ГЕОПОЛИТИКА

Няма значение, че китайците смятат 2012 за година на дракона. За Съединените щати това ще бъде „годината на талибаните”.

Новата 2012 започна със сензационно „изтичане” на информация от висшите правителствени среди във Вашингтон към медиите: оказва се, че администрацията на Барак Обама подготвя предаването, на правителството в Кабул, на един от лидерите на Движението Талибан молла Мохамед Фазъл, който през последните девет години беше затворник в американската база Гуантанамо в Куба.

Според високопоставени американски чиновници, Фазъл може да бъде освободен (или пък прехвърлен в Катар) в отговор на отдавнашното искане на Кабул и като своеобразен „жест, целящ укрепване на доверието”, който трябва да покаже на талибаните, че намеренията на САЩ към тях наистина са сериозни.

Без съмнение, администрацията на Обама няма търпение да започне да действа. Остават по-малко от четири месеца да срещата в Чикаго на премиерите на държавите от НАТО – събитие, което трябва да демонстрира ръководната роля на Обама в Западния алианс и неговата способност да бъде истински лидер, като елемент от непредсказуемата му заявка да бъде преизбран за президент на САЩ. Очаква се, че тази среща ще фокусира вниманието на целия свят върху ситуацията в Афганистан.

Днес, когато европейците са обзети от страх за съществуването си заради изключително тежката икономическа криза, на Обама ще се наложи да използва целия си чар за да не бъде изоставен в Афганистан от своите съюзници от НАТО. А за целта ще му се наложи да ги убеди, че има светлина в края на тунела, по който ги е повел. Срещата в Чикаго просто няма правото да се провали, както стана с двете предишни – в Истанбул, на 2 ноември 2011, и на втората конференция в Бон, на 2 декември.

Междувременно обаче, атмосферата в региона около Афганистан става все по-застрашителна. Москва нанесе съкрушителен удар по плановете на САЩ и секретаря на НАТО Андерс Фог Расмусен, в които Централна Азия се разглежда тактически като „заден двор” за операциите в Афганистан (ако в отношенията между Съединените щати и Пакистан настъпи критичен момент), а стратегически – като площадка за голямата игра срещу Русия, Китай и Иран.

Неочаквани промени в геополитическото съотношение на силите внесе срещата на държавите от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), провела се на 20 декември 2011 в Москва, на която беше взето изключително важно решение: занапред за разполагането на чуждестранни военни бази на територията на страните от ОДКС е необходимо съгласието на всички членове на съюза, който се оглавява от Москва и включва Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Както заяви с невъзмутима физиономия президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев: „Най-важният резултат от нашата среща е споразумението за съгласуване на въпросите, свързани с разполагането, на територията на държавите от ОДКС, на обекти на военната структура на страни, които не са членки на организацията. Занапред, за да се разположи военна база на трета държава на територията на страните от ОДКС ще се изисква официалното съгласие на всичките и членове. Мисля, че това е ясно доказателства за единството на организацията и предаността на членовете и към съюзническите отношения”.

Последното изречение не може да не предизвика известна ирония, тъй като правителството на Обама съвсем наскоро взе решение да предостави на Узбекистан военна помощ – в рамките на пълната промяна на политиката си в региона – с цел да привлече на своя страна тази ключова централноазиатска държава и да ерозира позиците на ОДКС. За ужас на Вашингтон обаче, узбекистанският президент Ислам Каримов не само че присъства на срещата на ОДКС в Москва, но и подкрепи взетото там решение на организацията.

По този начин, Москва ясно дава на Вашингтон да разбере, че на монопола му за решаването на конфликтите в Афганистан следва да се сложи край. Впрочем, САЩ имат избор: или отново да се борят за приятелството на Пакистан, убеждавайки Исламабад да отвори транспортните коридори, които са затворени вече повече от месец или пък, като вариант, да се разчита на Северния коридор, използван сега за снабдяване частите на НАТО, и за изтеглянето на личния състав и армейското имущество от Афганистан.

Решението на ОДКС надвисна, подобно на дамоклев меч, над американската база в Манас – стратегически въздушно-транспортен възел, намиращ се край столицата на Киргизстан Бишкек.

Засега все още няма доказателства, че Русия и Пакистан за започнали да действат в тандем, макар че външният министър Сергей Лавров отдели специално място на Пакистан в изявлението си за приоритетите на руската външна политика през 2012.

