Get Adobe Flash player
Анкета

Трябва да ли да спре изграждането на газопровода "Южен поток"?

(1785 votes)

Благодаря!

БРОЙ 4 2014

Списание Геополитика бр.4 2014 г.

 
Абонамент за бюлетин

Име:

Email:

Мненията, изложени в статиите, изразяват личната позиция на техните автори, които носят и цялата отговорност за съдържанието им.

Те невинаги съвпадат с мнението на редакцията и не ангажират Българското геополитическо дружество.

Политическа география и геополитика

Повишеният интерес към географските фактори за общественото развитие датира от най-дълбока древност. Представителите на тази най-ранна епоха на човешкото знание разглеждат влиянието на географската среда върху политическата дейност, изхождайки най-често от природните дадености, структуриращи земното пространство. Съществено въздействие върху политикогеографските им представи оказва опитът, натрупан във войните, по време на които именно териториалните форми, в значителна степен, диктуват хода на военните действия. Последвалата поява на първите политически образувания и потребностите, свързани с тяхното опознаване и описание, главно с търговска и отбранителна цел, намират отражение в политическото и стопанското им взаимодействие.

Известно е, че класическата география (земезнание и странознание), наред с комплексното изучаване на природата, населението и неговата дейност, осъществява тясно взаимодействие с философската и политическата мисъл. Доказателства могат да се открият в трудовете на античните автори като Лао Дзъ (579–499 пр. н.е.), Конфуций (551–479 пр. н.е.), Херодот (484–431 пр. н.е.), Аристотел (384–322 пр. н.е.), Полибий (201–120 пр. н.е.), Страбон (64–24 пр. н.е.) и други. Те дават първите пространствени представи за Земята и стигат до заключение, че животът на обществата, техните обичаи и нрави, както и различията в политическия и икономическия им строй, са обусловени от особеностите на географската среда. Постепенното разширяване на «ойкумена” (т.е. населяваният от човечеството свят) обогатява и допълва древните знания за планетата. Откриват се редица географски закономерности, свързани с формата на Земята, климатичната и растителната зоналност, които се потвърждават и изясняват през Средновековието. Натрупаните сведения започват да формират глобалния светоглед, поставящ начало на различнитвъзприятия за земното структуриране.

Процесите на етническа консолидация на населението през Късното Средновековие водят до постепенно увеличаване на териториално-политическите формации. Развитието им е съпътствано от стремеж към териториално разширяване. Големите европейски империи предприемат действия за опознаване и завладяване на непознати земи. Отвъдморските и континенталните пътешествия на Плано Карпини (1182–1252), Марко Поло (1254–1324), Афанасий Никитин (?–1475) съществено допринасят за разширяване на географския кръгозор. По-късно експедициите и завоеванията на Христофор Колумб (1451–1506), Васко да Гама (1469–1524), Фернандо Магелан (1480–1521), Семьон Дежньов (1605–1673) и много други определят съдържанието на епохата на Великите географски открития.

Колонизацията и приобщаването на нови земи все повече уплътняват планетарното пространство (вж. Русев, 2005, 2008) и пораждат потребности, засягащи политическата му организация. Появяват се изключителни произведения на политическата мисъл, икономиката и философията, повлияни пряко или отчитащи географските реалности и различия. С голяма методологична и приложна стойност, превърнала ги по-късно в класически, се ползват творбите на Николо Макиавели (1469–1527), Жан Боден (1530–1596), Бернхард Варениус (1622–1650), Шарл Монтескьо (1689–1755), Михаил Ломоносов (1711–1765), Антон-Фридрих Бюшинг (1724–1793), Георг Хегел (1770–1831), Карл Клаузевиц (1780–1831), Александър Хумболт (1769–1859) и др.

В хода на продължителната диференциация на географската наука назрява процес на формиране на нови направления в нейната структура. Периодът на обособяване на политическата география като отделна научна дисциплина се свързва с появата на трудове, обхващащи проблематиката й, през ХVІІІ век. Ирина Алексеева (2001) пояснява, че първоначално нейна основна задача става изучаването на териториите на отделните страни и прокарването на държавните граници помежду им. По късно, с помощта на политическата география, в Европа се формулират и първите геополитически идеи.

Особености в развитието на политическата география

В науката съществуват няколко версии за това, кой от учените въвежда в научна употреба термина „политическа география”. Повечето от западните географи сочат английския икономист Уйлям Пети (1623–1687) или немският философ Имануил Кант (1724–1804), във фундаменталните им разсъждения за държавата и нейното географско положение. Според руския политикогеограф Николай Каледин (1996), първи използват понятието “политическа география” германските професори Крафт (1701–1754) и Винцхайм (1694–1751), работили през първата половина на ХVІІІ век в Санкт Петербург.. В своите трудове “Кратко ръководство по математическа и натурална география” и “Кратка политическа география” те дават първоначална представа за подялбата на Земята от държавите с подробно описание на най-големите сред тях. Виктор Богучарсков (2006) посочва за родоначалник на тази наука руския географ Наковалнин (1732–1772), изложил концептуалните й основи в учебника “Политическа география”, през 1761. Появата на термина „политическа география” се свързва и с името на немския географ и статистик Бюшинг (1724–1793), отредил й важно място в земеописанието (Ягья, 1988).

За начало на съвременната политическа география условно може да се приеме 1897, когато излиза първият систематизиран труд, определящ предмета и принципите на тази сравнително млада наука. Негов автор е германският професор Фридрих Ратцел (1844–1904). Под влияние на социалдарвинизма, той приема държавата за една от формите на разпространение на живот в земното пространство, със свое начало, развитие и край. Обръщайки основно внимание на природните особености на земната повърхност и географското им положение, той нарича учението си “биогеографска концепция” (Ratzel, 1897), която по същество е подчинена на географския детерминизъм (от лат. determinе – определям).

