Get Adobe Flash player
Анкета

Трябва да ли да спре изграждането на газопровода "Южен поток"?

(1679 votes)

Благодаря!

БРОЙ 4 2014

Списание Геополитика бр.4 2014 г.

 
Абонамент за бюлетин

Име:

Email:

Мненията, изложени в статиите, изразяват личната позиция на техните автори, които носят и цялата отговорност за съдържанието им.

Те невинаги съвпадат с мнението на редакцията и не ангажират Българското геополитическо дружество.

Вишеградската група, двайсет години по-късно

2009-та заема особено място в историческата памет на народите от Централна и Източна Европа. Навършват се двайсет години от началото на обществено-политическите трансформации, довели до възстановяването на пазарната икономика и парламентарната демокрация в страните от региона. Отбелязват се и кръгли годишнини от присъединяването на част от тях към НАТО и ЕС.

В постсоциалистическите страни от Централна Европа юбилейната година се очертава като не по-малко богата на горещи събития, макар и не толкова съдбоносни, в сравнение с тези от „революционната” 89-та. Световната финансова криза превърна в свои заложници управляващите политически сили. В началото на годината унгарският премиер подаде оставка, падна и чешкият кабинет, при това точно когато Чехия бе поела председателството на Европейската комисия. Сравнително по-стабилна, поне „отвън”, изглежда политическата и икономическата ситуация в Полша и в Словакия. Въпреки това, на полската политическа сцена, където след демократичните промени се смениха цели 14 министър-председатели, не липсват традиционните интриги между партии и отделни политици, както и битки за исторически символи и морални заслуги. В началото на май, легендарният Лех Валенса даде на съд президента на страната Лех Качински, обявил в телевизионно интервю, че през 70-те години някогашният водач на „Солидарност” и носител на Нобелова награда за мир е бил агент на тайните служби под псевдонима „Болек”[1]. Сега Валенса иска публично извинение от Качински и обезщетение в размер на 100 хил. злоти (около 23 хил. евро).

В такава обществено-политическа атмосфера страните от ”нова Централна Европа” се готвят да посрещнат юбилея, на когото се посвещават политически форуми, научни конференции, изложби и фестивали. Той е подходящ повод за равносметки и анализ на причините, довели до вдигането на ”желязната завеса”. С оглед на кръглата годишнина и предвид значението й за съдбата на целия европейския континент, нека си припомним възловите моменти на прехода и се опитаме да обобщим стратегическите резултати от изминатия път на Полша, Чехия, Словакия и Унгария.

Постсоциалистическа Централна Европа - геополитическо съзнание и духовни ценности

Обединяването около общи интереси и взаимната интеграция, през 90-те години на ХХ век, на четирите страни, формиращи субрегионалното Вишеградско обединение, са благоприятствани от няколко солидни предпоставки: географската и културната близост, общата религия и менталност и антикомунистическите настроения. Един от известните словашки политически дейци от началото на прехода Ян Чарногурски представя по оригинален начин мястото на региона в цивилизационното пространство на Европа: ”Чехите, поляците и словаците сме свързани с общ славянски произход. Заедно с унгарците пък имаме обща или поне близка история, но преди всичко ни свързва опитът от комунистическия период... Благодарение на славянството, поляци, чехи и словаци принадлежат на Изтока, докато католицизмът ги обвързва със Запада. А това представлява идеална комбинация, позволяваща ни да бъдем мост между Изтока и Запада”[2]. За съжаление обаче, изтъкнатото предимство на региона, предопределено от културно-историческото и политическото му позициониране в Европа, не се използва за провеждане на по-балансирана геополитическа линия, след края на студената война.

Полша, Чехия, Словакия и Унгария заемат 533 хил.кв.км площ с население от 63,9 млн. души. Съвкупността от демографския и териториалния потенциал на четворката съответства на този на Франция. С изключение на Полша, останалите три републики представляват класически вътрешноконтинентални държави, лишени от излаз на море. В многобройните международни класификации, подялби и групирания на европейските страни, в епохата след студената война, като Централна Европа или поне като неин „хартленд”, най-често се определя именно Вишеградската четворка. По този начин се подчертава разликата с част от бившите съветски републики, формиращи „новата” Източна Европа. По силата на определени културно-исторически, политически и икономически характеристики, Литва, Латвия и Естония се обособяват в самостоятелна група (Прибалтийски страни, Прибалтийски регион) или се включват към по-обширната Централна Европа. За политически, икономически и статистически цели, към централноевропейския регион са отнасяни още Австрия, Швейцария, Лихтенщайн, Словения, Хърватия и дори Румъния. Впрочем, след 2004, аспирации към него проявява и „оранжева” Украйна.

