06
Пет, Дек
5 New Articles

Светът в ерата на локалните ядрени войни

брой 4 2015
Typography

При подготовката на нападението над Пърл Харбър, осъществено на 7 декември 1941, Япония планира да уведоми САЩ, че прекъсва дипломатическите си отношения с тях, трийсет минути преди началото на въздушната атака. Поради грешка при обработката на съобщението обаче, то е получена във Вашингтон едва час след като първите японски бомби са хвърлени над Хаваите. В Токио съобщението, че Империята на изгряващото слънце е обявила война на САЩ е публикувано малко по-късно на същия ден. Оттогава изминаха почти 75 години, но Япония продължава да носи клеймото на лицемерен агресор, подло атакувал американската военна база в Пърл Харбър.

По онова време войните – поне тези между големите държави, започват със стриктно спазване на формалностите и протокола. Както е известно, Хагската конвенция от 1907 изисква началото на военните действия задължително да се предшества от официалното обявяване на война – практика, кореняща се още във военните традиции на Римската империя.

Това разбира се не означава, че след 1945 вече не се водят класически войни. Според експертите от Университета Уорик във Великобритания и берлинския Хумболтов университет, честотата на въоръжените конфликти между две независими държави продължава непрекъснато да нараства. Те са обезпокоени и от тенденцията към увеличаване на абсолютния брой на войните.

По-внимателният анализ обаче, очертава една по-сложна картина. Броят на малките конфликти действително се увеличава, но този на истинските войни, каквито по дефиниция са въоръжените конфликти, в които броят на жертвите е 1000 или повече човека годишно, намалява. Големите държави се стремят да избягват войните помежду си. Тъй нареченият „дълъг мир“ в Европа след 1945 е най-продължителният мирен период в историята на континента от Средновековието насам.

Основният фактор за повишаване на прага на започването на войни беше появата на ядреното оръжие, притежаващо потенциал да изтрие от лицето на земята, ангажираните в конфликта нации. За по-точната оценка на този ефект бяха очертани два различни прага: горен (много висок), за началото на ядрена война, и долен - за началото на по-малко интензивни военни конфликти. Въпреки това, ядрените нации се оказаха достатъчно предпазливи за да се ангажират дори в конфликти с ограничена интензивност, опасявайки се, че те биха могли да ескалират в ядрени.

Въпросът за това, кога и как следва да се влиза във въоръжен конфликт продължава да е актуален. Като това се отнася най-вече за САЩ, които винаги са били потърпевши заради противоречията, породени от ролята им на "световен полицай". За щастие или нещастие, другите държави сякаш не отделят достатъчно внимание на този аспект, докато Съединените щати винаги се стремят да установят валиден за себе си праг за влизането им във военен конфликт.

Допълнителен аспект на този проблем е разпространяването на ядреното оръжие сред държави, които могат да бъдат изкушени да го използват. Както отбелязва в тази връзка Бари Уотс от Центъра за стратегически и бюджетни оценки: "Анализите сочат, че някогашната голяма разлика в праговото ниво между ядрените и конвенционалните конфликти непрекъснато намалява и табуто върху употребата на ядрено оръжие отслабва, а не става по-силно".

Вятърът на промените

До ХХ век почти цялата власт в света е концентрирана в ръцете на големите държави и империи. На малките държави, ако те не попадат в сферата на влияние на великите сили, се отрежда ролята на колонии или подчинени субекти.

Както е известно, Първата световна война слага край на империите на Хабсбургите, Романовците и Османците. След Втората световна война пък, европейските колониални държави се изтеглят от Азия и Африка. Това води до своеобразен "парад на суверенитетите", но в същото време - и до ерозията на стабилността, подкрепяна от старите режими.

Както се посочва в доклада на Уорикския и Хумболтовия университет: "През 1870 в света има по-малко от петдесет независими държави, докато в края на ХХ век те са вече над 180. В резултат от това общият брой на възможните двойки страни, в чиито отношения биха могли да присъстват проблемите на войната и мира, нараства от около хиляда до над 17 хиляди".

Създадената през 1945 Организация на обединените нации, предоставя на новите държави право на глас в световните дела и определен дял в политическото влияние. Развиващите се държави започват все по-често да намират причини за използването на военна сила срещу външните си опоненти, както и срещу враждуващите групировки вътре в собствените им граници.