По същото време детерминизмът в географската наука е парадигма, ползваща се с основополагащо значение. Неговите теоретични основи датират още от края на ХVІ век, представени от Боден и доразвити по-късно от Монтескьо. Принципите на географския детерминизъм се базират на определящата роля на географската среда за развитието и поведението на населението. Държавата, с политическата си организация, която е продукт на човешката дейност, се приема за подчинена на естествените закони в развитието й. Въз основа на детерминизма, са построени и известните геополитически теории за “Морското могъщество” на Алфред Маън (Mаhаn,1890), “Хартленда” на Хилфорд Макиндер (Maсkinder, 1904), “панрегионализма” на Карл Хаусхофер (Haushofer, 1941) и моделът “Хартланд–Римланд” на Никълъс Спикмън (Spykman, 1944). Независимо че грубият географски детерминизъм вече няма водещо значение в географската наука и използването му се смята за псевдонаучен подход, голямата теоретична и методологична стойност, която имат тези произведения, ги поставя сред класическите, даващи пряко обяснение на същността и законите на политическата география и произлязлата от нея геополитика. Макар и в по-мек вариант, детерминизмът в политическата география днес продължава да бъде стимулиран от скритият пропагандистки потенциал, който притежава географската карта. В подходящ мащаб и тематично оформление, тя е в състояние да провокира различни субективни схващания за геополитическата структура и поляризация на света.

Паралелно с детерминизма, в географията се развива и посибилизмът (от фр. pоssible – възможен), особено във френската географска школа, с интензивно прилагане на хуманистичния подход в анализите. По същество, той е насочен срещу детерминизма, концентрирайки се върху възможностите на човека, но с прекалено нихилистично отношение към природната среда.

И посибилизмът, и детерминизмът от втората половина на ХХ век са изместени постепенно от парадигмата за териториалната организация на обществото. Отчитайки тенденциите в развитието на обществения живот, по-късно тя е интерпретирана като пространствена организация на обществото, в чиято основа стои системният подход. Принципна особеност при него е акцентът върху взаимовръзките и взаимозависимостта на обектите и явленията в пространството (Мироненко, 2001).

Едно от направленията на социално-икономическата география, в рамките на политическата география, е изучаването на особеностите на пространствената организация на политическия живот под въздействието на факторите на географската среда. Основен обект на изследване са политически организираните пространства – преди всичко държавата, с нейните структурни елементи: големина, площ, конфигурация, граници, географско положение и др. Предмет на политикогеографската дейност е изследването на пространствената организация на класовите и политическите сили, във връзка със социално-икономическите, историческите, политическите, етническите, културните и физикогеографските особености при развитието на страните и техните райони (Колосов, 2002).

В научното пространство има десетки дефиниции за същността и целите на политическата география. На Запад, където получава най-бурно развитие, тя се определя като “наука, изучаваща пространствените аспекти на международните отношения” (Glassner, De Blij, 1967). Австралийският географ Джон Прескът (Prescott, 1972), стремящ се да приближи максимално политическата география до географската наука, насочва нейния предмет към изследване на географските последствия от политическите решения и еволюцията на самите географски фактори в резултат от вземането на тези решения. В много по-ограничен план, редуцирана предимно до изучаване на причинно-следствените връзки, определя същността на политическата география Питър Тейлър (Tаylor, 1989). Според него, тя се състои в изследването на “териториалната диференциация на политическата мозайка, установила се на земната повърхност”.

В бившия Съветски съюз широка популярност придобива дефиницията за политическата география, дадена от Исак Маергойз (1971): „Специфична географска наука, изучаваща териториалното разположение на политическите сили и, преди всичко на класовите”. Специалистите обаче са категорични, че в подобни рамки се осъществяват само две от основните й функции – познавателната и идеологическата, а за разкриване на практикоприложния й потенциал са нужни най-вече обяснения и прогнози (Колосов, 2002). В по-ново време, Николай Каледин (1996) определя политическата география като дисциплина, занимаваща се с взаимодействието на интегралното пространство на политическата сфера, която е една от четирите сфери на човешка дейност – икономическа, социална, политическа и духовна. Той акцентира върху субектно-обектната страна на политиката – като социален процес, развиващ се в единство с географските фактори.

Сред българските географи, имащи принос за изясняване същността на политикогеографската наука, се открояват Анастас Иширков, Крум Дрончилов, Жеко Радев, Иван Батаклиев, Димитър Яранов, Христо Вакарелски, Игнат Пенков, Тодор Христов, Нено Димов, Марин Бъчваров, Веселин Бояджиев, Стоян Тотев, Стефан Карастоянов, Марин Русев, Петър Славейков, Атанас Дерменджиев, Тони Трайков, Румен Янков, Нарцис Гъдев, Емил Казаков и др. (за подробна библиографска справка по посочените автори вж. Русев, 2008). Марин Бъчваров (1999) дефинира политическата география като научна дисциплина, изследваща “взаимните влияния между географското пространство и политическите процеси”. Христов (2001), който обръща по-голямо внимание на историко-географските фактори и регионалната им структура, формулира нейната същност в “изучаване на политически организираните от държавите пространства”.