Постсоциалистическа Централна Европа възниква върху основата на романтичните идеи на антикомунистически настроените интелектуалци и дисиденти от 80-те години на миналия век, като Вацлав Хавел, Милан Кундера, Адам Михник, Чеслав Милош, Дьорд Конрад и други, придобили известност в епохата на противопоставяне между капиталистическия Запад и комунистическия Изток. В Прага излиза нелегалният вестник „Централна Европа” („Střednн Europa”). Учени и публицисти говорят с ентусиазъм за общото културно-цивилизационно наследство на Австро-Унгарската монархия, което ги свързва и сплотява в борбата за разрушаване на тоталитарната система. През това десетилетие кристализират идеите за специфичния дух на Централна Европа, която, в своето известно есе от 1986 „Съществува ли Централна Европа?”, Тимъти Гартън Аш нарича „Кралство на духа”. „През последните няколко години започнахме отново да говорим за Централна Европа, при това в сегашно време. Като новият дебат се заражда не в Берлин или Виена, а в Прага и Будапеща”[3]. И тъкмо в това се заключава основната разлика между „новата” Централна Европа и съществувалите в миналото по-обширни версии на централноевропейския регион - геополитически или културно-географски. Съвсем целенасочено, от новата концепция се изключва наследството на подчинената на Германия довоенна Mitteleuropa, още повече пък това на Третия Райх, традиционно възприемани като основна заплаха за съществуването на малките народи в тази част на Европа. Антисемитизмът и редица местни национализми, характерни за региона в минали епохи, също не се вписват и отпадат от утвърждаващата се концепция за „Кралството на духа”.

Идеолозите на постсоциалистическа Централна Европа дълбоко вярват в нейното съществуване и уникалност, дефинирайки я като оазис на мира, демокрацията, мирния преход, предприемаческата инициатива, свободата и т.н. „Високоцивилизованата” Централна Европа, със своята автоперцепция за изключителна културна рафинираност и икономическа рационалност, се противопоставя най-често на образа на „дивите” и „кървави”, затънали в бедност и корупция Балкани. На своите довчерашни партньори от бившия социалистически блок, класическият „homo visegradikus” гледа със самочувствие и с усещане за превъзходство, тъй като, в сравнение с тях, изглежда малко „по-европейски”. В същото време, неговият духовен свят е органична част от латинска Европа, на която пък гледа с комплекса на „малкия брат”, за пореден път оставен някъде в европейската полупериферия и изложен на прекия контакт с чуждата му руско-евразийска цивилизация.

Друг възлов аргумент за обосноваване близостта между народите от нова Централна Европа са общите военно-стратегически интереси. В началото на 90-те външнополитическите доктрини на Прага, Варшава и Будапеща са насочени към освобождаването им от всички форми на зависимост от СССР (Русия), сближаване със западните сили и създаване на нова система за сигурност в Европа. Този момент настъпва след 45-годишна съветска доминация, белязана от военните интервенции в Унгария (1956) и в Чехословакия (1968). Между другото, сред основните аргументи в защитата на генерал Войчех Ярузелски в проточилия се срещу него съдебен процес е, че решението му за въвеждане на военното положение (декември 1981 – юли 1983) е взето под заплахата от съветска интервенция, т.е. е било по-малкото зло за поляците.

Въобще, близкото минало присъства забележимо в съвременната ценностна  система на народите от Централна Европа, които не забравят (и по различни поводи припомнят) „тежкото си бреме на окупирани от Съветската армия” страни. Армия, донесла върху щиковете си „един чужд и неприемлив за културата и традициите на чехи, унгарци и поляци икономически и политически модел”, който ги отклонява от естествения им исторически път на развитие. Същевременно, в историческата памет на централноевропейските народи, почти не е останало място или пък се насаждат изкривени образи за годините на съвместната съпротива срещу нацизма, както и за огромните човешки загуби на Съветската армия при освобождаването на техните страни.

Вишеградското обединение и европейската интеграция

Приблизително година след формирането на демократични правителства, трите постсоциалистически държави от Централна Европа - Полша, Чехословакия и Унгария, консолидират волята си на международната арена чрез създаването на Вишеградската група. Датата е 15 февруари 1991, а мястото – замъкът Вишеград, в едноименното унгарско градче на брега на Дунав. Изборът на мястото за срещата е продиктуван от дълбока историческа символика. Именно там, през далечния XIV век, се намирала резиденцията на унгарските крале. Във Вишеградския замък, през 1335 и 1339, стават две знаменателни срещи между кралете на Полша, Бохемия (днешна Чехия) и Унгария, които се споразумяват за тясно политическо и търговско сътрудничество. Закрепените с печати договори определят за дълъг период развитието на региона и водят до създаването на разнообразни политически, икономически и културни връзки между трите страни и населяващите ги народи[4]. Президентите на Чехословакия и Полша Вацлав Хавел и Лех Валенса, както и унгарският премиер Йожеф Антал слагат подписите си под обща Декларация за сътрудничество. Мястото на срещата определя и наименованието на  нововъзникналото обединение, наречено Вишеградска група или Вишеградска тройка. След „нежния развод” между Чехия и Словакия тя прераства във Вишеградска четворка.

