установяващ нов ред на самоопределение и самоуправление на европейските и близкоизточните народи и свободен режим на корабоплаването и търговията в света – прословутите Четиринадесет точки на президента Удроу Уилсън.

Лекомислието, с което руският цар (2) и германският кайзер вкарват народите си в скотобойната, улеснява възхода на Вашингтон на международната политическа сцена в продължилия три десетилетия (с прекъсвания) световен конфликт, въпреки американския изолационизъм след 1919. Парадоксално, но именно тези три сили, отстранени на мирните преговори от равноправното регулиране на новия международен ред, определят динамиката и изхода на назряващата нова световна война (всъщност в междувоенния период те прикрито си сътрудничат за ревизирането на порочната парижка договорна система), доколкото през следващия четвърт век съумяват да приложат множество политически, социални и индустриални иновации, докато самодоволните триумфатори от Версай затъват в застой, пасивност и социални крамоли. През 1945 от великолепната тройка на столетието окончателно отпада централноевропейският колос и се оформя диктатът на двете свръхсили на ХХ век.

Разрушаването от страна на САЩ и СССР на европейската система за подялба на световното пространство посредством контрол над морските пътища и комуникации е най-драматичната промяна в модела на международния ред след епохата на Великите географски открития. В резултат постепенно се повишават властовите завихряния в множество региони, излезли от сянката на колониалните метрополии. Паралелна с това стартира възходът на нови сили, с което нараства несигурността и неустойчивостта сред бившите колонии и изостаналите полузависими страни, въпреки усилията на Вашингтон и Москва за поддържане на общоприемлив йерархичен порядък на взаимоотношения със и между новите държавни субекти.

Съперничеството между свръхсилите очертава новия международен ред със средствата на екстремната политическа конфронтация, конспирация и манипулация, докато една от двете не се огъва под тежестта на собствените си пороци, деформации, комплекси и, отклонения и не рухва сред присмехулното облекчение и снизхождение при околните претенденти за превъзходство. Именно това се случва на СССР в началото на 90-те години на миналото столетие, а мнозина очакват през новия век САЩ да ги последват, докато претендентите се множат.

Защо Америка? (3)

На границата на двете хилядолетия светът планета се оказа в уникалната ситуация на налагането на глобалното лидерство на една, единствена всепроникваща, всеобщо налагаща своите норми, стандарти и изисквания империя, намираща се в криза на собственото си битие и механизми на функциониране, обладана същевременно от месиански провиденциализъм и съхранила до голяма степен магнетичното обаяние от времената на възхода си към световния връх. Съществуват различни обяснения за този бурен възход на отвъдокеанската свръхдържава, които, разбира се, не могат да обхванат напълно цялата сложна плетеница от обстоятелства, представляваща (както би могло да се предположи) цялостната факторна обусловеност. Несъмнено, нейното географско позициониране и насоките на първоначалната и експанзия са измежду нейните основни предимства - при това твърде прикрити и с трудно доловима стойност, за да успеят съперниците и да се възползват от тях. Макар настоящата статия да е предназначена за периодично издание с ориентация към геополитическата тематика, тук предпочитам да изтъкна други основания, стимули, подбуди, мотиви за взривообразното разрастване на американската социално-политическа „феерия“ след края на Гражданската война в САЩ, през 60-те години на ХІХ век.

Съединените американски щати са може би единствената държава, в която решително и в течение на продължителен период от време е осъществена буржоазно-демократична правова, имуществена и пропопулистка революция. При това тя има глобален характер, той като дава възможност на милиони обременени и угнетени от несправедливия ред в собствените си страни и вдъхновени от надеждите си човешки същества, да открият „обетованата земя“, обещаваща им нов живот, бърз просперитет, достойно, пълноценно и независимо съществувание. Непрестанният миграционен наплив (4), подхранван от бързата индустриализация, осигурява демографския потенциал за усвояването на огромната собствена територия, чиито основни структурни формирования – щатите, са присъединени на равностойни начала и имат право на самостоятелно устройство. Правовият и либерален режим, съзнателно подържаната дискусия относно алтернативните  насоки на развитие, културното многообразие и съвместяването на множество поведенчески модели за лично, семейно и общностно възпроизводство, превръщат САЩ в най-смелия и успешен експеримент в епохата на освобождаване от съсловните зависимости. Именно там се осъществява същинската световна революция и неслучайно оттам тя се разпространява през миналия ХХ век и на останалите континенти. Само в рамките на едно столетие след Наполеоновите войни, в края на които британската армия превзема и подпалва Вашингтон, бившите английски колонии се превръщат в световен образец на обществен порядък, в глобална работилница, определяща темпа на световната стопанска динамика и в мощна държава, способна да мобилизира при необходимост огромен военен потенциал. Многоезичната, но монолитна, млада и новаторска империя посяга към световна доминация.

В американския случай елитаристкото разбиране за основната движеща сила при функционирането на обществените механизми поощрява необичайното за други географски координати институционализирано сътрудничество между елитарните кръгове на водещите общности, без да се игнорира напредничавата роля на конкурентното начало. Нещо повече. По всичко изглежда, че американският проект е с дълбока традиция, видимо произхождаща от финансовите центрове на предренесансовата средищна зона на Италия. Неговите междинни пунктове преминават от Венецианската лагуна през долните течения на Рейн и Темза, за да достигнат до устието на Хъдсън. Всъщност този проект е непрестанно търсене на медианата, уравновесяваща стойността и производството, растежа и устойчивостта, просперитета и перспективата, духовността и нищетата на битието, традицията и обновлението.