В системата на географските науки, политическата география е съставна част от социално-икономическата (обществената) география и си взаимодейства с всичките й частни науки. В зависимост от мащаба на изследвания обект, тя може да се подели на обща и регионална. Във вътрешноотраслов план, втората се доближава повече до икономогеографското странознание, давайки комплексни политикогеографски характеристики за страни, райони, градове и др. Ключови направления, оформящи нейната структура, са политическата карта на света, географската лимология, военната география, географската конфликтология, електоралната география, регионалната политика и др. В някои аспекти, към тях се прибавят и отделни направления на историческата, икономическата и културната география (например етно-конфесионална, география на търговията и финансовата сфера и др.). Някои автори добавят към тях и геополитиката, която в отделни случаи се разглежда като един от нейните методи (Lacoste, 1993; Русев, 2003). Влияние върху тях оказват както природните явления и процеси, така и политическото управление, икономическата ситуация и международните отношения.

Обособена на границата между географията и политологията, политическата география се обогатява от развитието и постиженията на редица хуманитарни науки – история, философия, право, политология, социология, културология, демография, етнография, военни науки и др. Заимствайки идеи и модели от тях, тя разширява инструментариума си в аналитичните изследвания. В този смисъл, политическата география се определя като една от най-динамично развиващите се науки, тъй като е в основата на обяснението на глобалните и регионалните политико-икономически и културни процеси.

Геополитиката – понятия и функции

Разбирането на геопространството като среда, в която, на основата на природни, демографски, икономически и културни фактори, се формират силови полета, оказващи влияние върху политическата структура и поляризация на света, поставя началото на нова научна област – геополитиката. Тя концентрира вниманието си върху политическите процеси, стремейки се да им придаде географска обусловеност, което много я доближава до политическата география. За разлика от нея, геополитиката, според Хаусхофер, обхваща пространството от гледна точка на политиката и държавата, извеждайки директиви за неговия контрол и управление. Обект на изследване е планетарното пространство с геополитическата му структура – държави, съюзи, блокове, а предметът се концентрира върху техните взаимоотношения с устойчивостта на силите и връзките помежду им (Нартов, 2003).

За своята сравнително кратка история, геополитиката изминава бурен път на развитие, което продължава и днес, но с качествено нов поглед по въпросите, засягащи проблематиката й. Неин създател е шведският политолог Рудолф Челен (1864–1922), който, под въздействието на органичната теория за държавата на Ратцел, възприема особеностите на географската среда и географското положение за определящи поведението на политическите субекти в пространството. Геополитиката се определя като “учение за държавата като географски организъм или явление в пространството” (Kjellen, 1924). Тя става основно средство за привличане вниманието на политиците към географските фактори, чиито количествени и качествени характеристики са в основата на държавната мощ.

От 30-те години на ХХ век, геополитиката, основана на детерминизма, взаимодейства с официалната външнополитическа доктрина на нацистка Германия, ръководейки нападателните й действия в годините на Втората световна война. Тя се обвързва с немските експанзионистични териториални програми и расистки теории (Jean, 2003). След капитулацията на Германия в Европа, геополитиката бива заклеймена като «псевдонаука», оправдаваща нацисткия експанзионизъм. За известно време дори изпада в забвение, под претекст, че представлява “хитлеристка концепция” (Lacoste, 1993). В следвоенния период геополитиката продължава развитието си предимно в САЩ и Великобритания, но с ревизионистичен поглед върху научната й същност.

Проследяйки определенията за геополитиката, дадени от научните енциклопедични издания през втората половина на ХХвек в Европа, лесно може да се установи ограниченото и двусмислено разбиране за нея. Така например, в Le Grand Larusse Universel (1962), предметът и е сведен до “изучаването на връзките, обединяващи страните, тяхната политика и природни закони, като последните определят останалите”. В енциклопедия Robert от 1965, геополитиката се представя като “учение на отношенията между естествените географски данни и политиката на държавите”. Това обяснение за предметното й съдържание присъства в изданията на авторитетната речникова поредица и през 1992. Като възможно най-крайна може да се посочи дефиницията за геополитиката, дадена в Советский энциклопедический словарь (1988): “политическа концепция, използваща географските данни за обосновка на политическата експанзия”.

Постепенно, излизайки от конфузното и компрометирано тълкуване, чрез преосмисляне на нейната функционална роля спрямо съвременните потребности, настъпват съществени промени в концептуалното разбиране на геополитиката. От средата на 70-те години във Франция започва бавен процес на реабилитация на отношението към геополитиката в Европа и най-вече на нейния натрупан в предвоенния период научен принос. Десетилетие по-късно терминът “геополитика” отново навлиза масово в обществените среди, а след политико-икономическите промени в Източна Европа и разпадането на СССР, интересът към нейната проблематика неимоверно нараства. Причина за това са настъпилите съществени изменения в политическата карта на света – обединението на Германия; маргинализацията и постепенното ликвидиране на съществуващия двуполюсен геополитически модел; появата на нови държавни образувания с признат или непризнат статут, носители на изострени териториални, етноконфесионални и политически противоречия.

Френският географ Ив Лакост (Lacoste, 1993) настоява, че е необходимо да се извършат съществени корекции на старите разбирания за геополитиката, отговарящи на настъпилите промени след края блоковото противостоене. Според него, в съвременните условия геополитиката не може да се възприеме като научно направление, ако не се разбере като “фундаментален принцип, засягащ териториалните съперничества на различните видове сили, т.е. подход да се разбере това, което се случва или онова, което може да се случи”.

Географията, която винаги оказва огромно влияние върху международната политика – както в миналото, така и днес, е причината геополитиката, в концептуален смисъл, да се определя като наука, изучаваща географските аспекти на външнополитическата дейност. В по-широк аспект, тя се разглежда като реална политика, насочена към промяна на геополитическото пространство (Бабурин, 2000). Всъщност, смисълът на геополитиката е да акцентира върху конкуренцията между политическите субекти в стремежите им за овладяване на пространствени ресурси. На геополитически анализ се подлагат важни елементи като географското положение, територията, природните ресурси, икономическия и военния потенциал, инфраструктурата, демографските, етническите и миграционните процеси и др.