Според последния доклад на Университета в Упсала, Швеция, посветен на войните по света, през 2013 е имало 33 активни въоръжени конфликти, като във всеки от тях, в резултат от бойните действия, за загинали поне 25 човека, но "броят на конфликтите в които броят на жертвите е надхвърлил 1000 души (т.е. те биха могли да се квалицифицират като "война") е намалял с над 50% - от 15 в началото на 90-те години, до едва седем, през 2013.

Броят на убитите и мащабите на разрушенията в резултат от тези конфликти не може да се сравнява с онези от световните войни. Така, общият брой на жертвите във военните конфликти през 2012 е достигнал 38 хиляди души, като почти 40% от тях са загинали в гражданската война в Сирия (14 700).

На ядрения праг

Както е известно, монополът на САЩ върху ядреното оръжие не продължава дълго. Съветският съюз се сдобива с атомна бомба още през 1949, а през 1953 и с водородна бомба. Взаимната ядрена заплаха очертава - както посочва известният военен стратег и системен теоретик Херман Кан, "дълбоки и много ясни разграничителни линии между ядрената и конвенционалната война".

Самото понятие "война" постепенно започна да придобива специфичен теоретичен смисъл. Така, през юни 1950 американският президент Хари Труман твърди, че САЩ "не воюват" в Корея и, че военните им операции там са просто "полицейски акции" срещу "бандитски групировки". Това му дава възможност да не потърси подкрепата на Конгреса и американските войски да се сражават в тази страна под егидата на ООН.

Първоначално, атомната бомба се смята за оръжие, което може да бъде използвано на практика. Труман например признава, че е било осъществено "активно проучване" на възможността то да бъде използвано в Корея. През 1953, в стратегията, лансирана от президента Айзенхауер, се посочва, че ядреното оръжие "е също толкова достъпно за употреба, като всяко друго оръжие". На практика обаче, нито Труман, нито Айзенхауер са до такава степен готови да инициират използването на ядрено оръжие, както изглежда от официалните им декларации. По време на студената война и двете свръхдържави никога не си позволяват да забравят за опасността от ескалация на конфликта между тях. Така, през 1962 съветският лидер Никита Хрушчов изтегля ракетите си от Куба, опасявайки се, че евентуалният обмен на ядрени удари може да унищожи страната му, докато САЩ все пак биха могли да оцелеят, въпреки чудовищните жертви.

Тоест, старите правила за обявяване на война вече не работят. Ядрената война би могла да започна и да приключи изключително бързо, особено след появата на балистичните ракети. Тя буквално поставя света на косъм от фаталната граница. Затова и двете свръхдържави създават системи за ранно предупреждение, сработващи при евентуално нападение и позволяващи нанасянето на ответен удар, още преди противниковите ракети да са достигнали целта си. Така обаче, възниква постоянният риск, че евентуално погрешно сработване на системата за ранно предупреждение може да провокира ядрен конфликт. По време на студената война и двете страни неколкократно се сблъскват с тази опасност, буквално предизвиквайки съдбата, но за щастие всеки път успяват навреме да установят, че действително става дума за грешка.

Легенда:

Ядрени държави, подписали ДНЯО

Ядрени държави, неподписали ДНЯО

Възможни ядрени държави

Държави с подозрителни ядрени програми

 

През 80-те години на ХХ век активистите в Европа и САЩ настояват държавите от НАТО да се откажат от възможността първи да използват ядрено оръжие. Впрочем, Северноатлантическият алианс още преди това поема ангажимента да не използва първи каквото и да било оръжие, освен ядреното, което му е необходимо за да не допусне евентуално мащабно настъпление на армиите на Варшавския пакт, чието ковенционално въоръжение значително превъзхожда това на НАТО. В този смисъл, отказът да използват първи ядрено оръжие би лишило държавите от алианса от разширената американска защита и би ограничило възможния риск за Съветския съюз, при евентуално нападение срещу Западна Европа.

Взаимното ядрено сдържане не е идеалната стратегия, но работи достатъчно добре, позволявайки да бъде запазен мирът между двете свръхдържави по време на студената война, приключила през 1991.