За разлика от САЩ, при очерталия се основен опонент за геостратегическо превъзходство – Русия, през първата половина на ХХ век се очертава драматично противопоставяне между дворянската и интелигентската прослойка, между „росийския“ (православния) и „еврейския“ (модернистичния) елит, в рамките на който предприемаческата класа се оказва притисната между двете враждуващи групировки и е пресирана последователно от тях, за да потъне към края на 20-те години на ХХ век трайно в недрата на сенчестата икономика. Особеният трагичен път на „Бялата империя“, която в резултат от болшевишката революция рязко се преобразява в „Червена“ за да се съхрани, възхожда към триумфа от 1945, станал възможен благодарение на волята и далновидността на един решителен, способен, но суров и жесток държавник (5). След него в империята настъпва полувековен упадък.

Погледнато в ретроспекция, при най-вероятния вариант на протичане на политическото развитие през втората половина на ХХ век САЩ би трябвало отдавна да са постигнали пълно стопанско, политическо и военно превъзходство и да са установили глобална хегемония. Привидно, след 1991, американците действително се доближиха до подобно съотношение на силите в планетарен мащаб. Всъщност, те пропуснаха да наложат всеобхватна доминация, залагайки множество капани (недостатъци) в социално-икономическия си модел, способни да провокират в бъдеще изтощаване на силите им, сдобиха се в обширни региони на планетата с негативния имидж на агресор (заради многобройнит войните от Виетнам до Ирак, но и заради множеството тайни операции в най различни точки на света). Така, крайна сметка, въпреки разпадането на Варшавския пакт и на СССР, САЩ сами допринесоха за формирането на блок от мощни и динамични държави, който оспорва тяхното върховенство и наложения международен ред. За шест десетилетия, след 1945, Вашингтон пропиля в излишна конфронтация невероятната стратегическа възможност да приобщи и култивира противостоящата му свръхсила. Именно това вероятно ще се окаже решаващият фактор за ерозията на  американските предимства и водещата позиция на САЩ. Три последователни, макар и с различна стойност и значение грешки, допуснати през този период, отклониха Америка от бляскавия път на „великодушния триумф“.

Хари Труман и отритването на неудобния съюзник

Нарастващото разбирателство и единодействие между Рузвелт и Сталин в хода на Втората световна война оформя архитектурата на следвоенния свят, която до голяма степен се запазва до днес. Заради тежестта си във военнополитическо отношение, двете континентални свръхдържави изместват Британската империя в периферията на следвоенното позициониране на силите. С приемането от Чърчил (6) на Атлантическата харта през лятото на 1941, американците си гарантират продължаването и задълбочаването на либерабната програма, заложена в нереализираниите Четиринадесет точки на Удроу Уилсън. Именно решителността на американския политически елит да се реализират на практика препоръките и допълнително усложнява  и без това сложните отношения между съюзниците от антихитлеристката коалиция.

Ненавременната кончина на Рузвелт обръща хода на следвоенното пренареждане на света. Макар че на последните президентски избори той е принуден от управленците в сянка да подмени част от екипа си с радикално настроени към съветската заплаха съветници, присъствието му в поствоенната регулация вероятно значително би смекчила противоборството със Сталин. Вместо това провинциалисткият подход на новия президент Труман към глобалните проблеми тласка разорената и изтощена Европа, а впоследствие и останалия сквят към изпитанията на една по същество трета световна война, при това проточила се по-дълго от предишните две плюс 20-годишния междувоенен период.

Според накои съвременни изследователи, помрачаването на атмосферата на сътрудничество между победителите в световния конфликт, което предхожда и поражда студената война, се дължи на недоразуменията между съюзниците. Пропагандните и идеологически наслоявания отпреди 1941 несъмнено са повлияли на взаимните антипатии между Съветите и Запада при срещата на войските им в Централна Европа. Съветските успехи дразнят англо-американските политици, чиито планове за отвоюването на Европа от Германия са провалени (7). Най-шокираща за тях обаче е решимостта на Сталин да създаде на мястото на предвоенния „санитарен кордон“, изолиращ СССР от останалата част на Стария континент, да създаде буферен пояс пред силно милитаризираната Централна Европа, включително използвайки крайни средства, ерозиращи суверенитета на държавите в тази зона. Действията му скандализират Запада, чиято агентура попада под ударите на рестрикциите и репресиите, въпреки че разпределението на зоните на влияние  в общи линии е договорено още на срещите в Техеран, Москва, Ялта и Потсдам. В Лондон например, са силно обезпокоени от присъединяването на Югославия и Албания към Източния блок, което гарантира на СССР излаз на Средиземно море.

И все пак, кои са фундаменталните причини за началото и постепенното ожесточаването на студената война и продължителното и запазване като най-влиятелния фактор в международните отношения за повече от четири десетилетия? След срещата в Потсдам отношенията между бившите съюзници силно охладняват, като над тях надвисва сянката на ядрената заплаха (8). С подписването на мирния договор в Париж на 10 февруари 1947 взаимозависимостите отпадат и разривът става неудържим. Сталин няма желание да се конфронтира със САЩ, но му се налага да активизира политиката си. Всъщност, ситуацията и позиционирането на силите се променят най-вече заради примитивния, но ефективен американски натиск за промяна на международната конструкция.