Основните понятия, които изследва и с които оперира геополитиката, са геополитическото взаимодействие между Изтока и Запада (концептуално значение тук има дихотомията между “морските” и “сухоземните” държави), държавните интереси, пространственото равновесие, геополитическите региони, пространствената експанзия, геополитическото привличане и отблъскване, контролът на пространството, силовият баланс и др.

Извеждайки своето определение за геополитиката, днес мнозина специалисти се позовават на дефиницията, дадена за нея в Encyclopedia Americana: “Наука, изучаваща в единство географските, историческите, политическите и други взаимодействащи си фактори, които оказват влияние върху стратегическия потенциал на държавата” (Мироненко, 2002; Нартов, 2003). По-освободено в смислово отношение тълкуване на термина „геополитика” дава италианската енциклопедия Zingarelli (1999): “Наука изучаваща географските основи и причини за политическите и икономическите проблеми”.

В представите на някои учени, предимно политолози, занимаващи се с геополитика (Гаджиев, 2003; Василенко 2006), тя се разглежда като наука, концентрираща се върху глобалните процеси и глобалната политика на страните, т.е. “гео” не се интерпретира като “география” и оттам като географска политика, а по-скоро като “глобален”. Подобно тълкуване на геополитиката има известни основания, особено що се отнася до мащаба на изследваната територия. В случая обаче, целта е тя да се представи по-скоро за интердисциплинарна научна област, отношение към чиито проблеми имат много науки, а не просто като част от географията.

Според Александър Дугин (1997), геополитиката е “наука от и за силата и всеки, който пристъпва към изследвания в тази научна област, задължително трябва да определи мястото си на геополитическата карта, тъй като от това зависи ъгълът, даващ му отправна точка за анализ на световните процеси”. От една страна, това дефиниране на геополитиката поставя специалиста в съзнателно субективна позиция още в началото на изследователската му работа. В подобни рамки, на геополитиката се гледа по-скоро като на геостратегическа насоченост, имаща отношение към потребностите за контрол над пространството, а не за анализ на обективната действителност. От друга страна обаче, то дава възможност на анализатора да докаже тежестта на своята интерпретация в сблъсъка на геополитическите идеи, тъй като геополитиката, особено в културно-психологически аспект, има качествата на идеологическа наука. Николай Мироненко (1995) отбелязва, че основна причина за идеологизацията на геополитиката са категорията интереси, придаващи и ангажираност и «национална окраска». Той твърди, че при тези обстоятелства, в научен аспект, тя е “по-скоро област на рефлексия, отколкото приложна дисциплина”.

За основна цел на геополитиката може да се посочи разкриването на положението на политическите субекти в сложната структура на геополитическото взаимодействие. В геополитическите анализи обаче е необходимо това да е последвано от предоставяне на обективни основания за вземане на верни решения, базирайки се на техния потенциал и интересите на участниците. Във връзка с тенденциите към непрекъснато засилване взаимозависимостта на държавите в света, Юрий Гладкий и Анатолий Чистобаев (2002) посочват като главна цел на геополитиката “анализа на световното геополитическо пространство, в чиито рамки действат геополитическите сили” При тези обстоятелства, тя изпълнява определени функции, по-важни от които са: познавателната, прогностичната, управленската и идеологическата. Последната е свързана с геополитическите и националните идеи и концепции, които, чрез система от възгледи, влияят върху поведението и културния стереотип на населението. Националните идеи изпълняват ролята на мощно идеологическо оръжие, необходимо за поддържане на висок геополитически статут и нерядко се използват за експанзионистични цели. Те са силен психологически инструмент на геополитиката, прилагайки аргументи, свързани с различни аспекти на географската среда, за оправдаване на политически цели.

Актуални тенденции в съвременната геополитика

Съвременната геополитика включва две направления, подлежащи на пространствен и системен анализ – фундаментално, изследващо пространствените прояви на политическите процеси, и приложно (геостратегия), занимаващо се с разработване на препоръки за относителното поведение на държавите на световната сцена. Руският историк Ирина Алексеева (2001) обособява и трето направление, разглеждащо геополитическите теории в ретроспектива. В тесен смисъл, това са държавните идеологически доктрини, а в широк – националната обществена мисъл. Според нея, те, в значителна степен, са теоретична база на първите две и влияят при определяне на приоритетите в националните интереси и сигурността. Културно-психологическият аспект на геополитиката е резултат именно от това трето нейно направление. В него, до голяма степен, се преодоляват физикогеографският и геоикономическият детерминизъм и се навлиза в многомерно възприемане на пространството (географско, историческо, стопанско, социокултурно, етноконфесионално, психологическо). При това положение се пристъпва към изучаване на “образа” на територията в културно-символен аспект, осъществявайки синтез между географията и изкуството (Мироненко, 2001). В географската наука, изследванията с подобна насоченост са част от културната география, занимаваща се с културното осмисляне на пространството. Основополагащо значение при него имат културните ландшафти – тяхното развитие, моделиране и взаимодействието помежду им. В този смисъл, културната среда, като част от социалната, навлиза в материалния и духовния живот на обществото, обуславяйки, до известна степен, и политическото му поведение (Бъчваров, 2004).

Културно-образният подход в изследванията на географското пространство е познат още от Древността, но намира интензивно приложение в страноведските характеристики от средата на ХІХ и началото на ХХ век. Много близък до него е и цивилизационният подход, приложен за първи път в пространствения анализ от руския историк и философ Николай Данилевскии (1822–1855) в известното му произведение “Русия и Европа” от 1869. Принос в развитието и приложението на цивилизационната парадигма по-късно имат Освалд Шпенглер (1880–1936), Питирим Сорокин (1889–1968), Арнолд Тойнби (1889–1975) и др.