Фундаменталните цели на Вишеградското обединение са задълбочаване на сътрудничеството в социалната и културната сфера, обединяване на усилията в пазарните реформи и координиране на действията за пълно интегриране в Европейската общност. По време на премиерската среща на страните-членки в Краков, на 5 октомври 1991, са дефинирани пет приоритетни области за съвместно сътрудничество: външна политика, икономика, транспорт, околна среда и наука[5].  Подписана е т.нар. Краковска декларация за либерализация на търговския обмен между страните-участнички. „Според този договор, Унгария, Полша, Чехия и Словакия се ангажират, в срок от 8 години, да премахнат всички митнически ограничения и количествени квоти помежду си. От март 1993 започва поетапна ликвидация на митническите бариери между страните, което съответства на дългосрочните национални интереси на всяка от тях”[6]. Друга значима дата на прехода е 21 декември 1992, когато е подписано Централноевропейското споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА). Към този инициатива поетапно се присъединяват и останалите страни от Централна, Източна и Югоизточна Европа.

Таблица 1. Хронология на демократичните промени в страните от Вишеградската група

6 февруари – 5 април 1989

Заседания на “Кръглата маса” в Полша; договорена е дата за провеждане на свободни избори

18 юни

Втори тур на парламентарните избори в Полша, спечелени от „Солидарност”

24 август 1989

Тадеуш Мазовецки става първият некомунистически премиер в Източния блок

29 декември 1989

Комунистическото правителство избира Вацлав Хавел за президент на Чехословакия

15 февруари 1991

Полша, Чехословакия и Унгария формират Вишеградското обединение

28 юни 1991

Взето е решение за разпускане на СИВ

1 юли 1991

Формално е разпуснат Варшавският договор

1991

Съветската армия се изтегля от Унгария и Чехословакия

1 януари 1993

Разпада се Чехословакия

1993

Последните 56 хил. руски войници напускат Полша

13 март 1994

Унгария подава молба за членство в ЕС

5 април 1994

Полша подава молба за членство в ЕС

27 юни 1995

Словакия подава молба за членство в ЕС

10 юни 1996

Чехия подава молба за членство в ЕС

1 март 1999

Полша, Чехия и Унгария стават първите бивши страни-членки на Варшавския договор, приети в НАТО

април-юни 2003

Проведени са национални референдуми за подписване на Договора за присъединяване към ЕС

29 март 2004

Към НАТО се присъединява Словакия

1 май 2004

Четирите страни от Вишеградската група стават пълноправни членки на ЕС

21 декември 2007

Полша, Чехия, Словакия и Унгария влизат в Шенгенската зона

1 януари 2009

Словакия става първата страна от Вишеградската група, приела еврото за национална валута

Източници: 1. Pokorny, J. The Czech lands 1918-1997. PRĀH; 2.Boyes, R., Cywiński P. Sezon na Europę. Czytelnik, Warszawa, 2003; 3. Dudek, A… Drogi do wolności. Drogi do wspуlnej Europy 1945-2007. Fundacja „Lecha Wałęsy”. Warszawa, 2008.

 

Процесите на взаимодействие между вишеградските партньори преминават през различни фази, редуват се спадове и подеми в диалога, както и в степента на координация на външнополитическите им действия. Първият период от съществуването на Вишеградското обединение (1991-1994) преминава под знака на евроидеализма и стремежа за политическа и икономическа интеграция в Европейската общност. От най-благоприятни изходни позиции към интеграцията със Запада стартира Унгария. Още в края на 80-те години тя развива привилегировани отношения с Европейската общност, благодарение на провежданите икономически и политически реформи. През юни 1987, започват преговори между Унгария и Европейската общност, а през септември 1988 е подписан договор за търговско и стопанско сътрудничество. Това е първият документ, подписан между Общността и страна от Източния блок[7]. Унгарците са в авангарда на икономическите промени и в качеството си на първата социалистическа държава, присъединила се към Световната банка и Международния валутен фонд, още през 1982.