Основната интрига в следвоенната глобална геополитика е преразпределението на световните пространства, от което зависи способността на държавите победителки да се развиват и да утвърдят постигнатото във войната. Американците и руснаците са единни относно необходимостта да се осъществи бърза и решителна деколонизация, докато британците и французите отстояват запазването на колониалните си империи. Лондон обаче успява да настрои не особено опитната нова администрация в Белия дом срещу кремълския тиранин, следвайки традиционна си тактика да противопоставя своите съперници. Представяйки се за застрашени от съветска инвазия, западноевропейските държави дори съставят военен съюз през 1948, който пък инициира формирането на Северноатлантическия алианс на следващата година.

Възможно е във Вашингтон да са предполагали, че подобно стечение на ситуацията ще улесни американското проникване в Азия и Африка. На практика обаче, спускането на „Желязната завеса“ съдейства за налагането на отвъдокеанската воля повече в Западна Европа, отколкото в останалата част на света. Най-голямата грешка на възходящата свръхдържава на монополистичния капитал се оказва неспособността и да се споразумее с другата глобална свръхсила за единодействие, в рамките на което не само да бъдат елиминирани останалите велики държави, но в хода на мащабните трансформации самият СССР да изпадне в зависимост от САЩ. При този вариант Съветската империя би се оказала в капана на съгласието и сътрудничеството. Лицемерно добронамерените отношения между Вашингтон и Москва, в комбинация със старческото тщеславие на съветския диктатора и на фона на разорението и умората на страната му, биха могли не след дълго да поставят СССР в положението на Мексико, тясно обвързано от търговския си обмен със своя северноамерикански съсед и традиционен неприятел.

Вместо това обаче, конфронтацията стимулира доизграждането на автархчна икономическа конструкция в рамките на Източния блок. При това неговото самозадоволяващо стопанство се оказва доста устойчиво поради изолацията и самодостатъчността си, поне докато не проличава изоставането му в технологично и организационно отношение от Запада. Освен самоизолация, съветският (социалистическият) модел предполага централизирано планиране и финансиране на държавните стопански субекти, като рискът от икономическата им активност се разпределя и поема от държавата, с което се подържа висока заетост и устойчивост на стопанските взаимоотношения.

Отпадането на задръжките пред съветския експанзионизъм води до може би най-важната трансформация в зоната на зависимите държави. Кремъл подкрепя китайските комунисти, изтикани през войната в периферията на разпадналия се Китай и само за две години те овладяват най-многолюдната държава в света, след което възстановяват китайското управление в „своята“ част от Централна Азия, чак до съветските граници. Съюзът между Русия и Китай поставя „Хартленда“ под общия им контрол.

Този удар върху американските интереси в Източна Азия обрича концепцията на Белия дом за „меко възпиране“ на съветския военнополитически възход чрез пропагандно-психологически натиск и компрометиране (стратегията за сдържане на Джордж Кенан от 1947) и тя е заменена с твърд курс към противостоене (лансиран от Пол Нитце през 1950). Избухналата на Корейски полуостров кръвопролитна война с патов резултат обаче, илюстрира безперспективността и на този подход. Едва при президентстването на Айзенхауер и след смъртта на Сталин, американците започват да се ориентират към по-гъвкави методи за укротяване и дресиране на раздразнената руска мечка.

Роналд Рейгън и необмислената стратегия за бързото изтощаване на противника

През последните години от управлението си Сталин влиза в открит конфликт с културните гилдии, доминирани от представители на еврейската общност. Обвинявайки ги в космополитизъм, т.е. че обслужват „плутократичния“ американски интерес, той изпада в параноичен ступор в отношенията си с широки елитарни слоеве, лишавайки се от подкрепата и новаторския им принос. Постепенно възраждащият се антисемитизъм сред съветското ръководство за пореден път разцепва управленския елит, нарушава взаимодействието и концентрацията във високотехнологичните сектори  и понижава държавническия имунитет на червената империя (9).

Още Маленков и Берия, а след тях и Хрушчов, започват да търсят сближение със САЩ, отваряйки път към разведряването. Доколкото по онова време СССР не показва признаци на разложение и видима слабост, американският отговор е да се възприеме частично курсът към разведряване, като се подържат и огнищата на напрежение в Източна Европа, и да се изчака закостенелостта на съветската стопанска система да изтощи противниковата страна. Във вътрешен план съветският модел и идеология са провокирани от проявите на свободомислие, демонстрирани предимно от дейци на изкуството и науката и ерозиращи устойчивостта на еднопартийния режим. Пребладаващата част от опозиционерите, дисидентите и „неформалите“  са от еврейски произход, т.е. сблъсъкът на елитите в Съветската империя продължава.

Упадъкът на съветския модел, въпреки постиженията му във военната сфера, бързо проличава в нарастващите различия с развитите държави при производството на потребителски стоки и на културни продукти. Провокираното от несъответствието при задоволяване потребностите на населението разложение през 70-те години се съпровожда с нов етап на политиката на разведряване. В началото на 80-те години егалитаристката съветска система е пред крах и е узряла да бъде погълната от западното консуматорско общество, под прикритието на теориите за конвергенцията между социалистическата и капиталистическата обществена система, лансирани от хора като Збигнев Бжежински. В самото съветското общество също се очертават сили, подготвящи тази трансформация. Необходим им е обаче външен тласък, външен съюзник, без самият той да осъзнава коалирането на усилията.