С голяма популярност и оригиналност в съвременната геополитика се ползва концепцията на американския политолог Самюел Хънтингтън (2000) за “сблъсъка на цивилизациите”. Водещо значение в нея има авторската интерпретация на значимостта на геокултурния фактор в геополитическото взаимно привличане или отблъскване между политическите субекти. В геополитиката с подобна същност, основана на културно-образния подход, е иконографската концепция на френския географ Жан Гоман (Gоttmаn, 1952). Тя се базира на символиката, формираща знаково-образното единство на територията – елементи на държавността, характерен бит, език и чувства, които са с относително слаба трансформация във времето. Силата на иконографията, която е пряко зависима от заселването и продължителността на използване на конкретна територия, служи като основен аргумент за историческото право на съответната държавата да властва над нея.

Въз основа на изследването на иконографските представи на територията е построена т.нар. концепция за географските образи на Дмитрий Замятин (2003). При нея, представянето на индивидуалните черти на геополитическото пространство е насочено към проектна дейност за моделиране на географски образи. Геокултурният образ се определя от автора като най-важен, тъй като е най-непроменлив във времето и дава отражение и върху останалите образни типове – геополитически, геоикономически, геоисторически, геосоциални.

Геополитическото пространство, в резултат от привнасянето на ключови представи от литературата, културологията и изкуството, придобива все по-многообразна наситеност в смислово отношение. В този случай, граничната комуникативност на политическата география и геополитиката с културологията и философията, в тясна връзка с историческото минало, дава основание да се говори за “цивилизационна геополитика” или “геофилософия”. Тя позволява да се създаде корелационна ниша между чувственото и рационалното възприемане на пространството, като формира нови символи и модели на основата на цивилизационното привличане. Съюзът между философията и географията дава възможност да се преодолее ограничеността на традиционната геополитика, разкривайки многомерната същност на пространствените цялостности (Дергачев, 2004).

В съвременния свят на виртуална революция, където средствата за информация влизат в ролята на важни субекти, влияещи и контролиращи общественото съзнание, геополитиката взаимодейства и с виртуалното пространство. Главни носители на този нов и с нарастваща степен на влияние фактор са най-вече Интернет и многото електронни информационни източници, които, в редица случаи, съзнателно-субективно интерпретират политическите процеси и произтичащите от тях пространствени трансформации. Някои съвременни анализатори на геополитическите процеси убедително доказват, че информационната вълна активно въздейства върху психиката, емоциите и моралното състояние на населението. Тя е способна да създава и моделира геополитически образи, негативни или позитивни стереотипи за конкретни политически процеси (Василенко, 2006; Панарин, 2006).

Практико-приложната геополитика е позната под наименованието геостратегия. Тя се определя както от всекидневните геополитически реалности, така и от историческите принципи, установени от достатъчно дълго време в отношенията между геополитическите субекти. Конкретизира се с геополитически кодове, представляващи набор от стратегически предположения на държавата за други държави, при формирането на собствената и външна политика. Геополитическите кодове, подчинени на държавните интереси, съдържат специфична визия за света. Повечето от тях са резултат от историческото минало на страната и, запечатани в паметта на народа, му дават естественото право да определя своите приятели и врагове (Алексеева, 2001). В този смисъл, геостратегията е насочена най-вече към приложните аспекти и директиви, изведени от геополитиката. Поради тази причина, според Збигнев Бжежински (1997), тя се занимава със стратегическото управление на геополитическите интереси.

На настоящия етап от развитието на геополитиката, нейната самостоятелност, като ноука, все още поражда спорове. Едни я определят като научна дисциплина, развиваща се на границата между географията и политологията, други гледат на нея по-скоро като на приложно направление, синтезиращо знания и елементи от много науки. Основание за поставянето на геополитиката в системата на географските науки е присъствието на пространствения анализ в разработките, съпроводен от принципите на комплексността и регионализма. Механичното заимстване на подходи, модели и методи от редица обществени науки едновременно я обогатява, но и отдалечава от географията.

Невинаги е лесно да се установят принципните различия между политическата география и геополитиката, поради частичното припокриване на обекта и предмета им на изследване. Разграничаването между тези две области се забелязва, преди всичко, в мащаба и прогнозирането на политическите явления. Политическата география, отбелязва Мироненко (2002), е по-скоро страноведска (регионално-географска) дисциплина, чийто обхват на изследване се свежда до равнище страна или нейните райони, докато на геополитиката е присъща глобалност. В този смисъл, геополитиката е с по-широк съдържателен обхват от политическата география (Бъчваров, 1999). Последната отстоява академичните позиции в анализите, отчитайки обективно съществуващите закономерности в пространството и между политическите субекти. Геополитиката, от друга страна, осъществява тотално политизиране на пространството, което, съчетано със специфичната й методологична оптика, прави възможно своеобразното проектиране на света. Тя се опира на представата за цялостната география на Земята и пространственото й структуриране. Системата от базисни вектори, определящи пространствената подялба, се допълва, в много случаи, и от геоикономиката, геокултурата, а в някои аспекти – и от геоурбанистиката. Доказателство са днешните геоикономически и геокултурни региони, проявяващи се като основа на геополитическото моделиране.

Ясни различия в предметната и функционалната същност между политическата география и геополитиката определя италианският геополитик Карло Жан (Jean, 2003). Според него, политическата география се интересува от пространственото разпространение на политическите феномени и влиянието им върху географските фактори, а геополитиката – от влиянието на географските фактори върху политическите действия. Във тази връзка, авторът пояснява, че политическата география изследва повече политическите аспекти на миналото, докато геополитиката – тези на бъдещето.