Вторият период от развитието на Вишеградското обединение продължава между 1994 и 1998. Отношенията между страните-партньорки са силно повлияни от индивидуалните особености и стремежи на техните лидери, отразяващи се и на тяхното поведение, и във външната им политика. Така, управлението на словашкия премиер Владимир Мечиар, който не крие предразсъдъците си към Чехия и често нарушава правата на етническите унгарци, бързо се дискредитира пред Европейската общност. В страната се забавят демократичните и пазарните реформи, демонстрира се и очевидно нежелание за сътрудничество с Брюксел. Отдалечаването на вишеградските идеи от реалните социално-икономически проблеми илюстрира Болеслав Гуралчик: „В унгарската преса от години се пише за „търговската война” с поляците, а доматеното пюре, царевицата в консерви и несъбраната пшеница се превръщат в много по-важни теми за медиите от церемониалните и изпразнени от съдържание срещи на политиците от региона”[8].

На свой ред, Бела Желицки отбелязва, че още от самото начало на съществуването на Вишеградската група е налице определена конкуренция по въпроса за сближаването със западноевропейските структури. Което пък води до усложняване на отношенията. Въпросът е, дали да се влезе в ЕС заедно и по едно и също време, или всяка страна да стори това самостоятелно. През 1993, Чехия мотивира особените си политически интереси с аргумента, че, в сравнение с останалите, тя е най-близо да Запада и най-далеч от Изтока и затова има собствени приоритети. В периода на охлаждане на отношенията в групата, четирите страни-участнички подават молби за членство в ЕС самостоятелно и по различно време (таблица 1). В едно свое изявление, тогавашният чешки премиер и известен евроскептик Вацлав Клаус изтъква, че независимо от общите икономически интереси между четирите държави, те не трябва да се разглеждати като монолитна политическа организация, която е длъжна да действа като едно цяло. Същевременно, отчитайки стратегическото си геополитическо положение, Полша е убедена, че би представлявала  най-голям интерес за НАТО[9]. Полската териториална и демографска доминация в региона (58,5% от територията и 59,9% от населението) карат партньорите и да се опасяват от евентуални нейни опити да прокарва външнополитическите си интереси и приоритети за тяхна сметка.

След 1998 се създават благоприятни условия за засилване на  интеграционните процеси, към които пълноценно се приобщава и Словакия. Губявт властта Вацлав Клаус и Владимир Мечиар - двама от лидерите, допринесли най-много за разпадането на Чехословакия[10]. Краят на този етап е увенчан с едновременното приемане на четирите страни в ЕС, което окончателно слага точка на съмненията относно различната степен на подготвеност за членство в ЕС на участниците във Вишеградската четворка. Преди това обаче (през пролетта на 2003) в тях са проведени национални референдуми за подписването на Договора за присъединяване към ЕС. Значителен е делът на гласувалите чехи и поляци, казали ”не” на евроинтеграцията – по 23%. За сравнение, в Унгария и Словакия противниците й са, съответно, 10,3% и 9,5%[11]. Изключвайки по-малобройните обществени групи, настроени отрицателно към европейската интеграция, в общи линии, политическият елит и гражданите са склонни да жертват част от суверенитета на страните си в името на общоевропейските идеали. В същото време, традиционно чувствителните на теми като „държавен суверенитет” и „национална държава”, централноевропейци са непоколебими в позицията си: Съединени Европейски щати – „не”, Европа на равноправни национални държави и народи – „да”.

Централноевропейците бързо усещат на собствения си гръб, че членството в ЕС няма да разреши автоматично всичките им социално-икономически проблеми и да съкрати дистанцията спрямо западните държави. Еуфоричният евроентусиазъм от началото на 90-те години избледнява. Разширяват се обществените групи, сред които доминират по-умерени и дори скептични позиции към европейския проект. Те се формират главно от хората, чиито жизнен стандарт и социален статус са се влошили вследствие на пазарните реформи, както и от националистически настроени кръгове, според които брюкселската бюрократична машина изземва довчерашните функции на Москва. Така, отново влиза в употреба концепцията за „ограничения суверенитет”, с тази разлика, че сега функцията на мащеха изпълнява хладнокръвната брюкселска „еврокрация”, намесваща се безпардонно във вътрешните работи на страните-членки и диктуваща правилата на играта: какво и колко трябва да произвежда икономиката, кой сектор трябва да се развива с приоритет, а на кой да бъдат приписани „затихващи функции”.

Бъдещето на вишеградския проект

След приемането на Полша, Чехия, Словакия и Унгария в ЕС мнозина външнополитически анализатори поставят под въпрос смисъла от по-нататъшното съществуване на Вишеградската група. Не липсват и скептични оценки за изчерпване на нейните исторически функции, т.е. четирите страни вече са доказали, че могат да сътрудничат като равноправни партньори и да постигат съгласие и компромиси на международната сцена. В тази връзка и по повод чешко-полските отношения след 1989, Павел Укйелски отбелязва: „Въпреки, че след 1989 официалните отношения между двете страни са много добри, те никога не са представлявали стратегическо партньорство. Въпреки общите цели, те най-често избират собствени пътища за тяхната реализация. Регионалното сътрудничество никога не се превръща в съществен елемент на външната политика (най-вече от чешка страна), за да може да влияе реално на международната сцена. Фактическото значение на Вишеградската група е постоянно надценявано от нашите западни съседи” [12].