Съществува теория, че нахлуването в Афганистан и вълненията в Полша, в хода на които възниква синдикатът “Солидарност”, които се случват на границата между 70-те и 80-те години на ХХ век, са инициирани или инспирирани от малка група във върхушката на КГБ. В СССР, както и в сателитните му държави, вече са се формирали широки, разнообразни по състав прослойки, желаещи и търсещи промяна. Те приемат политическите трусове в началото на 80-те като възможност за бърза развръзка на агонията на прогнилия еднопартиен режим. Разтърсван от вътрешни напрежения и противоречия, Източния блок застива в очакване на западната реакция. Разочарованията от 1956 и 1968 не са забравени. И тъкмо в този момент, при управлението на президента Рейгън, САЩ необмислено решават да се върнат към надпреварата във въоръженията – първо с разполагането на ракети със среден обсег в Европа (10) и след това със заплахата за разработване на космическата оръжейна програма. Мнозина погрешно смятат, че именно тези и други действия на Белия дом са довели до капитулацията на СССР. По-вероятно е обаче, те да са забавили либерализацията в съветския лагер и да са дали технологично време за разработване и провеждане на преобразуванията, в резултат от които собствеността върху ресурсите на Русия попада в ръцете на тясна прослойка, представляваща странна смес от „нови руснаци“ и руски евреи. Така двата елитарни потока на империята отново се обединяват за да възкресят под нова форма Руската империя.

Разширяването, т.е. настъплението на НАТО в източна посока, западната подкрепа за чеченските бунтовници и войната срещу остатъчна Югославия опровергават илюзиите, че Русия ще успее да се вмести в доминирания от САЩ нов световен ред, запазвайки територията и влиянието си. На пръв поглед, социалното и демографско изтощение, междуетническите разпри и сепаратистките движения, ограничената икономическа база с приоритет на добивния сектор в края на управлението на Елцин обричат Русия да се превърна в една от развиващите се регионални държави. През новото хилядолетие обаче хлабавата Руска Федерация се възражда като единна, концентрирана свръхсила с дипломатически и военен авторитет, който Вашингтон не може да си позволи да пренебрегне.

Джордж Буш и непредпазливият опит за свръхнапрягане силите на Америка

Постепенното безответно изтласкване на Русия от постсъветското пространство бе преустановено при президента Путин. Неговата изострена реакция срешу американския натиск към бившата съветска сфера ангажира руските съпротивителни сили в поредица от политически и военни сблъсъци в Кавказ, Украйна, Прибалтика. Същевременно САЩ решиха да „пробият“ центъра на евразийско-африканския масив като хвърлят в (управляем?) хаос арабския свят от Атлантика до Среден Нил, Персийския залив и Анадола. Окупацията на Ирак,  разпадането на Судан, т.нар. „арабска пролет“ и гражданската война в Сирия сериозно ерозираха руските позиции в региона. Това беше третият тревожен сигнал, че Кремъл губи позиции на глобалното силово поле.

Междувременно, надигащата се финансово-икономическа криза хвърли сянката си върху неоимперската политика Белия дом. Изтъкваната от някои физическа прилика на президента Буш-младши с някои от римските императори беше част от психологическия натиск върху останалата част от света той да приеме цивилизаторската доминация на северноамериканската конфедерация. Приплъзването на стопанските и финансови центрове, на производствените мощности към Източна и Южна Азия обаче, помрачиха  сериозна бляна за Pax Americana като наследник на универсализма заложен в концепцията за Pax Romana, припомняйки, че още преди две хилядолетия в Китай (истинската, Срединната, Поднебесната империя) е производствения и консумативен фокус на планетата. Тоест, че няма нищо странно в това този фокус и днес да се измества именно към тази страна.

Няма съмнение, че редом с военния потенциал на Русия, стопанското въздигане на Китай се явява основната конкурентна сила на американската доминация. При това този основополагаш фактор на противопоставянето на еднополюсния модел, разполага с такива „предимства“ като еднопартийната централизация и устойчивост, със съществена държавна намеса в икономическите отношения и твърда ограничителна регулация на социално-културната сфера. Китайското хетерогенно общество почти тотално отрича и засенчва изчистената от дамгите на “ню дийл”-реформизма либерална система, налагана отвъд океана.

Изплъзването на Европа, Япония и Латинска Америка от контрола на САЩ допълват ретроградната картина на залязващата американска хегемония. За да преустанови ерозията на американската глобалистка конструкция и концепция, Вашингтон се нуждае от свръхинтелектуални, ултраинтердисциплинарни подходи за обвързване на световната политическа мрежа, за да продължи източването на ресурси от периферията към глобалния връх. Срещуположният масив на военнополитическа тежест и стопанско богатство, простиращ се в северната част на Евразия, е значително по-обширен и разнолик. Америка се опитва да го контролира посредством фрагментирането и противопоставянето на елементите му, за да не допусне неговата еволюция до агрегатно състояние, в което той би представлявал неин равностоен противник. Така водещата американска политическа идея се оказва доктрина на разделението.