Критиците на Уайнбъргър

"Доктрината Уайнбъргър" (Каспър Уайнбъргър е държавен секретар по отбраната на САЩ през 1981-1987 - б.р.) води до преразглеждане на значението на прага на конвенционалната война. Така, в хода на Виетнамската война, която САЩ не смятат за достатъчно важна за да искат да победят на всяка цена в нея, загиват над 58 000 американци.

Когато през 1983 група терористи взривяват кола-бомба в Бейрут, загиват 241 американски морски пехотинци. При това те не изпълняват някаква специална мисия в Ливан, а само демонстрират "присъствие" там. В прочутата си реч, произнесена през ноември 1984, държавният секретар по отбраната Каспър Уайнбъргър очертава основните критерии за използването на въоръжените сили на САЩ във военни конфликти извън пределите на страната. Според него, това може да става само, ако са застрашени жизненоважни национални интереси, за постигането на определени ясни военни и политически цели и при положение, че нацията е готова да концентрира достатъчно сили за да победи.

Сред онези, които не са съгласни с Уайнбъргър, е държавният секретар Джордж Шулц, който заявява, че Америка на може да си позволи да се превърне в "световен Хамлет, страдащ от непрекъснати съмнения, дали следва да реагира и как точно да го направи". В същото време онези, които се обявяват за осъществяването на откровено интервенционистка външна политика (те между другото имат достатъчно последователи и днес), критикуват Уайнбъргър за нежеланието му да се намесва в конфликтите в различни точки на света.

Всички те обаче често пропускат един важен момент: Уайнбъргър не прави никакви оценки на интересите или на опасните ситуации, заради които САЩ биха могли да прекрачат прага на войната, а само подчертава, че тези интереси следва да бъдат жизнено важни, а нацията да е готова на необходимите жертви.

В мемоарите си президентът Рейгън изброява основните принципи, от които следва "да се ръководи Америка, когато реши да използва сила в чужбина", но те само повтарят основните постановки на "доктрината Уайнбъргър". Между другото, Първата война в Персийския залив през 1991 отговаря на всеки един от критериите на тази доктрина.

Администрацията на Клинтън, която влиза в Белия дом през 1993, не приема ограниченията, налагани от „доктрината Уайнбъргър. Новият държавен секретар по отбраната Лес Аспин преди това е бил председател на Комисията за въоръжените сили в Конгреса на САЩ. Той категорично отхвърля идеята „всичко или нищо“ по отношение използването на военна сила и подкрепя концепцията за „ограничените цели“. Тук е мястото да напомня, че по негово време, в хода на провалилата се военна операция в Сомалия през 1993, загинаха 18 американски войници.

Мадлин Олбрайт, която първо е постоянен представител на САЩ в ООН, а по-късно става държавен секретар, веднъж се обръща към Колин Пауъл – тогава председател на Обединения комитет на началник щабовете, с въпроса: „какъв е смисълът да разполагаме с ненадмината по своята мощ армия – както винаги твърдите – ако не можем да я използваме?“.

През 1998, визирайки евентуални военни удари срещу Ирак, Олбрайт подчертава, че „говорим за използването на военна сила, а не за война“.

В годишния си доклад за финансовата 1995 държавният секретар по отбраната Уйлям Пери заявява,че американската армия може да бъде използвана, ако възникне заплаха за „важните национални интереси на САЩ, да не говорим за жизнено важните“. На свой ред, през 1996 съветникът по националната сигурност Антъни Лейк обявява списък с условията, при които Съединените щати могат да използват военна сила, включително с цел „да съхранят, укрепят и защитят демокрацията“.

Буш и стратегията за изпреварващата война

Джордж Буш стартира първия си президентски мандат през 2001 с обещанието да сложи края на "неясното, безцелно и безкрайно използване" на военна сила " в такива места като Косово и Балканите". Тогава той декларира, че "ние не възнамеряване непрекъснато да играем ролята на миротворци, разделящи враждуващите страни. Не в това е нашата сила и не това е нашето призвание".

Само няколко месеца по-късно обаче, перспективите се промениха. Завладени от терористи самолети атакуваха Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона, а един падна в околностите на градчето Шанксвил, в Пенсилвания. Така САЩ внезапно се оказаха в разгара на нова и трудна война. Първоначално Америка даде своя военен отговор в Афганистан, но Буш, който беше убеден, че тази страна е само част от проблема, убеди Конгреса и съюзническата коалиция да разширят съвместните военни действия и в Ирак.