На фона на скептичните оценки, привържениците на Вишеградската група търсят нови полета за реализация на съвместни инициативи и проекти. В периода след 1 май 2004, четворката се утвърждава като регионален форум за координация и сътрудничество, за изработване на общи позиции по стратегически въпроси на международната политика и сигурност и за засилване на регионалното сътрудничество (включително между трансграничните региони) в рамките на ЕС. Не на последно място, групата представлява инструмент за съхраняване и утвърждаване на прословутата централноевропейска идентичност, поизгубила днес част първоначалния си  заряд и очарование. Два пъти в годината се осъществяват срещи на премиерите на Полша, Чехия, Словакия и Унгария и по веднъж – на президентите и на парламентарните шефове. Единствената постоянно функционираща структура на обединението към настоящия момент е Секретариатът на Международния Вишеградски фонд, със седалище в Братислава, основан през юни 2000. В дейността му участват и различни неправителствени организации. Фондът финансира проекти в областта на културата,  науката, международния обмен на младежи, студенти и млади учени между страните от Вишеградската група, както и от бивши социалистически държави. Годишният му бюджет се формира от вноските на правителствата на четирите страни-членки. За 2008 делът на всяка от тях възлиза на 1,25 млн. евро[13]. 
Членовете на Вишеградската група запазват общите си фундаментални приоритети и ценности в международната политика, а най-значимите политически фигури от региона подкрепят и виждат смисъл в по-нататъшното развитие на организацията. Сред тях е чешкият външен министър в кабинета на МиракТополанек - Карел Шварценберг. Той е на мнение, че днес Вишеградската група е необходима и функционира успешно с оглед на това, че преди всички важни срещи в Брюксел политиците от групата провеждат редовни консултации, интензивно обменят идеи и това им помага да се разбират по-добре[14].

На различни етапи от съществуването на Вишеградското обединение, многократно са лансирани предложения за евентуалното му разширяване с нови страни. Като потенциални членове най-често се посочват Австрия и Словения, които биха могли да внесат свежест и да обогатят формата „V-4”. Най-вероятно обаче, той ще бъде запазен и в бъдеще. В условията на пълна интеграция в евроатлантическите структури, главна стратегическа цел е разширяване на регионалното сътрудничество между „V-4” с други европейски страни и региони и функционирането на организацията по подобие на други наднационални обединения, като Бенелюкс или Северния съвет например.

Различни са оценките за ролята, значението и практическата полза от вишеградския проект. И днес той си остава близък на политическите елити и доста по-непопулярен сред широките маси. При това и за едните, и за другите, основен наднационален обект на идентификация, без съмнение, е ЕС. Все пак, Вишеградското обединение представлява най-голямото общо постижение на прехода и се съхранява като форма на диалог и субрегионално сътрудничество в политиката, икономиката и културата.

Социално-икономическото развитие в общоевропейски контекст

„Нежните революции” изстрелват в голямата политика довчерашните дисиденти-идеалисти, които трябва да докажат, че изповядваните от тях идеи могат да намерят приложение в реалния живот. Упражняването на властта се оказва не по-малко трудно от нелегалната опозиционна дейност в условията на тоталитарна диктатура. Така, именно на овластеният елит на синдиката „Солидарност” се налага да проведе тежките реформи и да въведе правилата на пазарната икономика, довели до оставането без работа на милиони полски работници и до значителен ръст на икономическата емиграция.

Въпреки радикалните и трудни социално-икономически трансформации, от които определени групи от населението се оказаха губещи, страните от  Вишеградската група съумяха да осъществят по-успешен преход, в сравнение с останалите страни от бившия Източен блок. В сравнение с българските например, средните работни заплати са приблизително четири пъти по-високи. „Централноевропейците” са в значително по-добри позиции и по отношение на покупателната способност. Те си извоюваха имиджа на „отличници” в динамиката на реформите по т.нар. „път към Европа”. Далеч по-рано основните политически сили в тези страни постигнаха съгласие относно социално-икономическите приоритети и начина на провеждане на реформите. Българи, румънци и украинци гледат на постсоциалистическия преход в Централна Европа с благородна завист, породена било от известното фаворизиране на държавите от региона от страна на западния политически елит, било от демонстрираната решителност за промяна сред чехите, поляците, унгарците и словаците.