Разпадането на СССР открива много нови възможности за декомпозиране на евразиатската мощ. От делтата на река Дунав до езерото Балхаш се оформя пояс от дестабилизирани постсъветски държави. Надпреварата за съветското наследство противопоставя големите сили в региона. Германия, Франция, Обединеното кралство, Полша, Турция, Иран и Китай, повече или по-малко, демонстрират интерес към руините на рухналата империя. Американците пък предпочитат ролята на покровител на местните и арбитър за външните участници в преструктурирането на сърцевината на най-големия континент на планетата.

Основният възел на противоречия между Европейския съюз и Русия бе и си остава Украйна. Оттам могат да бъдат застрашени „слабините“ на Русия – Кавказ, Южна и Средна Волга, да бъде неутрализиран черноморския й флот, т.е. да се застраши целия й южен фланг. Тук възелът на противопоставянето между Източна и Западна Европа е особено затегнат по ред исторически, национални и геостратегически причини. При подходящо въздействие и „настройване“ Украйна може да се превърне за САЩ в своеобразен  Deus ex machina на срещуположния край на Северното полукълбо, който да бъде използван за разцепването на Европа и потискането на пробудилите се на Стария континент настроения за ново силов баланс и отказ от моноцентричния глобален политически формат.

Странните барикадни маневри в Киев през зимата на 2013/2014, при които  нескопосаните действия на президента Янукович и другите органи на властта доведоха до преминаването на Украйна в американската сфера на влияние, а неуравновесените акции на част от „революционната“ опозиция позволиха на Путин да анексира Крим, показаха, че съвременните форми и средства на водене на провокационни и пропагандни квазивойни, насочвани от спецслужбите, са озадачаващо разнопосочни, заплетени и нееднозначни по отношение на целите и резултатите си. В крайна сметка, Белият дом и Пентагонът си запазиха възможността по всяко време да атакуват нарушилата украинския суверенитет Русия, въвличаяйки я при необходимост в пълномашабна война, докато Кремъл затвърди черноморските (а оттам и средиземноморските) си позиции. Сепаратисткият военен сблъсък в Донбас допълнително усложни украинския проблем и сблъсъка на интереси в причерноморската степ. Развръзката изглежда предстои след като сегашния американски президент Обама, обвиняват от противниците си в нерешителност, напусне Белия дом в началото на 2017.

Цикли на развитието: предсказуемост, прогнозиране, програмиране, политическо внедряване и начини на употреба

Американският икономически възход след Първата световна война изглежда неудържим. Германия е поставена в тежка дългова зависимост. Бошевишка Русия отчаяно се нуждае от капитали и „ноу хау“ за модернизацията си, а изтощените Франция и Великобритания са неконкурентоспособни и принудени да премахнат част от ограниченията пред свободната търговия, от което се възползва най-вече Уолстрийт. Американските стоки и капитали триумфално шестват по световните пазари, чак до “Черният четвъртък” на 1929. Тогава, само с седмица, от 24 до 29 (вторник) октомври, фондовата борса в Ню-Йорк се срутва. Започва небивала дотогава икономическа криза, която обхваща целия свят и го държи в задушаващата си хватка чак до Втората световна война и поради това остава в историята като „Великата депресия“. Мащабите и са толкова грандиозни, че нейната сянка и до днес продължава да стряска политиците и бизнеса, особено след събитията от 2008. Всъщност, новата голяма криза в някои абсолютни измерения надвишава старата, но надеждите са продължителността, упорството, настойчивостта  й да не увредят така трайно световния стопански организъм, а и социалните и политическите ефекти от нея да са с по-ниска отрицателна „хуманитарна стойност“ и последствия.

Според британския историк Арнолд Тойнби големите войни се водят в интервал от 57.66 години (57 години и 8 месеца – б.а.). Хипотезата му е донякъде произволна, но подобна цикличност, обвързваща значителните военни конфликти с икономическите кризи изглежда все пак съществува, въпреки някои условности и бележки, които могат да се отправят към коректността на подобен генерален извод (11). Ако следваме модела на Тойнби, могат да се изградят четири редици (12) от екстремни политически и икономически събития от епохата на Американската война за независимост и Френската революция насам, разделени помежду си с периоди от около 55-60 години (13).

Първата е: 1783 (край на Войната за независимост на тринадесетте щата от британските американски колонии) – 1836, 1842 (началото на двете вълни на чартисткото движение в Англия) – 1899-1902 (Втората Бурска война) – 1956 (Суецката криза) – 2014 (Украинската криза) – ~2072;

Втората е: 1796 (началото на Наполеоновите войни) –  1853-1855 (Кримската война), 1857 (световната криза започнала в железопътната индустрия на САЩ) – 1914-1918 (Първата световна война)  – 1973-1975 (войната в Близкия Изток, петролната криза и дълбоката световна икономическа криза, провокирана в голяма степен от скока в цените на горивата)  – ~2031;

Третата е: 1814 (края на Наполеоновите войни (14)) – 1870-1871 (Френско-прускаjd война), 1873 (световната криза, започнала на Виенската фондова борса) – 1929 (началото на Великата депресия), 1931 (Япония окупира Манджурия, т.е. началото на Втората световна война в Азия) – 1987 (Черният понеделник -19 октомври-, най-големият срив на промишления индекс за американския фондов пазар Доу Джоунс), 1989-1991 (разпадането на Източния блок и на СССР, начало на кризата в  Япония)  – ~2047;

Четвъртата е: 1825 (икономическата криза в Англия) – 1882 (световна икономическа криза) – 1939-1945 (Втората световна война)  – 1997-2000 (последователни кризи в Далечния Изток, Русия, Аржентина, интернет-индустрията), 2001 (самолетната атака на Ал Кайда срещу американски обекти), 2003 (окупацията на Ирак от войските на американската колиция) – ~2061.

