ГЕОПОЛИТИКА

През януари, в редица световни медии – включително в някои арабски вестници и в британския „Телеграф”, се появиха материали за контактите между бивши високопоставени функционери на управляващата в Ирак по времето на Саддам Хюсеин партия БААС и американското военно командване. Според влиятелния лондонски вестник, след разгрома на режима на Саддам, мнозина партийни босове са намерили убежище в Йемен, където станаха съветници на президента на страната Али Абдула Салех и бяха назначени от него на ключови постове в йеменската армия и специалните служби. Официалната причина за началото на преговорите, в които, според „Телеграф”, участва лично шефът на Централното военно командване на САЩ (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс, е американският стремеж за включване на баасистките лидери в групите, на които е възложено унищожаването на активистите на Ал Кайда в Йемен.

При други обстоятелство, на подобни съобщения, едва ли би следвало да се обръща особено внимание. Склонността на американските военни към съмнителни сделки е отдавна известна и не представлява кой знае каква сензация. В известен смисъл, ако оставим настрана моралните съображения, американското военно командване дори заслужава поздравления – невинаги се отдава възможност да ликвидираш врага си с помощта на доскорошните си противници. Остава обаче основният въпрос, защо бившите иракски военни и приближени на Саддам са се съгласили да сътрудничат с американците? Евентуални финансови обещания от страна на САЩ или пък общият стремеж да се стабилизира ситуацията в Йемен със сигурност не биха били достатъчно да накарат иракчаните да се включат в операцията под американски контрол – те едва ли са забравили толкова бързо унижението от поражението в Ирак, преди седем години. Има основания да се смята, че Вашингтон им е предложил нещо по-голямо. А именно, определена подкрепа за онези, близки до партията БААС структури, които успяха да избегнат преследванията на окупационните и новите иракски власти и продължават да функционират легално в Ирак.

В тази връзка, нека напомним, че през март в Ирак ще се проведат парламентарни избори, които могат да променят политическия пейзаж в страната. В тази връзка е любопитен очертаващият се в рамките на предизборната борба в страната сериозен сблъсък. Наскоро стана ясно, че т.нар. атестационна комисия е отрязала от участие в изборите 511 кандидати, под предлог, че в миналото са членували в БААС. В тази връзка, на 23 януари 2010, в Ирак се появи американският вицепрезидент Джо Байдън, вероятно за да „притисне” иракското ръководство и да осигури участието на бившите баасисти в изборите. Решението на САЩ да подкрепят някогашните съмишленици на Саддам Хюсеин може да се стори странно и дори скандално за мнозина, но какво ли не се прави в името на „налагането на демократичните ценности”. Впрочем, следва да признаем, че Вашингтон и преди е препоръчвал на иракското правителство по-активно да интегрира в политическия и обществен живот на страната някогашните редови баасисти, с надеждата, че това ще ограничи броя на терористичните нападения в страната. Тогава обаче ставаше дума само за възможността те да заемат определени, не много високи, постове, а не за участие в парламентарните избори. Възниква въпросът, кои са истинските причини американците да настояват сега за това, ако оставим настрана прословутото „изграждане на демократична иракска държава”?

Тук е мястото да напомня, че населението на Ирак включва три, до голяма степен, обособени групи. Това са мюсюлманите-сунити (именно от техните среди се формира и партията БААС), мюсюлманите-шиите и кюрдите, които макар да са сунити, се самоидентифицират, преди всичко, по национален признак. Именно кюрдите, които особено пострадаха от репресиите на Саддам Хюсеин, помогнаха на САЩ за свалянето на иракския диктатор, макар че по-нататък пътищата им започнаха да се разминават.