С културно-цивилизационна детерминираност е белязана и една от стотиците оценки за формираните икономически различия между страните в преход, изразена от Гжегож Гожелак и Богдан Яловецки. Според тях, тези различия се обясняват с историческите граници и традиционните деления на Европейския континент – културно-цивилизационни, политически, стопански. „В Централно-Източна Европа се забелязва ясна граница, отделяща централноевропейските страни (Полша, Унгария, Чехия, Словения и Словакия) и тези от Източна Европа и Балканите. Първите стартират реформите от по-напреднало ниво на развитие и по-прогресивни социално-икономически структури, развиват се по-бързо и по-успешно се адаптират към изискванията на съвременната конкуренция в глобалната икономика, в която успехите идват благодарение на способността за въвеждане и адаптиране на иновации” [15].

Позитивната динамика на БВП през 90-те години позволи на Полша, Унгария и Словакия (заедно със Словения) да станат първите постсоциалистически страни, успели да достигнат равнището на своя БВП от 1990. Това става през 2000[16]. Стартирала от най-ниските позиции в динамиката на БВП, през периода 2000-2007, Словакия регистрира растеж от 10,4% през 2007 – със 7,5 % по-висок от средния за ЕС-27 (фиг.1). Нещо повече, за последната година на анализирания период това е най-високия показател за целия ЕС. Стимулиращ ефект върху развитието на словашката икономика оказват новите мащабни чуждестранни инвестиции, ефективното използване на структурните фондове, както и цялостното икономическо развитие на ЕС. Високият растеж на индустриалното производство, по-специално в автомобилния и в електротехническия сектори, стимулират стопанското развитие и водят до увеличаване на заетостта, трудовите възнаграждения и производителността[17]. Постигнатите успехи допринасят за чувствително повишаване на жизнения стандарт на словашкото население. На 1 януари 2009 Словакия стана първата страна от Вишеградската група, въвела еврото,  на което съседите и гледат с благородна завист, приемайки го като сигурен знак за нейната икономическа и финансова стабилност.

 

Фигура 1

Реален растеж на БВП на страните от Вишеградската група в периода 2000-2007

 

Източници: 1. The European Union and the Commonwealth of Independent States/ Statistical comparison. EUROSTAT,2008; 2. Koniunktura gospodarcza w państwach Unii Europejskiej w 2007 roku. Ministerstwo gospodarki, Departament analiz i prognoz. Warszawa, maj 2008.

 

На другия полюс е унгарската икономика. През 2007, в Унгария е регистриран най-нисък ръст на БВП в целия ЕС-27. Не само, че основните показатели за макроикономическото развитие бележат прогресивен спад през последните 7-8 години, но за 2007 Унгария заема последно място в ЕС по реален растеж на БВП, равняващ се на 1,3%. Тези цифри дават повод на експертите да обявят началото на рецесия, чието преодоляване изисква дълбоки и решителни реформи на публичните финанси. За 2007, чуждестранните инвестиции възлизат на 4 млрд. евро или с 1,4 млрд. по-малко, в сравнение с предходната 2006. Между 2003 и 2007 се повишава и безработицата в Унгария – от 5,9% до 7,4%, докато в останалите три страни от Вишеградската група тя отчетливо намалява. Същевременно, през последните години на периода, Чехия и Полша показват позитивна динамика в ръста на БВП, чието равнище ги нарежда в челото на ЕС.

Независимо от асиметричните тенденции от последните 7-8 години обаче, по цялостно ниво на социално-икономическо развитие, Чехия и Унгария запазват традиционното си превъзходство спрямо другите две страни от четворката. То е налице в развитието на пътно-транспортната инфраструктура, в равнището на доходите, в разпределението на БВП на глава от населението. По-високо си остава и нивото на безработицата в Полша и Словакия. Към 2007, то е, съответно, 9,1% и 11,1%, при средно за ЕС 7,1%. Традиционно най-ниски стойности на безработица в региона поддържа Чехия (5,3%, за 2007)[18].

Все още е рано да се дават категорични прогнози за дългосрочното влияние на започналата през 2008 световна финансова криза върху социално-икономическото развитие на страните от Вишеградската група. За последното тримесечие на 2008, в сравнение със същия период на 2007, Полша, Чехия и Словакия се отличават с положителен (и то един от най-високите) темп на икономически растеж в цялата европейска общност. В резултат на нестабилната икономическа ситуация от предходните няколко години в Унгария, тази страна първа попадна под ударите на глобалната криза. За последното тримесечие на 2008 единствено в нея е регистриран отрицателен темп на растеж на БВП (-1,0%)[19].