През 2002, в речта си пред завършващите Военната академия в Уест Пойнт Буш обяви новата стратегия за "изпреварващата война (preemptive war), която на практика установяваше нов праг за началото на военните действия. "Ако чакаме докато заплахата стане реална, ще ни се наложи да чакаме твърде дълго - подчерта Буш - сигурността ни изисква от американците да проявят по-голяма далновидност и решителност и да бъдат готови за предприемането на изпреварващи действия, ако това е необходимо за да защитим свободата и живота си".

Стратегията на "изпреварващата война" с отбранителна цел, всъщност не представляваше чак толкова безпрецедентна идея. Най-известният пример в това отношение беше израелският въздушен удар срещу иракския ядрен реактор "Осирак" през 1981. САЩ и в миналото са разглеждали възможността да използват тази концепция и са го правели на тактическо и оперативно ниво в хода на вече започнали войни. Но преди управлението на Буш младши "изпреварващата война" никога не е била национална стратегическа политика на Америка.

Буш я използва за първи път в операцията за "освобождаването на Ирак" през март 2003. Скоро диктаторът Саддам Хюсеин беше свален, макар това да доведе до сериозни дългосрочни странични ефекти. Главният повод за американската интервенция беше убеждението, че Саддам разполага с оръжие за масово унищожаване. Това обаче не се оказа вярно, което сериозно ерозира авторитета на стратегията за "изпреварващата война".

Операциите на САЩ в Ирак и Афганистан демонстрираха тенденцията за преход към операции с по-продължителен времеви обхват, отколкото се очакваше, и американските военни отново бяха изправени пред необходимостта да се ангажират с решаването на неясно дефинирани задачи от типа на "държавното строителство" или борбата с незаконните въоръжени формирования.

Обама: презареждане и регрес

Когато президентът Барак Обама влезе в Белия дом през 2009, той промени акцентите във външната политика към укрепване ролята на международните решения и така ограничи ролята на САЩ в света. Той ускори изтеглянето на американските войски от конфликтните райони в чужбина и най-вече от Ирак, а след това и от Афганистан. През 2010 Обама инициира "презареждането" на отношенията с Русия, а през 2011 обяви, че "вълната на военната заплаха отстъпва".

Но, въпреки надеждите на президента, стратегията му не сработи. Противниците на САЩ укрепиха позициите си в Ирак и Афганистан. Русия пък сметна, че идеята за "презареждането" е по-скоро прикритие за агресивните намерения на Вашингтон.

Когато избухна гражданската война в Сирия, Обама очерта т.нар. "червена линия" по отношение използването на химическо оръжие от режима на Башар Асад. Но когато ситуацията се усложни, той даде заден ход, заявявайки, че "последната граница" е била наложена от света, като цяло, а не само от САЩ.

През май 2014 Обама се опита да систематизира правилата за водене на война в речта си в Уест Пойнт, т.е. там, където през 2002 Буш лансира стратегията за "изпреварващата война". В речта си президентът подчерта, че: "САЩ едностранно ще използват военна сила, ако това е необходимо, т.е. когато го изискват фундаменталните ни интереси - когато нацията е в опасност или, когато средствата за съществуването и сигурността на съюзниците ни са застрашени".

"От друга страна - добави президентът - ако глобалните проблеми не създават непосредствена заплаха на Съедените щати, но провокират кризи, които ни объркват и тласкат света към опасни ситуации, тогава прагът за започване на военни действия от наша страна следва да бъде по-висок. Освен това, в подобни случаи не бива да действаме сами, а трябва да мобилизираме съюзниците си за вземане на колективни решения".

Според Обама, Съединените щати следва да нанасят удар "само, когато сме изправени пред продължителна непосредствена заплаха и само, когато можем да гарантираме, че няма да има жертви сред гражданското население". Месец след речта му в Уест Пойнт радикалните ислямистки групировки, обединени в т.нар. ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта, а след това просто Ислямска държава), започнаха мащабно настъпление в Ирак и обявиха създаването там на независима ислямска държава (халифат). Коментарът по този повод на Washington Post (вестник, който по принцип подкрепя Обама), беше, че: "решението на президента да се самоотстрани от решаването на проблемите в Сирия и Ирак до голяма степен съдейства за появата на сегашната опасност за САЩ, а прекалената му отстъпчивост само ще изостри ситуацията".