Разбира се, тази спекулативна постройка изглежда прекалено нагласена и все пак темпоралните ритми са явни и видими при непредубеден анализ, макар да са донякъде размити. По-дискусионно е вмъкването в схемата на кризите на свръхпроизводство, доколкото те са значително повече на брой, а размерът на интервалите между тях се колебае, като след 1945 се скъсява. Въпреки това има достатъчно основания тези редици да бъдат използвани за прогнозиране на евентуални бъдещи ключови стопански или политически събития. За настоящия анализ по-важен обаче е въпросът, дали това вече не се прави?

Още през 1989 наблюдателите бяха впечатлени от точно шестдесетте години, разделящи началото на Великата депресия от нежните революции в Източна Европа и мирния щурм на Берлинската стена. По-късно американската атака във Втората война срещу Ирак беше твърде точно прицелена на 20 март 2003 – почти 57 години и 7 месеца след края на Втората световна война (2 септември 1945). Всъщност, запознатите с ритъма на Тойнби тогава имаха очакване за времевото фокусиране на военните действия през пролетта. Войната за Багдад бе предизвестен факт. Но тя не успя да предотврати голямата ипотечно-банкова паника от 2007-2008, предизвикана от прекомерно нарасналата употреба на финансови инструменти без връзка с реалната икономика. Макар че войната за Месопотамия трябваше да конструира стабилна политико-икономическа платформа и да предотврати нова голяма криза, това не се случи. Природните закони не могат да бъде излъгани, освен временно и локално. После равновесието на тази цикличност се възстановява.

По време на „арабската пролет“ през 2011 възникнаха догадки, дали масовите вълнения в градовете на Тунис, Египет, Либия не са свързани с фазата на слънчевите петна, при която се отбелязва (вероятно обусловено от въздействието на слънчевите изригвания) повишена екстремна, пасионарна (саможертвена) обществена активност? И дали външни фактори, подготвящи промяната в Северна Африка, не са се възползвали от тези неособено популярни в същината им зависимости и знанията за тях?

Демонстрациите на Майдана в Киев започнаха 67 години след Суецката криза (15), но и след антикомунистическото въстание в Будапеща от 1956. Три месеца по-късно опозицията завзе властта в Украйна. В отговор Русия анексира Крим, а след още месец-два Донбас се отцепи от Украйна и започна гражданска война. Западът наложи санкции, целящи блокирането на руския пазар и икономика, от което пострадаха най-вече Европа и Русия, но икономическото възстановяване отвъд океана набра скорост. Последва срив в цената на нефта и икономическите анализатори замряха в неведение какво следва от това? Задълбочава ли се кризата или изтощените икономики получиха бонус за да се посъвземат? А може би волатилността на цените на нефтопродуктите да е прелюдия към гореща война в някои от районите на производството им?

Възобновеният натиск срещу Русия отново сплоти и мобилизира руските патриотични сили. В същото време обаче провокираното разцепление между Русия и Европейския съюз минира усилията „Голяма Европа“ да преодолее конфронтацията от последното столетие и да потърси пътища за обединение. Северноатлантическата доминанта все още превъзхожда и последните събития сякаш са планирани именно за нейното окончателно утвърждаване. Очаква се натискът за сключване на трансатлантическо споразумение за свободна търговия между САЩ и ЕС да се засили. След плътното прилепване на Русия към Китай, глобалната диспозиция вече придоби очертания, за които прозира как двата дяла на „Кимерика“ си поделят северноевроазиатското пространство, с което са готови да доминират тотално в света.

Дали сегашната проява на циклична криза ще има продължителна „опашка” на вълната, подобно на Великата депресия, продължила с колебания до 1942? Надделее ли икономическото възстановяване и умереността в действията на Белия дом при реставрирането на твърдите линии на политическо позициониране се запази, обстановката може за дълъг период да се успокои. Най-малкото до 2030 (вж. втората редица). Ако обаче продължи икономическото буксуване или се стигне до задълбаване в поредна рецесия, ако страните в украинската криза продължат с агресивното си поведение, напълно възможно е вооенните алтернативи да получат шанс за изява. Изключително рисков изход!

Кризисните тенденции като проекция на неосъзнатите погрешни избори

Голямото отклонение каквото представлява студената война в относително кратката американска външнополитическа традиция по-скоро представлява обмислена (но неуспешна) стратегия за еднолично глобално лидерство, отколкото трагикомедия от недоразумения. Тя отнема инициативата на съветската военна победа чрез нелицеприятните методи на дипломатическите сплетни, подмолното разстройване и пропагандното пресиране на противника. Неочаквано обаче, първоначалните резултати до голяма степен се оказват обратни на зададените цели. Едва след смъртта на прозорливия съветски диктатор Сталин и дискредитирането му от страна на съветския елит, стабилността, инициативността и инерционността на американската възпроизводствена система извеждат САЩ на превъзхождаща позиция. Постепенно и логично надделяват предимствата на свободния пазар и начин на живот, на демократичния обществен и алтернативния личен избор, на отворените социални и културни отношения и откритите иновационни писти.