От средата на 70-те години на ХХ век, във френската геополитическа школа, тече процес на деглобализация на геополитиката, като засягащите я въпроси се свеждат до решаване на локални проблеми, имащи не планетарен, а частен характер. Този подход се свързва най-вече с развитието на вътрешната геополитика (Lacoste, 1996, 2006), правеща незабележими разликите между нея и политическата география. На регионално ниво, с помощта на геополитиката, се решават проблемите за властта в определена територия между различните политически актьори (административно-териториални единици, етно-конфесионални групи, политически партии). Като емблематични за вътрешната геополитика често се посочват електоралните конфликти, когато две или повече политически партии си оспорват мнозинството на определена територия. В този аспект, вътрешната геополитика се доближава до електоралната география, която, според Ростислав Туровский (1999), изследва политикогеографската диференциация на територията, във връзка с пространствените различия в политическата ориентация на населението. В подобно направление необходимостта от геополитиката не е толкова в анализите, колкото в търсенето на стратегии (Bettoni, 2000).

В геополитическите анализи, за разлика от политикогеографските, все пак се обръща по-голямо внимание на приложните функции на политическите решения. Те съдържат известна доза субективизъм и често се базират на волунтаристичен провиденциализъм, тъй като в геополитиката няма строги правила. Политическата география отстоява тезата за даване на обективни оценки и не се ангажира с вземане на конкретна политическа страна, особено при анализа на конфликтни ситуации. Нейната академична същност я задължава да бъде винаги безпристрастна, придържайки се към научните си позиции.

В геополитическата структура на света особена тежест имат т.нар. Големи пространства. Те се олицетворяват от държави или групи от държави, чиито географски детерминанти – територия (географско положение, големина, конфигурация), население (брой, гъстота, структура), природноресурсен потенциал, икономическа и военна мощ, ги формират като центрове на сила, способни да влияят върху геополитическия ред. Понятието „Голямо пространство” е въведено в научната литература от Карл Шмит (1888–1985). С него той обединява политическите макрообразувания, съставени от страни и народи, в чиито географски очертания могат да се установят тенденции, непротиворечащи на съвместното им развитие (Schmitt, 1940). Броят и мощта на Големите пространства търпи промени в резултат на смяната на геополитическите епохи, продиктувани от социално-политически катаклизми, икономически преобразования или войни.

Всяко Голямо пространство е ориентирано към геополитическо съзнание, определено от собствената му география и история, което крепи единството му и е слабо подвластно на времето. За Русия например, това е континентално ориентираното евразийство, инспирирано от географската и геокултурната й специфика и историческия й традиционализъм. За САЩ пък е таласократичната линия на атлантизма, наследена от Великобритания и изразяваща се в съвременните прояви на мондиализма и хегемонизма. Доказателства за това могат да се открият в американската геополитическа традиция, където преобладават концепциите за “световната държава”, “световното господство” и “еднополюсния свят”. Немското геополитическо съзнание е подчинено на географското положение и продължителното геополитическо влияние на Германия в центъра на европейския континент. То е подвластно на концепцията за Mittеleurоpa, имаща амбициите на идеология, която отстоява типично европейските интереси (Русев, 2005).

Сред определящите особености на геополитическия статут на Големите пространства днес е икономическата мощ. Поради това, в много случаи, геополитиката се припокрива с геоикономиката и съвременните геоикономически пространства са в основата на бъдещото моделиране и прогнозиране на света. Това е валидно, когато регионите и света се развиват в условия на мир. При война, геополитиката се съизмерва с геостратегията, типологизираща страните по показатели за водене на военни действия (Грчиħ, 2000).

Методологични аспекти на политическата география и геополитиката

Методологичният апарат е неотменна част на всяко научно изследване. Спецификата му е достатъчно добре съгласувана с наложилите се принципи и потребности, във връзка с общоустановената научна парадигма. Най-общо, под методология се разбира цялостното учение за структурата, логическата организация и методите за определена дейност. Тя представлява теоретичната основа, върху която се съгласува подборът на методите, представляващи способите за постигане на предварително зададените цели.

Анатолий Исаченко (2004) подразделя методите на общонаучни (философски) и специализирани (характерни за конкретната наука), като отбелязва че първите, имайки предвид универсалното им значение, са и подходи в цялостните изследвания (например системен, генетичен, екологичен, исторически и др.). Различията между методи и подходи невинаги са контрастиращи, заради което често се смесват. Известният руски икономогеограф Владимир Максаковский (1998) пояснява, че “подходът отразява стратегическия поглед на предмета на изследването”, т.е. той е на по-високо стъпало в изследователската йерархия, където методите имат подчинено значение спрямо него. Цялата съвкупност от подходи и методи, необходими за осъществяването на конкретно изследване, формират неговата методика.

Политическата география и геополитиката използват широк набор от методи и подходи, опитвайки се да изградят възможно най-точна представа за пространствената организация и поведението на политическите субекти с разкриване на преките и обратните регионални и глобални връзки. Основополагащ подход в политикогеографските и геополитическите анализи е пространственият (географският), организиращ многофакторното влияние в хорологична зависимост. Той се комбинира с принципите за комплексността (системността) и регионализма, формиращи специфично териториално единство, представено в структура, като елемент от геосистема (Грчиħ, 2000). Придаването на пространствени измерения на политическите процеси е основния отличителен белег на геополитиката. В тясно взаимодействие с хорологичната основа се развиват и често прилаганите исторически, типологичен, цивилизационен, екологичен, центро-периферен, проблемен и други подходи в анализите.

Историческият подход в политикогеографските анализи засяга историята и еволюцията на географските системи във времето. Използва се за да се проследи историческото развитие на територията и формирането на изучаваните процеси и явления за по-нататъшното им обясняване и характеризиране (Максаковский, 1998).