На фона на всички тези събития, евентуалното освобождаване на Фазъл от Гуантанамо е ловък ход на Вашингтон, целящ ерозията на очертаващото се в региона единодушие по въпросите, касаещи Афганистан. Правителството на Обама разчита да пусне лисицата в курника. Фазъл е сред най опитните командири на талибаните. Той още от първите дни беше редом с водача на движението молла Омар и заемаше ключови постове в командването на армията на талибаните. Фазъл бързо се превърна в любимец както на молла Омар, така и на Междуведомственото разузнаване на Пакистан и „завръщането му у дома” вероятно ще ги зарадва. От друга страна, той е виновен за избиването на хиляди афганистански „хазарейци” (мюсюлмани-шиити) през 1998-2001 и, вероятно, е отговорен за екзекуцията на осем ирански дипломати в Мазари Шариф, важен град в Северен Афганистан. Фазъл е изключително омразна фигура за иранците и връщането му може да охлади сериозно пакистанско-иранските отношения (които преживяха подем през последните години), както и да постави Исламабад в деликатно положение пред водача на талибаните молла Омар.

За Русия и постсъветските централноазиатски републики, Фазъл също е одиозна личност, включително и защото отговаряше за връзките между Движението Талибан, Ал Кайда и местните и филиали, като например Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ) и чеченските бунтовници. Освен това, той отговаряше за стратегически важната афганистанска провинция Кундуз, граничеща със „слабините” на Централна Азия – именно там беше базата му, заедно с тази на водача на ИДУ Джума Намангани, през октомври 2001, когато САЩ започнаха интервенцията си в Афганистан.

Но тъй като Фазъл принадлежи към епохата „преди клана Хаккани”, възниква въпросът дали въпросният клан, който днес формира гръбнака на оглавеното от талибаните въстание, чиято опорна база са племенните зони в Северен Пакистан, ще бъде склонен да признае „старшинството” на Фазъл и да му отстъпи ръководството? Възможно е, в тази връзка, на Пакистан да се наложи да преразгледа приоритетите в своите „стратегически активи”, а това е своеобразно минно поле.

Освен това, да не забравяме Катар, който все повече се изявява в ролята на най-близкия, след Израел, съюзник на САЩ в Близкия Изток. Правителството на Обама очевидно е впечатлено от демонстрираните от Катар, на толкова различни „бойни полета” като Либия, Египет и Сирия, умения при взаимодействието с „Мюсюлманските братя” и други, смятащи се за „автономни”, ислямистки групировки, както и от помощта оказана на САЩ за бързия преход на Близкия Изток в „правилната историческа посока”. Белият дом се надява, че ако предаде Фазъл в ръцете на доказалите възможностите си катарци, той набързо може да бъде префасониран в „ислямски политик от новата ера на демокрация”.

Както изглежда, Фазъл е получил съгласието на америанците да включи и молла Омар в предстоящите официални преговори за мир в Афганистан с участието на талибаните. Фазъл се ползва с авторитет в опълчението на талибаните и те лесно ще склонят да организират завръщането му в голямата политика. Връзките му с ислямистките формации в Пакистан, както и с пакистанското разузнаване пък могат да се окажат полезни при оказване на необходимия натиск върху Исламабад за да бъде принуден да съдейства за успеха на мирните преговори под егидата на САЩ или поне да не ги провали.

Истината е, че Фазъл е идеалната противоотрова срещу иранското влияние в Афганистан. След като премине съответната обработка в Катар, той има всички шансове да се превърне в доверен партньор на Вашингтон в голямата игра на американците, особено ако т.нар. „арабска пролет” обхване и Централна Азия, давайки възможност за смяна на властта в държавите от региона и превръщането им в „ислямски демокрации”. Освен това Вашингтон може да повери именно на Фазъл задачата на убеди Движението Талибан да не превръща в проблем намерението на САЩ да създадат и поддържат в Афганистан мрежа от военни бази.

И все пак, дали този план ще сработи? Междувременно, пакистанците вече изстреляха първия си „новогодишен” залп срещу плановете на САЩ – в началото на януари 2012 говорителят на Министерството на външните работи в Исламабад Абдул Басит заяви, че: „Гарантирането на сигурността и стабилността на Афганистан е невъзможно без участието на Иран. За възстановяването на сигурността и оздравяването на Афганистан се налага да отделим необходимото внимание и да се доверим на Иран, тъй като без сътрудничеството с него е невъзможно налагането на тенденцията за установяване на сигурност и стабилност в дългосрочен план”.

Между другото, когато Басит произнасяше тези думи, за своеобразен фон му послужи шума от изстрелването, от една секретна площадка, на иранската крилата ракета „Кадер” („Могъщ”), което недвусмислено демонстрира, че Техеран действително е в състояние да блокира стратегическия Ормузки пролив. Басит е добър дипломат и отлично знае, че от Доха да Ормузкия пролив има само 547 км по права линия. Тоест, в Доха Фазъл едва ли може да се чувства в безопасност.

* Авторът и индийски дипломат от кариерата, представлявал е страната си в Русия, Южна Корея, Шри Ланка, Германия, Афганистан, Пакистан, Узбекистан, Кувейт и Турция