Бившият вицепрезидент Дик Чейни и дъщеря му Елизабет (известен юрист) подложиха на рязка критика "провалилата се доктрина Обама" в популярната колонка на Wall Street Journal, посочвайки, че: "Слабостта и отстъплението винаги провокират други събития. Изтеглянето на САЩ от международната сцена е катастрофа, излагаща на риск собствената ни сигурност". Най-свой ред известният политически анализатор и убеден неоконсерватор Робърт Кейган подчертава, че "свръхдържавите не подават оставка".

Обама обаче получи и неочаквана подкрепа. "Мнозина от онези, които днес призовават за активна военна намеса, са същите, които многократно даваха погрешни оценки на разходите, целите и предизвикателствата на войната в Ирак - посочва сенаторът републиканец от Кентъки Рон Пол, който е сред най-консервативните американски политици - Тези хора направиха толкова сериозни грешки, защо трябва да им вярваме сега?".

На практика, Обама не направи нищо за да може световната общност да поеме водещата роля в усилията за запазване на мира. Ситуацията с конфликтите в различните точки на планетата се влоши значително в сравнение с 2008, а глобалната стабилност отслабна. През август 2014, мятащият се от една към друга крайност Обама разреши нанасянето на "целенасочени въздушни удари" в Северен Ирак, но ги ограничи в рамките на защитата на американските дипломати и съветници и "хуманитарните усилия" за спасяването на мирните жители на Кюрдистан, застрашени от настъплението на ИДИЛ.

Малко по-късно, той все пак призна, че "ние и досега не разполагаме със стратегия", както и, че САЩ са изправени пред сериозна заплаха, и най-сетне формулира целта: "да ерозираме позициите и да унищожим ИДИЛ".

Краят на ядреното табу

Както е известно, авторитетното специализирано издание Bulletin of the At

omic Scientists традиционно показва относителната опасност от ядрена война, премествайки стрелките на символичен часовник към 12-тия час. В първата публикация на тази тема, появила се през 1946, стрелката е поставена на 12 без 7 минути. Най-малкият показател е фиксиран през 1953 - 12 без две минути, а най-големият - през 1991 (12 без седемнайсет минути). В момента стрелките са на 12 без пет, с уточнението, че "опасността от използването на ядрено оръжие в регионалните конфликти в Близкия Изток, в Североизточна и в Южна Азия поражда нарастваща тревога".

Почти всички са убедени, "денят на Страшния съд" (или на "ядреният Апокалипсис") е просто уловка на медиите с цел прокарването на определени политически възгледи, макар че нарастващата опасност от локална ядрена война е всеобщо признат факт. Редица бивши американски президенти и, в частност, Джими Картър и Роналд Рейгън, демонстрират желание да се избавят от ядреното оръжие, а през 2009 Обама превърна това в официална политика на САЩ, декларирайки необходимостта да "се стремим към мир и сигурност в един свят без ядрено оръжие". Година по-късно, той опроверга думите на собствения си държавен секретар по отбраната, заявявайки, че САЩ няма да разработват нови видове ядрено оръжие.

В същото време обаче, в отговор на усилващия се американски натиск върху Русия, израз на който станаха и събитията в Украйна, Москва опитва да укрепи стратегическите си позиции в противопоставянето със САЩ, а президентът Путин още през 2012 посочи, че страната му планира да разработи и разгърне "съвършено ново поколение ядрено оръжие и средства за доставката му".

На този фон, като най-реална ядрена опасност се очертава стремежът на някои средноголеми и дори малки държави да използват тактическо ядрено оръжие в ограничени или локални конфликти. Така например, Пакистан е готов да отговори с ядрен удар, нанесен с ракети с малък обсег, ако отново започне война с Индия. На свой ред Северна Корея неведнъж заплашваше да използва ядрения си потенциал, а непредсказуемият режим на аятоласите в Иран вероятно скоро ще се присъедини към клуба на ядрените държави.

Днес прагът за началото на мащабни глобални конфликти продължава да е висок, но за останалите видове конфликти, включително за локалните ядрени войни, този праг се оказва опасно нисък, освен това се очертават повече от достатъчно кандидати да преминат тази фатална черта в хода на евентуални бъдещи войни с тяхно участие.

 

*Авторът е известен американски военен експерт, дългогодишен главен редактор на Air Force Magazine

{backbutton}