Прилагането на типологичния подход се свързва с разкриване на качествените различия на изучаваните обекти, особено при подразделянето на страните. Той е основен подход при изучаването на политическата карта на света.

Екологичният подход е особено необходим при изследване на устойчивостта и изменението на природно-социалните системи, пряко засягащи геополитическото положение на страните и регионите. Прилагането му в политическата география е насочено към изследване на екологичните промени на средата, където взаимодействието между човека и природата се пренася и върху геополитическия й потенциал. Екологичната интерпретация в политикогеографските анализи много често се базира на концепцията за “устойчиво развитие”, основана на динамичното равновесие между икономическите, социалните и геоекологичните фактори (Русев, 2008). Изследването на техния системен баланс налага да се анализират някои показатели, влияещи върху състоянието на геоекологичната система. Учени от Института за световни ресурси (Вашингтон, САЩ) предлагат четири ключови геоекологични индекса:

– индекс на замърсяване на околната среда;

– индекс на изтощаване на ресурсите;

– индекс на риска за състоянието на екосистемите;

– индекс на екологичното въздействие за състоянието на хората (по Голубев, 2006).

Използването на центро-периферния подход се прилага при анализ на отношенията между елементите в пространствена система. Той има и ценна методологична функция, създавайки модел на качествено представяне на разположението на обектите и явленията. Често намира приложение в постройките на геополитическата и геоикономическата структура на света, с пряко влияние при определяне на геополитическото им положение. На основата на центро-периферния модел например, е построена известната концепция на Хилфорд Макиндер (Mackinder, 1919) за континентално ориентираната геополитическа структура на света (по-известна, като теорията на Хартленда). Тя и днес има основополагащо концептуално и методологично значение за обясняване на голяма част от геополитическите процеси, с извеждане на основните пространствени закономерности.

С центро-периферна структура се отличава и съвременната политикогеографска концепция на Джон Тейлър (Taylor, 1993). Нейна особеност е йерархичното съподчинение на глобалната геополитическа система (ядро, полупериферия, периферия), под въздействието на икономическата мощ (производство, търговия, финанси). Тя е инспирирана от цикличната вълнова икономическа теория на Николай Кондратиев (1892–1938), обясняващ периодичните промени в световната икономика с редуващи се, в резултат на технологичните епохи, подеми и спадове. В концепцията на Тейлър, вълновите икономически промени имат пространствено изражение, т.е. ядрото, посредством преходни периоди с проявяване на различни катаклизми (икономически или социално-политически), променя мястото си в пространството. Концепцията, чиято теоретична и методологична стойност се оценява високо в географската наука, акцентира не само върху възможността за изместване на геоикономическия (респективно геополитическия) център в света, но фактически доказва и непрекъсната планетарна йерархична съподчиненост.

Проблемният подход акцентира върху най-важните, открояващи се проблеми на конкретната територия. Той се среща често в страноведските политикогеографски анализи, където е разработено цяло направление, а на планетарно ниво – при засягане на глобалните проблеми (Машбиц, 1998; Мироненко, 2001).

С особена популярност в съвременните геополитическите анализи се ползва цивилизационният подход, базиран на социокултурната подялба на света. С негова помощ се разчупват традиционните геополитически ограничения, предоставяйки качествено различни (културно-психологически) измерения на геополитическата реалност. При цивилизационния подход, основни субекти са не териториално-политическите образувания, а геокултурните формирования. Те представляват сложни геосистеми, изградени от географски, културни и исторически връзки, чието взаимодействие дава възможност на геополитиката да разгърне поглед и върху културното пространство.

Бихейвиористичният (поведенческият) подход е с акцент върху психологическите аспекти на геополитическите стремежи. При него, ключова роля играе анализът на ценностните системи и геополитическите представи както за собственото “усещане за пространство”, така и за други геополитически субекти. С особена тежест се ползват оценките за психологическото съчетание на населението, степента на обществен консенсус и легитимността на действащите механизми от властовите структури на определено пространство (Jean, 2003).

Реализацията на единството на пространствените фактори в геополитическите анализи чрез категорията “геополитическо отношение”, която, според Каледин (1991), спомага за разкриване на разнокачествените геополитически явления (формообразуването), е ключов метод на политикогеографската наука към познанието. Според него, липсата на адекватни пространствени форми намалява възможностите за успех в постигането на геополитически верни резултати (Каледин, 1995). Прилагането на други методи е достатъчно добре съгласувано с използваните подходи и разнообразието им се разполага в най-широк диапазон – от умозрителни и описателни разсъждения и сравнения до сложни математически анализи.

Според Владимир Колосов (1995), важен метод за разкриване на геополитическата ориентация на политическите субекти е изучаването на количествената информация за външните им връзки: търговски (експортно-импортна дейност), политически (брой на външнополитически посещения на водещи държавници), транспортни (географска ориентация и обхват на международните транспортни връзки) и др.

За по-точно отчитане на пространствените отношения в геополитическата взаимозависимост се прилагат и различни изчислителни методи, засягащи количествените или качествените характеристики на отделни териториални елементи (балансов, метод на баловете). Използването на многомерни статистически методи служи за измерване показателите на геополитическата мощ (територия, население, икономика, природни ресурси, военен потенциал и др.), степента на обвързаност на регионалните обединения (външна търговия, икономическа зависимост) и др. (Тихонравов, 2006).

Използването на картографския метод също е важен инструмент на геополитическите конструкции. Той се определя като способ за изследване на научни проблеми с помощта на карти. С особена методологична стойност се ползва картографското моделиране с приложение на географски информационни системи, предоставящо нагледно измерение на положението на политическите субекти или развитието на определена геополитическа ситуация.