Същевременно, Съединените щати, които форсират световната икономика за да маргинализират Съветите, впоследствие се опитват да устои на конкуренцията на новите икономически сили, произлезли от собствената й  политика за развитие на широкопроизводителни и високотехнологични местни икономики по периферията на Източния блок. В резултат нараства вътрешната експлоатация, значителна част от стопанските структури западат, вътрешните отношения се влошават и призракът на социалната катастрофа от 30-те години на ХХ век нееднократно надвисва над американските домове. Изходът е да се продължи политиката на източване на ресурси отвън посредством монетарното (валутното) доминиране, но по-малките участници в световния търговски обмен започват да се отказват да съдействат за собственото си икономическо изтощаване и да се противопоставят на американския доларов империализъм.

Свръхконцентрацията на капитала в САЩ води до неконтролируемо нарастване на неравнопоставеността между отделните социални прослойки. Смисълът на общия образ на съпреживяване на “американската мечта” започва да се губи сред несравнимите по обхвата си възможности и перспективи на отделните индивиди, т.е. разпада се усещането за съпринадлежност.

Мащабите на противоречията и разнобоят в средите на американския елит през десетилетието след Втората война в Залива са значително по-големи от тези след 1941. Икономическите затруднения и грандиозните финансови измами драстично снижиха доверието в системата на обезпечаване на социално-икономическата стабилност. Дори мисионерите на Венецианския проект доскоро стратегически прехвърляха част от своите предприемачески инициативи, активи и перспективни намерения към Шанхай и други крайбрежни зони в Китай, за да уравновесят шансовете и рисковете за собственото си присъствие и развитие в Тихоокеанския регион.

С израстването на „голямото следвоенно поколение“, Америка се оказва измежду страните преживели най-чувствителна и забележителна нравствена, поведенческа и културно-мирогледна промяна, въвела урбанистичните й центрове в ерата на постмодерното общество. Това обаче е една прекалено бърза промяна, за могат да устоят на въздействието й стопанската и културната периферия. Провинцията и градовете по американските океански крайбрежията се раздалечават и отчуждават, в резултат от което се създават предпоставки за деструктуриране, дезинтегриране, фрагментиране, дори сепариране на основополагащите държавни звена – щатите.

Разрастват се общностите с различен от базисния расов, религиозен и културен идентитет, като мнозинството от техните членове остават в ниските слоеве на обществената стратификация. Асимилацията им се оказва все по-бавна и несигурна. Въпреки законодателните и институционални усилия за предотвратяване на расовата дискриминация, противоречията и противопоставянето между профанно дефинираните расови групи се задържа на опасно високи нива.

Различните източници на разлагане и разпад на сложната щатска функционална организация и социално общежитие могат да се обединят в едно при продължителна, мъчителна криза. Готова ли е Америка да посрещне деструктивните прояви на нова студена война предвид основателните опасения, че тя може да се разрасне до прикрита, война или дори до горещ сблъсък, който да порази обекти и съобщности на американска територия? През последното столетие САЩ се превърнаха в световен център на икономическата активност, но и на луксозния, хедонистичен живот. Дали американците ще са склонни да рискуват предимствата и просперитета си в голяма съвременна война, носеща безброй рискове и заплахи?

Днес оттатък океана дилемата дали да се води толяма война, която да изчисти натрупаните противоречия чрез налагане волята на по-силния, т.е. на САЩ, е по-актуална от всякога след 1953, но опасенията, че поедата в нея може да се окаже пирова заради огромните разрушения и разстройството на самериканския и на глобалния социално-икономически организъм, ще продължават да възпират подръжниците на този сценарий. Нетипичните средства за водене на неявна война – икономически, психологически и социални въздействия, атаки посредством упражняване на въздействие върху водите на Световния океан, проводимата твърд на земните недра или върху атмосферата (климата) и прочие са трудно доловими или неуловими, за да допускат превенция и до голяма степен са непредотвратими. Те правят уязвими гражданските обекти и индивиди а ефектът и изходът от подобни удари са непредвидими и трайни, т.е. остатъчни. Новите методи за воюване вероятно са толкова опасни за тонуса на планетата, колкото и ограничената употреба на ядрено оръжие.

Вече едно столетие Русия е поставена в изолация от Запада, в каквато вероятно би изпаднала дори ако се беше наредила сред страните победителки в Първата световна война, доколкото претени;иите и за контрол над Проливите биха я противопоставили на останалите сили с интереси в Средиземноморието. Днес ръководството в Кремъл се стреми да намери компромисната линия между защитата на границите и интегритета на Руската Федерация и равнопоставеното участие в международния политически конструктивизъм, от една страна, със сътрудничеството и взаимодействието със западните сили, от друга. Разместването на пластовете в световната стопанска стратификация и формирането на нови коалиции и фронтови линии естествено поставя Русия в центъра на международните конфликти, доколкото тя продължава да представлява основната ключова държава в международното позициониране. Продължителният й икономически и социален упадък след 1945 обаче я поставя в положение на догонващ, компенсиращ  изоставането играч на планетарното геополитическо поле, който се нуждае от отбор, за да успее да продължи играта. От изборът къде и как ще потърси такъв отбор, т.е. от бъдещите руски алианси ще зависи по-нататъшното й съществуване. В този смисъл, събитията от 1913-1914 би трябвало трябва постоянно да я алармират за погрешните избори, които би могла да направи.