Все по-тясното обвързване на националните икономики на четирите постсоциалистически държави от Централна Европа и високата им експортна зависимост от ЕС (на първо място от Германия) рано или късно ще породи ”ефект на доминото”. Вече са налице първите, породени от кризата, негативни симптоми. Банките масово отказват отпускането на фирмени кредити. Нестабилната икономическа обстановка възпира отдавна планирани инвестиции, а спадът в търсенето на определени промишлени изделия тласка редица чуждестранни компании към намаляване на производствените обеми или дори към пълно прекратяване на дейността им в тези страни. Първите съкращения на персонал станаха именно в т.нар. експортни сектори – машиностроене, производство на метални изделия, радио-телевизионна техника, мебели.

Централна Европа трябва да свързва, а не да разделя Европа

Гражданите на Полша, Чехословакия и Унгария подхождат към промените с активна гражданска позиция, с надежди за политически свободи, по-добър живот и интеграция с народите, останали през предишния половин век от западната страна на „желязната завеса”. В бурните събития от лятото и есента на 1989 едва ли някой е могъл да предвиди, че съвсем скоро част от съветските сателити ще се превърнат в солидни елементи на евроатлантическата геополитическа конструкция и ще попаднат в съвършено различен кръг от приятелски държави и привилегировани икономически партньори.

Двайсет години след „нежните революции” в Централна Европа основните външнополитически и икономически цели са постигнати. Полша, Чехия, Словакия и Унгария са членки на НАТО и ЕС, в чието функциониране се стремят да бъдат активни участници, без да страдат от излишен комплекс за малоценност. Когато е необходимо, изказват смело несъгласието си и критикуват онези политики и действия на Брюксел (или на отделни страни-членки), които игнорират техните политически и икономически интереси и правото им да участват като равноправни партньори във функционирането на ЕС.

Четирите страни от Вишеградската група са амбицирани да бъдат «мотора» на т.нар. „източна политикa” на ЕС, насочена към страните, съставляващи ”европейската фасада” на бившия СССР, което няма как да не ги конфронтира с Кремъл. „Ролята на Централна Европа е предопределена от самото й название. Тя трябва да свързва, а не да разделя Европа. Централна Европа не може да бъде някакъв „санитарен кордон”, който изолира Русия от останалата част на континента. Ако си позволим да бъдем въвлечени в подобна ситуация, ще бъде само въпрос на време, когато ще ни разделят отново”, предупреждава по този повод Ян Чарногурски[20].

Именно поради специфичното си геополитическо положение в Централна Европа, вишеградските партньори са най-пряко заинтересовани от активизирането на политиката спрямо източните съседи на Общността. След разширяването на ЕС от 2004, те се изправят пред нови предизвикателства. Източните граници на Унгария, Словакия и Полша, заедно с тези на прибалтийските републики, формират най-дългата външна сухоземна граница на ЕС. По това стратегическо направление, основните усилия на централноевропейските страни са насочени към стимулиране на демократизацията на Беларус и формулиране на ясни перспективи за европейската интеграция на Украйна. Усилията в тази посока са възнаградени по време на чешкото председателство на ЕС. Благодарение най-вече на активната позиция на Полша и на Швеция, през март 2009, е взето решение за отпускане на 600 млн. евро за целите на Източното партньорство на ЕС, за периода до 2013. Те ще се използват за либерализация на търговията и облекчаване на визовия режим за гражданите на шест постсъветски републики: Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Грузия и Армения.

Налице са обаче сериозни различия във възгледите за характера и за интензивността на отношенията, които всяка от страните възнамерява да развива с „източните съседи”. Тези различия са ясно уловими и в начините, по които се градят отношенията с Русия. Докато отношенията между Варшава и Москва са сложни и нерядко откровено конфронтационни, Будапеща и Братислава се въздържат да се конфронтират в своите външнополитически действия с Кремъл и прогматично поддържат добри отношения с Русия в енергийната сфера[21]. От друга страна, Унгария, предвид геополитическото и геостратегическото и положение, е заинтересована от по-активна политика на сътрудничество между ЕС и републиките от бивша Югославия. Спрямо другите участнички във Вишеградското обединение, Полша зависи сравнително по-малко от руските енергийни доставки, осигуряващи около 65% от потребяваните в полската икономика нефт и природен газ. Именно тя обаче е страната, която най-активно и емоционално апелира за намаляване на енергийната обвързаност на европейските страни от Москва. По време на поредния руско-украински газов конфликт през януари 2009, полските политици поставиха въпроса за необходимостта от „енергийна солидарност” между страните от Европейската общност. Или, казано с други думи, от търсене на варианти за превенция на бъдещи заплахи от спиране или ограничаване на енергийните доставки от изток.