В геополитическите анализи, от принципно значение за задълбоченото разбиране на пространствената цялостност, е методът на районирането. Негов израз е териториалното деление на пространството по предварително уточнени показатели. Методичната му същност позволява разкриване на пространственото многообразие на изследваният ареал, с чиято помощ най-пълно се осъществяват географският анализ и синтез (Исаченко, 2004).

Литература:

Алексеева, И., Зеленев Е., Якунин В., Геополитика в России. Между Востоком и Западом. Санкт  Петербург, 2001.

Бабурин, В., Мазуров Ю., Географические основы управления. Москва, 2000.

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – В: Год. на Държ. Висше училище за финансови и административни науки, Т 1, 1941.

Бжежински, З., Голямата шахматна дъска. София, 1997.

Богучарсков, В., История географии: Учебное пособие для вузов. Москва, 2006.

Большая Советская Энциклопедия. Москва, 1979.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.

Бъчваров, М., Геополитически анализи. София, 2001.

Бъчваров, М., География на културата или културна интерпретация на географията. – В: Социална и културна география. Сб. научни статии. Велико Търново, 2004

Василенко, И., Геополитика современного мира: учебное пособие. Москва, 2006.

Гаджиев, К., Введение в геополитику. Учебник для вузов. Москва, 2003.

Гладкий, Ю., А. Чистобаев, Регионовведение. Москва, 2002.

Голубев, Г., Геоэкология. Учебник для студентов вузов. Москва, 2006.

Грчиħ, М., Политичка географиja. Београд, 2000.

Дергачев, В., Цивилизационная геополитика. Учебник для вузов. Киев, 2004.

Дугин, А., Основы геополитики. Москва, 1997.

Замятин, Д., Власть пространства и пространство власти: Географические образы в политике и международных отношениях. Москва, 2004.

Иширков, А., Политико-географско схващане за държавата. – В: Научен преглед, №1, София, 1929.

Каледин, Н., Прикладные возможности политико-географического знания. – В: Политическая география и современность. Региональные и прикладные аспекты: Межвузовский сборник научных трудов. Санкт Петербург, 1991.

Каледин, Н., Отечественные политическая география и геополитика. – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. РГО, Санкт Петербург, 1995.

Каледин, Н., Политическая география. Санкт Петербург, 1996.

Колосов, В., Геополитические сценарии для Восточной и Центральной Европы в постбиполярном мире. – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. Санкт Петербург, 1995.

Колосов В., Мироненко Н., Геополитика и политическая география. Москва, 2002.

Максаковский, В., Географическая культура: учебное пособие для студентов вузов. Москва, 1998.

Машбиц, Я., Комплексное страноведение. Смоленск, 1998.

Мироненко, Н., Теория “хартленда”, целостность России и демокрация (географический аспект). – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. Санкт Петербург, 1995.

Мироненко, Н., Страноведение. Теория и методы. Москва, 2001.

Панарин, И., Информационная война и геополитика. Москва, 2006.

Русев, М., Г. Рачев, Политическа география и геополитика в оригинал. класиците, част 1, София, 2003.

Русев, М., Геополитическата концепция за Mitteleuropa и мястото на България. - Геополитика, бр.5, София, 2005.

Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, бр. 4, 2005.

Русев, М., Обществена география. Избрани лекции, методологични указания, информационни ресурси. София, 2008.

Советский энциклопедический словарь. Москва, 1988.

Тихонравов, Ю., Геополитическата наука и нейните предшественици. - Геополитика, бр. 2, София, 2006.

Туровский, Р., Политическая география. Москва-Смоленск, 1999.

Христов, Т., Н. Димов, Политическа география. София, 1990.

Христов, Т., Политическа география на България. София, 2001.

Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите. София, 1999.

Ягья, В., Политическая география. – В: Политическая география: проблемы и тенденции. Баку, 1988.

Bettoni, G., Geopolitica interna e frontiere. – В: Congresso dei geografi italiani. Roma, 2000.

Glassner, M., De Blij H., Systematic Political Geography, New York, 1967.

Gottman, J., La politique des Etats et leurs geographie. Paris, 1952.

Haushofer, K. Kontinentalblock. Mitteleuropa-Eurasien-Japan. Kriegsshriften der Reichsstudenten führung. München, 1941.

Jean, C., Manuale di geopolitica. Roma-Bari, 2003.

Kjellen, R., Der Staat als Lebensform. Berlin, 1924.

La Grand Larusse Universel. Paris, 1962.

La Petit Robert 1. Paris, 1965;1992.

Lacoste, Y., Che cos`è la Geopolitica. - Limes – Rivista italiana di geopolitica. №4,5. 1993.

Lacoste, Y., Dictionnaire de geopolitique. Paris, 1996.

Lacoste, Y., Geopolitique. La longue histoire d`aujourd`hui. Paris, 2006

Lo Zingarelli. Vocabolario della lingua italiana di Nicola Zingarelli. 1999.

Mahan, A., The influence of  Sea Power upon History. Boston, 1890.

Mackinder, H., The Geographical pivot of History. London, 1904.

Mackinder, H., Democratic Ideals and Reality: A Study in the Politics of Reconstruction. London, 1919.

Prescott, J., Political Geography. London, 1972.

Ratzel, F., Politische Geographie. Leipzig, 1887.

Spykman, N., The Geography of the Peace. New York, 1944.

Schmitt, C., Raum und Grossraum im Völkerrecht. Leipzig, 1940.

Tаylor, P., Political Geography: World-Economy, Nation-State and Locality. New York, 1993.

 

* Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

[ Нагоре ]

 

Add comment


Security code
Refresh