Възможността нашето поколение да преживее още една студена война (България все попада на фронтовата линия) е доказателство за преломния характер на епохата, в която живеем. Приключването на времената на колониализма и на хегемонията на Западния свят вещае продължително и изтощително пренареждане на международната политическа конструкция до постигането на ново равновесие и трайно споразумение. Възможно е възобновяването, под една или друга форма, на студената война да допринесе за подобно развитие. Стига разбира се да не прерасне в гореща. Изглежда, засега историята ни подсказва именно това. Дали обаче наистина е така?

 

Бележки:

  1. Вглеждайки се педантично в тези вечни разпри, Самюъл Хънтингтън лансира тезата за настъпващ сблъсък на цивилизациите. Възможно, но досадно познато.
  2. Със същата безотговорност Николай ІІ оставя през 1913 България да бъде оглозгана от съседните й държави, което 4-5 години по-късно му коства короната, живота и дори гибелта на цялото му семейство, а Бялата империя затъва в кървави сблъсъци, братоубийствени кланета и всеобща разруха. Учудващо е, че след 1991 значителна и то влиятелна част от руската интелигенция се обръща с преклонение към имперската епоха, въздигайкои личността на този нескопосан държавник като символ на „Русия, която загубихме”.
  3. По правилно е този въпрос, съдържащ висока доза на недоумение, да бъде адресиран към конфедерацията на квазидържавите на англосаксонските колонисти по източното крайбрежие на централната част на Северна Америка.
  4. Ограниченията (квотите) за имигранти въведени след Първата световна война допълнително усилват магнетизма и окончателно митологизират американското гражданство.
  5. Рядък случай в историята, сравним с постиженията на Александър Велики, Чингиз хан и Наполеон Бонапарт. Сталин успява да установи за кратко равновесие между руския и еврейския компонент в имперския болшевишки елит посредством широката репресивна кампания, осъществена през втората половина на 30-те години, която възстановява в значителна степен руското присъствие във висшите управленски кръгове. Това му позволява да консолидира през есента на 1941 военния и икономическия потенциал на СССР и да осъществи успешна съпротива срещу германската агресия.
  6. Впоследствие хартата е възприета и от правителствата в изгнание на окупираните от Германия държави.
  7. Стратегията на Чърчил за сдържане на Съветите в границите им от 1941 е нереалистична, доколкото планираното откриване на Втори фронт на Балканите се оказва непосилно и подвеждащо, подобно на инициираната пак от него акцията при Дарданелите през 1915. Военните неуспехи на западните съюзници при опита за изненадващо преминаване през големите реки в Холандия към края на лятото на 1944 и германската контраофанзива при Ардените в началото на 1945, обричат на неуспех бързото им настъпление към Берлин, Прага и Виена, въпреки че през последните дни на войната германците съзнателно ограничават съпротивата си на Западния фронт. Погрешна се оказва и инициативата на Чърчил да запази боеспособна част от германската армия за евентуална война срещу СССР.
  8. Създаването на условия за разработване на ядрено оръжие е може би един от главните фактори за разрастването на Втората световна война след 1937.
  9. В началото на 70-те години на около двеста хиляди евреи е позволено да заминат за САЩ, за да се уталожи напрежението.

10.  Подготовката за което започва при предходната администрация.

11.  Остава неясно например, дали този цикъл е с ендогенен (вътрешен) произход – т.е. цикличност, присъща на всеки естествен и обществен процес, или е екзогенен (външен) характер, т.е. повлиян е от други природни или обществени процеси – космическият пулс (А. Чижевски), вълнообразност на стопанските процеси  (Н. Кондратиев) и пр. Изследванията в тази област са многобройни и авторът не намира за подходящо да се позове на тях в пълнота и с критичен анализ. Още по-неясно остава, откъде трябва да се измерва интервалът – от началото или от края на предходната война до началото на следващата, защото очевидно от това зависи характера и проявата на цикличността.

12.  Това също е озадачаващо, доколкото се констатират няколко паралелни, разминаващи, прескачащи се цикъла, без между тях да има ясно установено времево разделение. Твърде комплициран е въпросът за връзката между големите войни и икономическите цикли, тъй като някои от войните се разразяват дори във фаза на икономически подем.

13.  55-60-годишният период може да се свърже с циклите на слънчевата активност, с дългите икономически вълни на Николай Кондратиев и дори с цикъла в източните зодиакални календари, чиито първообраз е древният български календар.

14.  Някои историци приемат за край на Наполеоновите войни битката при Ватерлоо през 1815. Всъщност, “Стоте дни” на Наполеон І са по-скоро инцидентно събитие, докато разгромът на Франция е инкасиран още през 1814.

15.  На 26 юли 1956 г Египет национализира Суецкия канал. В отговор в края на октомври с. г. Израел, Великобритания и Франция атакуват Египет. Под натиска на СССР и САЩ обаче, по-късно са принудени да се изтеглят.

 

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017