Освен наличието на определени нюанси във външнополитическите приоритети, всяка от четирите бивши социалистически държави в Централна Европа носи бремето на собствените си социално-икономически и вътрешно-политически проблеми. Междувременно, продължават и задочните спорове между елитите на Чехия, Полша и Унгария кой точно е изиграл по-водеща роля при промените в Източна Европа от края на 80-те години на миналия век. Намират се и поводи за недоволство - непостроените магистрали, несъвършенствата в здравната система и неусвоените пари от еврофондовете. Легендарната Гданска корабостроителница, символ на борбите за граждански свободи и за повече човешка солидарност от 80-те години, е пред окончателна ликвидация и по думите на Лех Валенса се е превърнала в „първия паметник на глобализма”.

Както преди 20 години, така и днес, на централноевропейските граждани и избраните от тях управници принадлежи избора на мястото, което страните им трябва да заемат в развитието на Стария континент. Централна Европа разполага с необходимите предпоставки, за да играе далеч по-конструктивна роля в международната политика и да получава още по-големи ползи от участието си в нея. Пълното разгръщане на геополитическия, икономическия и културния и потенциал (често блокирани от нерационални стремежи за исторически реванш по отношение на някои съседи) ще зависи от избора на една от двете възможни концепции за поведението на Централна Европа. Първата, действаща в момента, я определя като част от Запада, т.е. като „проамериканска и антируска”. Втората пък, я разглежда като част от ЕС, която прави ясна разлика между днешна Русия и СССР и действа като умел и прагматичен посредник между Изтока и Запада.

 

Бележки:

 


[1] Доносът за „агент Болек” се появява в публичното пространство на Полша още през 90-те години и периодично се превръща в централна тема за обществото и медиите. През последните 2-3 години бяха отпечатани и няколко книги, получили широк отзвук, разглеждащи „агентурното минало” на Лех Валенса, без обаче да се позовават на убедителни доказателства.

[2] Čarnogуrsku, J. Geopolityka Europy Środkowej. Międzynarodowy przegląd polityczny, 3/2006, стр.139-141.

[3] Ash, T.G. Pomimo i wbrew: Eseje o Europie Środkowej. Polonia, London, 1990, стр.168.

[4] Араллооф, С. Вышеградская группа: альанс против России и Германии. http://www.axisglobe-ru.com/article.asp?article=170

[5] http://www.msz.gov.pl/Grupa,Wyszehradzka,1728.html

[6]Центральная Европа в поисках новой региональной идентичности. http://history.machaon.ru/all/number_11/analiti4/europe_print/index.html

[7] Wojnicki, J. Instrumenty rozszerzenia Unii Europejskiej o państwa Europy Środkowej (Czechy, Polska, Słowacja, Słowenia, Węgry). Dialog europejski Zachуd-Wschуd / Polityka-Gospodarka-Społeczeństwo. Wyd. Adam Marszałek, Toruń, 2006, стр.145.

[8] Gуralczyk, B. Europa Środkowa. http://www.unia-polska.pl/index.php?id=4&q=255.

[9] Центральная Европа в поисках... Пак там.

[10] Араллооф, С. Вышеградская группа... Пак там.

[11] Wojnicki, J. Instrumenty rozszerzenia Unii Europejskiej o państwa Europy Środkowej (Czechy, Polska, Słowacja, Słowenia, Węgry). Dialog europejski Zachуd-Wschуd / Polityka-Gospodarka-Społeczeństwo. Wyd. Adam Marszałek, Toruń, 2006, стр.162.

[12] Ukielski, P. Polska-Czechy. Sojusz strategiczny? Międzynarodowy przegląd polityczny, 4/2007, стр. 230.

[13] http://www.visegradgroup.eu/main.php?folderID=1031

[14] Walczyliśmy o tę przeklętą demokrację. Gazeta Wyborcza, 24-26.12.2008, N 300.

[15] Gorzelak, G., Jałowiecki, B. Europejskie granice: jedność czy podział kontynentu? Studia Regionalne i Lokalne, Nr 2-3 (6), 2001, стр.62-63.

[16] Gorzelak, G., Jałowiecki, B..... Пак там, стр.63.

[17] Koniunktura gospodarcza w państwach Unii Europejskiej w 2007 roku. Ministerstwo gospodarki, Departament analiz i prognoz. Warszawa, maj 2008, стр.17

[18] The European Union and the Commonwealth of Independent States/ Statistical comparison. EUROSTAT, 2008.

[19] Baj, L. Wieliński, B.T. Zjednoczeni w recesji. Gazeta Wyborcza, 14-15.02.2009, стр.30.

[20] Čarnogуrsku, J. Geopolityka Europy Środkowej. Międzynarodowy przegląd polityczny, 3/2006, стр.140.

[21] Тульмец, Е. Чешский меморандум по восточному соседству: краткий анализ и коментарии. Европа, Журнал Польского Института Международных дел, 2/2008, стр.67.

 

* Доктор по география, член на Българското геополитическо дружество

[ Нагоре ]

 

Add comment


Security code
Refresh