На първо място, отношенията между Вашингтон и кюрдските водачи охладняха, след като американците бяха принудени да подкрепят Анкара в нейните антикюрдски операции, провеждани и на територията на Иракски Кюрдистан. Освен това, голямата цел на кюрдите си остава създаването на национална държава в Северен Ирак и те последователно се борят за максимална автономия от Багдад, затова не ги интересува особено, какво ще се случи с останалата част на страната. Ето защо, опитвайки се да гарантират по-голяма стабилност на политическата система в Ирак, на американците се наложи да разчитат най-вече на умерените шиитски групировки. Но, след като направиха шиита Нури ал-Малики премиер и ключова фигура в иракското правителство, САЩ се изправиха пред нова заплаха да загубят контрола си над страната. Причината е традиционно силното влияние на Иран (който, на практика, е шиитска теократична държава) върху иракските шиити. И макар че партията на Ал-Малики, за разлика от редица други радикални шиитски организации, се позиционира като американски партньор и опитва да се дистанцира от Иран, това само намалява популярността му сред населението и кара иракският премиер да лавира, навличайки си гнева на Вашингтон. В тази връзка, си струва да обърнем повече внимание на публикуваната наскоро в американското списание „Нешънъл Интерест” статия за Ал-Малики с показателното заглавие „Новият диктатор?”. И макар че изданието отразява позициите на консервативните републикански среди, по външнополитическите въпроси позициите на двете основни американски партии, по правило, се оказват доста сходни

И така, какво излиза на практика? Кюрдите са загрижени единствено за себе си и своята автономия. Радикалните шиити, които, между другото, са много сериозно мобилизирани за участие в предстоящите избори (обединявайки се в т.нар.„Иракски национален алианс”) изцяло се контролират от американския враг Иран. Премиерът Ал-Малики, който, както напомня и „Нешънъл Интерест”, „оказа през 2008 толкова топъл прием на иранския президент Ахмадинеджад”, демонстрира все по-малко възможности и желание да сътрудничи със САЩ. Така например, той активно подкрепи спомената по-горе забрана за участие в изборите на редица сунитски организации, чиито кандидати са и въпросните бивши баасисти. Ето как, най-мрачните опасения на Белия дом – че САЩ са свалили Саддам, само за да предадат Ирак в ръцете на иранските аятоласи, придобиват все по-реални очертания.

Така, пред Вашингтон остава само една възможност – да подкрепи опозиционните сунитски лидери, най-малкото в качеството им на допълнителен инструмент за влияние върху Ал-Малики, а в оптималния случай –  за последващото им реално завръщане във властта. Ако това наистина е така, то и споменатото в началото сътрудничество между американските военни и иракчаните-баасисти в Йемен може да се окаже най-добрия повод за установяване на официални отношения между CENTCOM и бившето обкръжение на Саддам.

Впрочем, подобно развитие на събитията (ако действително има място) едва ли ще представлява кой знае каква сензация. Както е известно, САЩ от две-три години насам се заиграват с част от афганистанските талибани и в зависимост от политическата конюнктура (в света, в САЩ или в Афганистан) ту извеждат на преден план необходимостта от постигане на политическо споразумение с умереното крило на Движението „Талибан” (ако такова въобще съществува, което е съмнително), ту изтеглят тази идея на заден план. А на този фон, в медиите периодично се появяват съобщения, че американските специални служби вече са установили контакти с талибаните, примерно за да притиснат допълнително президента на страната Хамид Карзай (макар последният да е протеже на САЩ). На този фон, връщането на власт на партията БААС в Багдад, което може да стане факт само седем години след свалянето на Саддам Хюсеин и в навечерието на обещаното от Обама окончателно изтегляне на коалиционните сили от Ирак, изглежда съвсем в духа на американската стратегия. В която прагматизмът и цинизмът нерядко надделяват над прословутата идея за налагането на демокрацията (включително и със сила) във всички точки на света. Разбира се, остава въпросът, ако БААС наистина се завърне на власт в Ирак, защо беше необходимо през последните седем години там да загинат около сто хиляди мирни иракчани, както и около пет хиляди бойци на коалиционните сили (а сред тях и 13 българи)?

* Българско геополитическо дружество

[ Нагоре ]